Tinder

Тиндър е особено социално приложение, в което всеки би трябвало да може да се срещне с нови хора. Един вид - приложение за запознанства, което се асоциира с приложение за секс. За момента не съм се уредил нито с едното, нито с другото, но пък имам някои интересни наблюдения. Ето част от тях:

Изключително важно е да напишеш своята височина. Явно в премиум версията има подбор за националния отбор по баскетбол. Явно Тити Папазов е излъгал преди години по този показател в своето “bio”...
 
Височината се пише, но килограмите - НЕ! Явно никой няма комплекси от своя ръст, но за теглото е друга бира. Това е толкова строго пазена тайна, че повечето дори не се снимат от врата надолу. Тук на ход е въображението. Един съвет - оглеждайте внимателно снимките. Може да забележите сянка, отражение от някаква повърхност, обект, който е изкривен от собствената гравитация на въпросното тяло или просто да се вижда нахапана шунка на заден план.
 
Друго задължително качество е да си напишеш зодията. Това много помага, защото като видиш зодията на някого - веднага му биеш хикса. Поправка - като видиш, че някой изобщо вярва в зодии - веднага му биеш хикса. 

Жените често пишат, че не знаят защо са си направили профил, последвано от объркани и смеещи се човечета. Знаят, но не си го признават. Защото така. Ти си виновен! 

Някои дами пишат, че интелигентните мъже са с приоритет за тях. Това е чудесно. Аз съм с бакалавър по „Квантова и космическа теоретична физика” и уча за магистър по „Физика на ядрото и елементарните частици”, но това явно не е достатъчно. Относително напомпан мъж, който е завършил Русенския университет - специалност аграрна икономика и каращ собствено BMW E30 модел 1990 обаче се счита автоматично за интелигентен, мил, чаровен и забавен. Човек с профилна снимка от дискотека по време на участие на Миле Китич също автоматично получава тези качества. (ок, с последния и аз бих излязъл).
Тиндър е популярно място да си продадеш тревата. Оставяш някакви тайни улики, снимки на коноп и намигащо човече. Оферта си е. Сигурно е много яко като се мачнат дилър и полицай. Ето това е вече море от любов. 

Има специална опция за суперхаресване. Тя е много ограничена за неплатената версия, но пък през даден интервал излизат избрани безплатни предложения. Напълно съм убеден, че д-р Енчев е платил за скрита реклама в случая. 

В крайна сметка се случва съвпадение с готина мацка. И това е. Кефиш се, че сте си съвпаднали, показваш снимките ѝ на своите приятели, взаимно се надъхваш с тях и… И толкоз. Не си пишете. Или си пишете, но не се получава. Или се получава до момента на срещата. Дори и да е на по-късен етап, нишката все ще се скъса. В един момент всичко това се оказва фалш с големина от няколко мегабайта. Защото приложението може и да е за запознанства, но това не е автоматична любов. За истинските неща се иска кураж, търпение и подход. Иска се естественост. Насилствените неща са изкуствени. За да се случи нещо, за да го има изгарящия пламък, който не те оставя да мигнеш след полунощ, не трябва да се разчита на хвърлена на посоки искра. Със случайностите човек може само да се шегува. И да цъка виртуални сърца.

А не да превръща своето в такова.

 

 

Отвори сърцето си

        Завърших „Отвори сърцето си“ от Аджан Брам. Чувствата след последната затворена страница са леко смесени, успя да ме жегне. Но ще стигна и до финала. Нека първо ви разкажа как започна всичко. 

