петък, 29 септември 2017 г.

Аскетика. Salvatores Dei

 Salvatores Dei или по-позната като Аскетика е т.нар. крясък на Никос Казандзакис. Една творба, която се предполага да е върхът в кариерата на Казандзакис. Книга за сърцето, болката, духа, но най-вече Бога. Вътрешния Бог. Спасението му. Един последен бунт.
 За съжаление аз не я почувствах така, както ми се искаше. В един етап просто прескачах из страниците във вихъра на този крясък.  Ще ме прощавате, но все едно четях бръщолевенето на луд в метрото. Съзнавам тежестта на тези думи, вероятно много от вас ще се засегнат от тях. Всъщност такъв е всеки един уважаващ себе си крясък - турболентен, безумен. Така го почувствах. Но не ме докосна.
 Още с първите страници и предговора към българското издание ме настроиха негативно към творбата. Имаше полезни факти, но суперлативити ми дойдоха в повече. Личи си огромната любов на Драгомира Вълчева към творбата. Предговора, обаче,  повече ме отблъсна, отколкото да ме зарази. Започнах същинската част с интерес и се опитвах да размишлявам върху всяко изречение. Проблемът беше, че нямаше никаква последователност и не можех да изградя за себе си последователна мисъл. (Пак давам оправдание, че сигурно така е при крясъците...) Обичам абстракното мислене и мозъкът ми да се лута от крайност в крайност, но това също не беше предизвикано в мен. По-скоро един от свидетелите на Йехова се опитваше да ме накара да стана веган. Току-що си създадох още врагове - съжалявам. Може да прескочите по-надолу. Аз обаче не прескочих нищо. Четях всяка една страница и се надявах все някъде да се закача и да извлека поука за себе си. Не мога да отрека, че едно на десет изречения пораждаше интерес и удряше на правилното място, но защо трябваше да е обградено от цялото бръщолевене? (Крясък, крясък, крясък... Омръзна ви, нали? И на мен ми омръзна да прочитам тази дума през няколко изречения в книгата.)  Сигурен съм, че в ден на рядък мазохизъм бих седнал отново да я прочета. Този път с молив, за да си извадя всички тези цитати. Ако ги използвам за базис, има шанс да получа някаква апроксимация на мисълта, която да ме отведе до крайния извод. Този ден още не е настъпил.
  В края на творбата място е намерила и статията „Най-пронизителният вик на Казандзакис“. (Тук вече не е крясък, а вик.) Лично за мен тя бе по-интересна от цялата книга. Тук задълбочените познания на Драгомира Вълчева не бяха натрапчиви като в предговора, а увличаха. Показват ясно идеята и мотивите зад „Аскетика“, проследяват еволюцията на творбата. Последното, заключително изречение прави особено впечатление. Като цяло работата на издателство Сиела по книгата е отлична, джобният формат с твърди корици и хубава хартия прави усещането невероятно. Печатните грешки са сведени до абсолютния минимум. Корицата, лично за мен, е бутафорна. Сложена сред купищата други книги, все пак тази стои добре. Със сигурност е много важна книга за голям кръг от хора. Хубаво е, когато се издават нови книги и се дава по-широк поглед над литературния свят. Благодарен съм, че я има. Жалко, че не е моята книга.