        Спомняте ли си онази гатанка, която се въртеше из социалните мрежи? Онази с „какво ще отвориш първо“? И да не си я спомняте, не е фатално. Скоро пак ще се завърти или ще измислят някоя нова. Сега ще ви издам тайната как да я решите успешно - прочетете внимателно условието. Два пъти. Помислете. След това отговорете. Първосигналните отговори и породилия ни се вече механизъм да „пишем коментари“ преди да помислим не водят до добри резултати. Защо ви разказвам това? Всъщност така се сдобих с книгата - отговорих правилно на гатанката и една позната ми я подари. Хубава карма си придоби книжката - да се пренася от ръка на ръка и да разпространява добри мисли. Или по-конкретно „Будистки приказки за щастие“. Предишният ми опит с поучителни истории се свежда до точно една книга на Хорхе Букай и не бях кой знае колко впечатлен. Но темата за будизма ме вълнува и честно казано обичам да чета за това течение (предимно покрай книгите за Хималаите съм го развил това. А да, препоръвам и биографията на Стив Джобс).
             Аджан Брам е дипломиран физик теоретик, но с течение на времето става будистки монах (има надежда и за мен...). Обучава се под наставничеството на многоуважавания будистки учител Аджан Ча в традицията на горските монаси. Живее просто, следва строго принципите на своето течение, парите са тема табу. Участва в създаването на горски манастир близо до Пърт, Австралия. И именно от създаването на манастира започват и неговите приказки в търсене на щастието. 108 истории, голяма част от тях лични, които ни показват една изключително интересна гледна точка за живота. Поднесени са като разкази от първо лице, все пак повечето от тях учителят ги е преживял. Написани по този начин кара читателя да ги чувства близки. Цялата книга върви като приятен разговор с приятел, след който ти трябва време насаме с мислите ти. Този житейски сборник може да промени човешки възгледи, ако бъде внимателно осмислен. Историите в него ни учат на търпение, борбеност и вътрешен мир. Най-ценното в него е спокойният начин, по който Брам разширява кръгозора ни и ни показва, че навсякъде около нас има поводи за щастие. Учи ни да не се съсредоточаваме върху определени негативи. Странно е как напоследък като ходя по улицата и в главата ми се въртят някакви лоши мисли, просто се сещам за този човек, когото вероятно никога няма да срещна, и се усмихвам. Не защото е направил нещо велико. Не. Той просто и ясно обяснява безсмислието в това да имаме мрачни помисли и как повтаряйки си ги в главата, ние само ги правим по силни. Когато не искам да свърша някаква работа, било то от умствено нежелание или пък откровен мързел, тогава си спомням друга негова приказка, която ме кара да си седна на задника, да свърша задачата и да се отдам на облекчението след това. Да, понякога човек трябва да прочете една малка книга, за да направи голяма крачка напред във виждането си на света. От гледна точка на поведението си, разбира се. (Първо трябва да станеш физик, за да разбереш как е устроен светът, а после монах, за да разбереш как са устроени хората. Хитро го е измислил!) Човек може и да не е привърженик на религията и да намира монасите за ненормални, но нищо не му пречи да чуе техните истории. Все пак те затова жертват живота си. Всъщност всички жертваме живота си в една мисия - търсенето на щастието. И ако някой може да ни даде съвет - не пречи пък да го чуем. От 108 истории, всеки ще намери поне една за себе си.

         „Отвори сърцето си“ е лека, увлекателна книга, в която човек намира поводи и начини да направи утрешния си ден по-усмихнат.

       

Пътищата, които избираме

   Наскоро чух следната фраза за музикалните авто/биографии. „За какво да чета такава книга? Всичките са едни и същи. Бягахме от училище, свирихме по цял ден, друсахме се, бяхме пропаднали и изведнъж ни застигна огромен успех. Сега сме на по 50 години и решихме да изкараме някои и друг милион като ви разкажем за това.“ Честно казано не си спомням кой направи това обобщение. Разбира се, в него има немалка доза истина. Но от всяка една такава книга, всеки читател може сам да се опита да си изведе достатъно поуки. Прочел съм редица музикални авто/биографии. На някои съм се смял със сълзи (например „Аз съм Ози“, горещо я препоръчвам), на други ми е било тъжно („To Live is to Die“ - биографията на Клиф Бъртън), но откровено казано не си спомням да съм чел автобиография, в която след всяка страница да си казвам „WTF, бе човек. Съли, къде си живял, по дяволите!?“. 

  Автобиографията на Съли Ерна, вокалистът на Godsmack, започва (всъщност моята започва с автограф от Съли, благодаря ти Младене!) с кратък текст от автора написан на 7 март 2018г специално за българските фенове. Да, книгата излезе с 12 години закъснение в сравнение с по-развитите държави, но пък си имаме специално обръщение. Кратък текст, който по никакъв начин не загатва за хаоса, който ще настъпи няколко страници по-късно. Няма да ви занимавам с подробности от детството на господин Ерна, нито пък как започва кариерата му. Това можете и сами да прочетете в книгата му, все пак затова я е написал. Искам да акцентирам върху „Пътищата, които избираме“. Съли е имал правото да избере както пътя на наркотиците, престрелките, обирите или казано накратко „тъмната страна“, така е имал избора да стане и добре развиващ се събирач на кредити. Представете си един от най-готините фронтмени с всичките си татуировки и бунтарско изражение да облече костюм и да има нормална работа. Във всеки миг, всеки ден ние правим избори и понякога си мислим, че те са незначителни. Друг път пък, че ще решат живота ни. Не знам по какъв начин се сравняват тези неща, но е важен крайният резултат. А за да стигнем до него, то ни трябва добър спътник в живота. Ако си мислите, че много мацки биха били добър такъв за Съли Ерна, то се лъжете. Грешният избор на най-близък човек е провалял кариери много преди ерата на Валери Божинов. Влюбването в грешен човек е често съпътствано от депресии, потискане на чувствата, пристрастяване към определени субстанции и правенето на нови грешни избори. Тръгвайки по пътя надолу, човек получава допълнително ускорение и е почти невъзможно да се забави, а какво остава да спре и да започне отново да се издига. Оказва се, че физиката на човешките емоции и воля могат да бъдат повлияни от един решаващ външен фактор. Една мистична сила, която винаги ни тегли нагоре и ни вади от бездната. Това е музиката. Единственият верен и неотлъчен спътник на лошото момче от Лоурънс (то всъщност всички от там са такива, но...). А когато музиката е и твоята мечта, тогава си длъжен и ти да бъдеш неин спътник. Защото от всички пътища, които избираме, най-верен е този на мечтите. Останалото са подробностите, които ни водят към този път. И да, те ни правят по-силни. Или пък те убиват, ако ревеш като кучка. 

„Докато четете тази книга, помнете, че колкото и труден да ви се струва животът, колкото и несправедлив и жесток да изглежда понякога, независимо че целите и мечтите ви изглеждат много далеч и си мислите, че това са просто истории, които никога не могат да ви се случат, всичко, което искате и за което копнеете на този свят, е съвсем наблизо. Само от вас зависи да го постигнете. Ако имате силата да се изправите на крака, след като животът ви е повалил, после да го направите отново и отново, да сте готови да се вдигнете на счупените си кости, за да пристъпите крачка напред, със сигурност ще стигнете там, накъдето се стремите. Неизбежно е.“

Връщайки се към фразата, с която започна всичко, трябва да спомена и следното. Да, някои биографии са наистина клиширани. Но тази книга не е такава. Това е една изповед. Една история, която има за цел да ни покаже значимостта на всеки един ден. Да ни накара да оценим средата, в която живеем и да не пренебрегваме това, което имаме. Защото може и да живеем в страната на абсурдите, но някои са имали детство като от света на Стивън Кинг. Пък и аре стига, кой не обича да чете за секс, наркотици и рокендрол!? 

Лъвов мост

      „Четири години след обесването на Васил Левски, отново бесилото стои високо към мрачното небе и се опитва да спре лъвския скок на революционерите. Георги Стоицев - Абаджията, Стоян Табаков, Киро Кафеджи и Никола Крушкин - Чолака са осъдени на смърт заради разпространение на бунтовна книжнина. Те посрещнали смъртта като истински лъвове - с гордо вдигната глава и един силен рев в лицето на поробителя. “

Прочетете историята на Лъвов мост тук:  https://hora.today/lyvov-most/

Синът на Ной

     Ерик-Еманюел Шмит е със сигурност един от най-успешните съвременни френски писатели. Негови творби са превеждани на над 40 езика. Той е също така известен и като сценарист, драматург и режисьор. Редица негови постановки са поставяни и на родна сцена. Носител е на толкова много награди и отличия, че със сигурност ще отегча теб читателю, ако тръгна да ги изреждам. Вместо това искам да разкажа за една негова книга. 

          „Синът на Ной“ не е заглавие, което би ме грабнало в днешния свят на безверие. Когато хванах книгата в ръка ми направи впечатление абсолютно впечатляващата корица, качественото оформление и приятният за очите шрифт. Дори не обърнах вниамние на заглавието. Някои ще си кажат - „Гледай го пък този, заради това ли си купи книгата?“. Отговорът е - „НЕ!“. Купих си я, защото видях името Ерик-Еманюел Шмит. Време беше да се запозная с този автор, а това, че изобщо я забелязах на щанда, се дължи на добрата работа на издателство Леге Артис. 

           Още в началото на романа, читателят бива пренесен в ужаса на войната. Разказвачът се връща в детските си спомени, за да преживее отново безумието на времето. Вечното разделение на човечеството според произхода, вярата и класовото положение са в основата на страданието. Хората трябва да останат през целия си живот деца, защото като такива те са неспособни да съдят другите. Разделението се проявява в по-късен етап от развитието. За съжаление главният герой в творбата е принуден да порасне бързо и да проумее характера на заобикалящия го свят. Читателят успява да проследи промяната в детското съзнание - в началото така печално комично, а в последствие възмъжало и приело обстоятелствата. До колкото последното е възможно за дете на десет години. Целият сюжет е преплетен с религията. С вярата в нея, с нейното отричане. Със силата на това да намираш покой в търсенето на истината за Бог. 

„ — Жозеф, искаш да знаеш коя от двете религии е истинната. Ами нито една от двете! Една религия не е нито истинна, нито лъжовна, тя само предлага начин на живот.

— Как искате да уважавам религиите, ако не са истинни?

— Ако уважаваш само истината, не правиш кой знае какво: 2 + 2 = 4, това ще бъде единственият предмет на твоето уважение. Извън това ще срещнеш несигурни елементи: чувства, норми, ценности, възможности за избор, все крехки и променливи постройки. Нищо математически точно. Уважението не се прилага към доказаното, а към предложеното. “ 

         „Синът на Ной“ е една история за приятелството, вярата и оцеляването на разума. Прекрасно изградените образи на героите, преплитането на съдбите им във военно време и противопоставянето на доброто срещу глупостта представят една нищожна част от човечеството в лудостта на най-голямата грешка в историята. Това е само един от безбройните разкази, голяма част от които ще останат завинаги неразказани. И макар всеки път да си повтаряме „Никога повече война“, то продължаваме да допускаме същите грешки. Затова се налага и да пазим тези истории вътре в себе си. Защото загубим ли тях - губим и хората. 

„ ...Хората правят зло един другиму и Господ не се бърка в това. Той е създал хората свободни. Т.е. ние страдаме и се смеем независимо от качествата и недостатъците си. Каква ужасна роля искаш да припишеш на Господ? Можеш ли дори за секунда да си представиш, че онзи, който успява да убегне от нацистите, е обичан от Господ, а другият, когото хванат, е възненавидян? Господ не се бърка в нашите дела.

— Искате да кажете, че каквото и да става, на Господ му е все тая?

— Искам да кажа, че каквото и да става, Господ си е свършил работата. Сега е наш ред. Сами отговаряме за себе си.“ 

    Вярата в Бог днес може и да е поставена под съмнение, но Той „си е свършил отдавна работата“.  Време е да повярваме в човечеството. Време е да повярваме в нас самите. Да спрем с глупавите разделения помежду си. Защото иначе се въртим в кръг и рано или късно ще допуснем отново мракът да ни завладее. А децата ни заслужават по-добро.

 

Гео Милев

На 15.01.1895 е роден Гео Милев. Гласът на експресионизма, който никога не ще бъде секнат. Защото няма тел, която да върже словото! Повече за него може да прочетете на следния линк: 

https://hora.today/geo-milev/

Фини прахови частици

    Обещах ви, че ще качвам статиите, които пиша за https://hora.today/
С наближаването на зимата, една наболяла тема изпъква - тази за качеството на въздуха. Ако искате да научите, как може да подобрите неговото качество - следващата статия е за вас : )

 https://hora.today/kak-da-izbyrshem-praha-ot-finite-chastici/

14 - 14

  Преди известно време си харесах роман в каталога на Хеликон. Нещо, което отдавна не ми се беше случвало. Дали заради литературния ми вкус, дали заради други причини. Тогава ме грабна кратката анотация, която е и лек спойлер, но тъй като този спойлер го има и на корицата не е фатално.

    „Невероятната история на две момчета, разделени от няколко километра... и сто години“ 

  След тези думи реших, че си струва да прегледам книгата. Като цяло не я бях срещал в класации или да е силно препоръчвана в социалните мрежи. Това ми помогна да нямам очаквания - голямо предимство в днешно време. Не бях запознат и с творчеството на авторите - Силен Едгар и Пол Беорн. „14 - 14“ беше първата ни среща. 

  Романът ни представя два съвсем различни свята с една обща пресечна точка. Тийнейджърските години. Възраст, в която ни връхлитат купища трудности, никой не може да ни разбере, а и ние самите понякога сме трудни за понасяне. Времето на първата любов, на срещата с гимназията и на осъзнаването на семейните проблеми. Две момчета се изправят в неравна битка с изпитанията на живота и дори и не подозират, че взаимно могат да си помогнат. Макар да не знаят, че ги делят цели 100 години и всеки да смята другия за леко смахнат, решенията на техните перипетии се оказват скрити в тяхното приятелство. Дали обаче то ще се окаже достатъчно? Споменах ли, че едното момче живее през 1914 година? Опасностите започват все по-силно да чукат по вратата, а времето неумолимо тече. Всеки ход може да промени историята.

   „14 - 14“ е вълнуващ роман, който кара читателя да повярва в чудесата. Лекият и приятен стил на авторите позволява бързо навлизане в света на героите. Засегнати са теми като отчуждяването между родител и дете, тежестта на избора и вярата в приятелството. Показани са паралелите между два съвсем различни века, всеки носещ своите хубави и лоши страни. Това е една красива история, която би накарала всеки читател да се усмихне и отново да повярва във вълшебството така, както е вярвал като юноша.

https://hora.today/

Препоръчвам на всичките си читатели този блог: https://hora.today/  

Той предлага наистина интересни и обективни статии, засяга често подминавани теми и разширява гледната точка до безрамков кръг на познанието. Това е едно ново начинание, в което се включих заедно с мои приятели и колеги, с които си обещахме, че единствено небето ще ни бъде граница. 

Приятно четене :) 

Седем кратки беседи по физика

  Ах, тази физика! За едни любов, за други кошмар, но едно нещо не може да ѝ се отрече. Дяволски интересна е, мамка му! Колкото и различни научно-популярни книги да чета в областта, колкото и купища учебници да ми се налага да изучавам, винаги има нещо ново, което може да обърне представите ми и да породи любопитството ми. Било само дума, цяло изречение или пък едно просто (или не чак толкова...) уравнение. Не се безпокойте, тук няма да има уравнения. Ок де, може би само едно, ама Айнщайн е пич и го заслужава. 

  Книгата, за която е настоящето ревю е „Седем кратки беседи по физика“ от италианския физик Карло Ровели. Макар да се занимава в областта на квантовата физика, където има елемент на неопределеност, то определено текстовете му са ясни и приятни за четене. Вървят леко, понякога с тънък хумор по италиански, като една истинска беседа по физика на по чай. 

Макар не винаги да симпатизирам на прекаленото поетизиране на физиката, то не мога да отрека, че Ровели успява наистина да поднесе материята по романтичен начин.  Този цитат е красноречиво доказателство за това: 

„Няколко типа елементарни частици неуморно вибрират и се люшкат между съществуването и несъществуването, бъкат в пространството даже когато там наглед няма нищо, съчетават се до безкрай една с друга като буквите на космическа азбука, за да разкажат колосалната история на галактиките, на несметните звезди, на космическите лъчи, на слънцето, планините, горите и житните ниви, на усмивките на танцуващите момичета и момчета, на черното нощно небе, обсипано със светлинки.“

  Както се подразбира от заглавието, книгата е разделена на седем беседи, всяка от които разглежда едни от най-големите постижения, въпроси и теории от ХХ век, като ни поставя и немалки цели. Обща теория на относителността, квантова механика, космология, елементарни частици и куп други вълнуващи неща се забъркват в супата на обграждащата ни Вселена, за да дадат отговори на нашата любознателност, но и да породят още по-силно желание в нас да изследваме неизвестното. 

„Квантовата механика и експериментите с частици ни научиха, че светът е едно постоянно и неспокойно обилие от неща. Неспирно появяване и изчезване на нетрайни същности. Съвкупност от вибрации... като света на хипитата от 60-те.“

  Ако все пак читателят срещне трудности в своя космичен (или млечен, ако няма непоносимост към лактоза и не обича дългите пътувания) път, то има и интересни изображения, за да си представим по-лесно някои моментни снимки на нашите разбирания. За едни тази книга може да бъде сложна при първо четене, за други елементарна. Важното е, че без значение от коя група сте, то със сигурност е лесно да се намери общ език с Карло Ровели и да се проведе една същинска беседа. И като казах език, ще добавя един цитат и за едни обекти, които все още не съм споменал. Черните дупки. Но съм сигурен, че те не биха излъчили лоши чувства.

„Добре: топлината на черните дупки е квантов ефект при обект от гравитационно естество - черната дупка. Не други, а отделните кванти пространство, елементарните зрънца пространство, вибриращите „молекули“ загряват повърхността на черната дупка и произвеждат топлината ѝ. В това явление участват и статистическата механика, и общата относителност, и термодинамиката. Но дори да сме започнали нещичко да проумяваме от квантовата гравитация, която съчетава две от трите парчета на пъзела, все още нямаме и помен от теория, годна да  събере всичките три дяла от основното ни познание за света. Ето защо не разбираме добре топлината на черните дупки. Тя е Розетски камък, изписан на три езика - кванти, гравитация и термодинамика, - който очаква да бъде разгадан, за да ни съобщи какво представлява ходът на времето“

  Физиката наистина е поезия, а ние сме тези, които трябва да я почувстват и запишат в тетрадките си. Иначе би било загуба на епитети, така де, на енергия. „Седем кратки беседи по физика“ от Карло Ровели е книга, която поражда интереса към съвременната наука. Това е най-ценното ѝ качество. 

И за финал - обещах ви все пак ;)

Сделката на живота ти

  Фредрик Бакман е име, което винаги поражда коментари. И не, не е заради някакви скандали около него, плагиатство или чисто масонство. Той просто умее да пише различно. С прости думи, понякога с изказа на шестокласник или пък със стила на сърдито старче, той докосва хората. Обикновено там, където най-много боли.

  „Сделката на живота ти“ е кратка новела, която самият автор е написал в навечерието на Коледа. Именно по това време на годината се развива и действието в книгата. Но не винаги този празник е изпълнен с щастлива вечеря край елхата, топъл шоколад и белобрад старец с подаръци. Животът понякога е несправедлив към едни, забравен от други и жадуван от трети. Животът е това, което градим единствено с делата си. И не винаги имаме втори шанс. Често пъти съм се замислял какво щях да кажа на сегашното си аз, ако бях дете. Вероятно и много от вас са си задавали същия въпрос. Подобен въпрос си задава и Бакман в предговора към разказа. В сходна ситуация се намира и главният герой на творбата. С една малка разлика - детето е собственият му син. Изправени пред кръстопътя на битието, не винаги посоката, по която поемаме е обратима. Понякога е необходимо да се случи нещо с нас, за да се огледаме и да осъзнаем това. Колкото и да е ценен изборът за нас самите, не винаги той е най-правилният. От нашия избор може да зависи и нечий чужд живот, макар и притежателят му да не осъзнава това. Да поставиш другиго пред себе си е достатъчно трудно, но това все още не означава, че губиш всичко. Да загубиш всичко - това е следата ти да бъде заличена. Да не си съществувал. Никога. И всички стъпки оставени по житейския ти път да бъдат изтрити с едно духване на вятъра. С един кратък скок в ледени води да бъде отмито всичко. Всичко, за чуждия живот. Това е „Сделката на живота ти“. 

   Фредрик Бакман бързо се превърна в един от любимите ми писатели с неговата болезнена откровеност. Всяка среща с книгите му е като непринуден разговор със стар познат, след която ревеш, защото имаш чувството, че повече няма да се срещнете. Не защото познатия няма да го има, а защото разговорът е извадил нещо от дълбините на душата на читателя и най-сетне го е освободил. В тази творба картините, които се пораждат в съзнанието след прочита на всяка една дума са съпроводени и от илюстрациите на Дамян Дамянов, които смея да твърдя са прекрасни. Идеята зад творбата е много интересна, образът на смъртта е оригинален и за съжаление плашещо близък до действителността. Единственият цитат, който се наби в съзнанието ми е именно свързан с този персонаж:

„Аз също побягнах. Бягал съм цял живот. Защото по болничните коридори всяка нощ минава една жена, облечена с дебел, сив пуловер. Носи папка. Вътре са записани имената на всички ни.“

Макар и да е съвсем кратка новела, за която е необходим не повече от час да бъде прочетена, то преживяното остава дълго след това. 

Муза през есента

Да пишеш е като да обичаш,
но понякога не се получава.
Стоиш на брега на реката,
гледаш как есенните листа
се гонят по течението
в своята шеметна надпревара
и простичко си мислиш
„Това сигурно е красиво,
Това сигурно е поезия“
Ала музата не идва и не идва.
Държиш химикалка в ръка,
стоиш с цигара в уста,
а музата не идва,
не идва и любовта.
Да пишеш е като да обичаш,
но понякога трябва да почакаш.

Радослав Симеонов

В дома на червея

   Джордж Р. Р. Мартин. Да започнем с това. Писател, който натрупа неимоверна популярност в последните години, заради онзи сериал чието-име-няма-да-назовавам направен по „Песен за огън и лед“. Но също така и писател, който много преди това пишеше страхотна фантастика, а също и отлични фентъзитa. Истинско щастие е, че някои от позабравените му творби биват преиздадени, а други пък за пръв път издадени. Случаят с „В дома на червея“ е от вторите.
  Публикувана за пръв път през 1976 година, творбата в момента преживява своя ренесанс. Новелата излезе на български език в твърди корици със страхотен дизайн и няколко илюстрации между страниците. Единствената изненада се крие в това, че тя всъщност е доста по-кратка от обичайните творби на писателя. Всъщност това за мен беше минус, тъй като исках още и още да чета за вълнуващия свят, който Джордж Р. Р. Мартин е създал. Макар историята да е напълно завършена със своя идващ като кинжал край, би било интересно да се прочетат странични разкази от същия свят. Нека спомена все пак и няколко думи за него. Историята е представена в свят, който отдавна е отминал най-добрите си дни. Жителите му живеят привидно прост и буржоазен живот, състоящ се в безкраен маскарад. Единственото, в което вярват, са митове за някогашно величие и в техния „бог“ - Белия червей, по чийто образ и подобие бива оформен човеко-червеят. Всичко това се случва в подземен свят, от който може да се наблюдава умиращо слънце. Това описание само по себе си е достатъчно, за да се повдигнат купища въпроси, а също и да се направи аналогия с днешната действителност. Умиращата планета и нейния нелогичен (нелеп) религиозен лидер. Общество, напълно отклонило погледа си от належащите проблеми. Вечен бал, отвъд който дебнат злините на реалния свят. Оцеляването на личността при промяна на средата. Отдавна забравения подземен живот и страха от непознатото. Липсата на авантюризъм. Различните са наричани луди. А някъде измежду всичко това стои и честта. Онази чест, която не бива да бъде накърнявана, защото в противен случай, може да доведе до проблеми. Всичко, което правим в този живот е да защитим честта си. И не малко приключения започват именно така. „В дома на червея“ ви очаква едно шеметно спускане в дълбини и мрак, откриване на забравени земи и битки с невидими врагове. А познавайки автора, може да сте сигурни, че никой не е в безопасност. Фентъзи, с леки елементи на ужас, хорър и откровена гнусотия се преплитат в перфектна симбиоза, за да доставят 122 страници удоволствие на читателите.
  „В дома на червея“ е новела, която един ден със сигурност ще препрочета. Откровената ѝ простота, приятен стил и напрежение до последната страница спомагат за бързото прочитане и осмисляне. А в нея със сигурност има много за осмисляне. И червеи с лепкава плесен.

Всичките наши тела

  „Всичките наши тела“ е сборник със свръхкратки истории от българския писател Георги Господинов. Това е един рисков и не особено популярен похват в съвременната ни литература. Доколко тази творба е била успешно начинание е въпрос, който от мен получава положителен отговор. С молба за още.
  Георги Господинов е автор, който за мен е необяснимо явление. Със сигурност не съм от неговите привърженици, но въпреки това продължавам да чета произведенията му. В съзнанието ми той е изградил образ на едно абсолютно клише, забито в ъгъла на селска стая в един августовски следобед, около което хвърчат мухи. Във въпросната стая има череши, Гаустин чете вестник на немски език, а един транзистор в ъгъла тръби за събитията през 1968 година. След като се премине през това абсолютно задължително бреме във всяка него творба, започват интересните неща. Различното. Неочакваното. Понякога бездарното, написано, защото просто трябва да се напише нещо в даден ден. Понякога гениално, написано на гърба на билетче, защото просто е изключително и няма как да не се напише в точно този момент. Наистина едно билетче би стигнало за написването на някои от свръхкратките истории. Други пък не са чак толкова малки по площ. Но каквито и да са, успяват да накарат читателя да се замисли. Тяхната краткост е най-голямата им сила, защото веднага се забиват в съзнанието и сами започват своя растеж и развитие. Книгата може да се прочете за няколко часа, може да се прочете и за няколко дена. Зависи от нагласата. Аз я четох бавно. По 10на истории на ден. За да я почувствам. За да я осмисля. Да се поставя на мястото на писателя и да преценя как е съчинявал, завъртал, експонирал тези кратки мигове от нечии живот. Исках книга, която да чета в самолета, във влака, след изтощителен ден на работа в няколкото минути, преди клепачите ми да се паднали с трясък. Това и получих. Даже и нещо повече. Купих я от кафене на летището с опасението, че ще бъде поредният му минотавър. В интернет бях чел цитати от творбата, бях гледал и интервюта по повод книгата. Смятах, че този писател отдавна няма какво повече да представи. Оказа се, че има. И му благодаря. Свръхкратка дума, но с огромно значение. Точно каквато е и една човешка история.

  

Среща със себе си

Кои сте вие?
Дядо, не ме ли позна?
Не, момче, не мога да си спомня. Изглеждаш ми познато. Тези рани по коленете ще ти оставят белег. На колко си?
На 10 съм.
Ехее, та ти си цял мъж. Ходиш ли на училище?
Ходя!
И как е, интересно ли е?
Много ми харесва математиката. Английският ми е малко скучен, ама физическото е трепач!
Ааа, така, така. Ами ти кой си?
Не ме ли позна?
Не, съжалявам. Това лице ми изглежда някак… Неее, не знам. Не помня вече. На колко си години, младежо?
На 20. Доскоро си мислех, че ми остават още 7. Хе-хее! Кой знае!?
Еее, така ли се говори? Хе-хе. Това младите сте едни…
Хайде, свършвайте по-бързо вече!
Ами Вие господине кой сте?
Не стига, че съм затрупан с работа, жена ми иска развод, детето има проблеми в училище, ами се и прибрах в тъпата България, за да не ме познаеш. На 30 съм, преди да ме попиташ. И да, нашите години образуват редица на Фибоначи, макар и с по една нула отзад, в каквато съм на път да стана, ако това не свърши скоро.
Не му говори така! Я се дръж прилично! Къде се намираш? Моля те да го извиниш от мое име. Ще се научи един ден да си подрежда приоритетите. Малко е нелеп въпросът ми, знам, че го мразиш, но… Така де, сещаш се, как си все пак? Имаш ли нужда от нещо?
Благодаря ти, не. И теб не мога да позная. Всички сте дошли при мен, а аз ви виждам сякаш през мъгла. Всяко лице ми е познато, сякаш съм го виждал сутрин в огледалото. Сякаш съм го виждал в отражението на кафевите очи на първата любов. Сякаш съм го виждал из снимките, когато старата беше още жива. Сякаш съм го виждал преди да се наплискам с вода от езерото, сякаш съм го виждал…
Ние ще тръгваме, но ти се дръж. Трябваш ни, за да можем и ние да съществуваме.
Дръж се, дядо…
Дааа, сякаш съм го виждал. Но защо започва да става тъмно…

Радослав Симеонов
#PauloRadelho