понеделник, 31 юли 2017 г.
сряда, 26 юли 2017 г.
Тази нощ
И нека тази нощ бъде само за нас.
И нека всяка звезда,
всеки миг,
всеки тласък
всеки пулс
Всеки шибан повей
В косите ни
Остане само за нас.
Само тази нощ.
А от утре ще e друго.
Нали?
Радослав Симеонов
сряда, 19 юли 2017 г.
неделя, 16 юли 2017 г.
За Хари Потър, любовта и проклятието на времето
"Harry Potter and the Cursed Child" е последната (към момента) книга от поредицата за момчето-което-оцеля на писателката Дж. К. Роулинг. И толкоз. Как да продължа сега? Увод, теза, изложение, заключение. Прости правила. Но не е просто да се пише за книга, която носи толкова много в себе си. По-скоро зад себе си. А и страхът от изложение е голям. Затова, моля да ми простите, ако малко кривна от тези граници.
За мен, а и за много други читатели, поредицата за Хари Потър не са просто осем книги. (+ добавки (а тези добавки преминават в луксозни издания, илюстрирани издания, чуждоезични издания, допълнителни книги и т.н. и т.н.)). За част от почитателите, магьосническият свят на Дж. К. Роулинг се превърна в начин на живот. От ходене с наметало по улиците, дебнене на сови, подозрително гледане към точно определена порода котки, та до блъскане в един конкретен перон. Хубаво, че поне монтираха количка към въпросния перон, та да може да изглеждаме по-малко луди, когато се опитваме да проникнем в него. Нали. И всеки очаква своя билет за училището по магия. А той все не идва. Ала преди години, билетът ми за Хогуортс пристигаше на всяка Коледа. Той беше под формата на поредната книга за Хари Потър. Веднага след отварянето на подаръците в полунощ, аз се втурвах в стаята си и започвах да прелиствам страниците на чисто новата си книга. Често пъти не заспивах цяла нощ, за да мога на сутринта на 25.12 да вляза тържествено в кухнята с подпухнали очи и да заявя на родителите ми, че съм прочел книгата. Те ме гледаха с ококорени очи и се чудеха дали да се гордеят или да се откажат от мен. Това беше магията на Коледа. После пораснах. Хари също порасна. Може да се каже, че израснахме заедно, с разликата, че той ме изостави. Поредицата беше завършена. Също и детството ми.
В гимназията имах съученици, които бяха направо фанатизирани по книгите за Потър и продължаваха да ги препрочитат, да пишат есета за тях, да участват в различни игри свързани с магьосническия свят. Аз ги отбягвах. Исках споменът да си остане скрит някъде в мен и да не го споделям с никого. Не исках да деля нито късче от света на Роулинг с другите. Та това си беше моят Хари Потър, моята Хърмаяни Грейнджър и моят Рон Уизли. Аз бях всеки един от тях. А сега ми ги навират нон-стоп в лицето. И тези филми... Още повече маниаци по улиците. Нищо де, правех се на готин и гледах да стоя настрана. Не се получаваше особено. После дойде и университетът. Мислех си, че там ще спре да ме преследва проклятието на Роулинг, но не. Стана по-зле. Влюбих се в него. И погледът ми върху поредицата започна да се променя. Започнах да гледам на нея от съвсем друг ъгъл. Започнах да забелязвам съвсем нови неща. И това естествено остави завинаги белег върху мен. Не е върху челото. На друго място е. Не се вижда. Пише Always...
Напоследък забелязвам все повече хора, които също имат своите белези. Било под формата на татус с даровете на смъртта или пък медальон на врата, тениска с покровител или просто двуцветен шал, показващ принадлежност към даден дом. Малко или много искам да се върна към позабравения Хогуортс. Искам да си поговоря със съмишленици, обаче искам и да си го запазя за себе си. И в този момент Роулинг издава нова книга. КРАЙ! Не просто книга, а сценарий за пиеса. Еуфорията на всички е до небесата. Да не говорим, че се е появило цяло едно ново поколение. Мъгъли... В началото се чудех дали да не съм отново сред първите закупили си книгата и да я прочета в предстоящата коледна нощ. И в това чудене отмина моментът. Страховете ми бяха големи. Все пак това нямаше да е роман, а щеше да е просто пиеса. Пиеса... Сериозно!? И то за събития случващи се години след мястото на последната ни среща. Дали всичко е за пари или просто за моментно залъгване на жадната фенска маса? Щеше ли това да е старата песен на нов глас по модела на Star Wars: The Force Awakens? Е, то нямаше да е точно роман, пък и онова не е точно филм, та поне малко може да се спести от срама, ако е така. Но притесненията останаха. След всички очаквания и с цялата сила на магьосническото общество - няма право на провал! Та така, вчера се престраших да започна въпросната книга, няколко страници по-късно и да започна въпросното ревю. Книгата я завърших днес, за второто се съмнявам, че ще успея. Грабнах пиесата на оригиналния английски език и започнах да поглъщам страница след страница. Първите ми впечатления бяха доста отрицателни. Случваше се точно старата песен на нов глас. Вместо да ме залее топла вълна от емоции, аз се чудех защо всяка реплика е предвидима, защо всички са или слабохарактерни или крайно саркастични и защо Рон е направен двойно по-тъп от в действителност? Всичко ми изглеждаше крайно изкуствено, претупано и написано, колкото да се отбие номерът. Липсваше ми плама в цялата схема. Нямаше я онази страст. Може би отчасти бе заради факта, че не е роман. Не знам. С времето обаче се пооправиха тези неща. Историята се заплете, започнаха да се случват поне малко по-интересни неща. Въпреки, че и те се осланяха предимно на стари случки и герои. Бих направил аналогия отново със Star Wars, където през даден етап от действието се появяват познатите ни герои, но вече уж по-стари, а отново използват същите лафове. И сюжетът е същият. Да, но докато пиша тези думи ми хрумна по-добър пример. Последният епизод от сериала Ало Ало, на поредицата BBC. Той е записан години след познатите ни епизоди. При това е записан на живо пред публика. Периодично влизат героите и заедно с Рене Артоа, главният герой в сериала, си спомнят за едно време. Лафовете са същите, но изпълнени в нов аранжимент. И по-важното - разчита се на готови персонажи, които по никакъв начин не се развиват. Даже напротив - част от тях дори е трудно да се повярва коя роля изпълняват. Същото е и в книгата - разчита се на отдавна създадени представи за даден герой и ако, нали, му дадем някакви реплики, то те ще си паснат идеално. Еми, не! Само, за да не разваля удоволствието на тези, които не са чели пиесата, няма да спомена кой точно визирам. Но този човек не говори така и не се навива толкова лесно, за Бога! Радвам се да Ви видя, сър, но... Нали...
Предполагам това създава цялостна картина, а сега ще се спра на някои детайли, отново без спойлери ;) . Нещо, от което се опасявах бе, че главните герои ще завършат като в типичен, съвременен YA роман. Няма лошо де, но ме беше страх Роулинг да не е кривнала по днешните течения. Нищо против нямам хомосексуализма, не ме разбирайте погрешно, но това щеше да даде съвсем различна посока на нещата. За моя радост, а вероятно за други читатели тъга, между главните герои имаше само приятелство. Следващият детайл е, че веднага се досетих кое е прокълнатото дете. Това придаде лек нюанс на скука при елемента на разкриването. За децата сигурно ще е шок, но за по-възрастната аудитория е предвидимо. А съдейки, че книгата е за деца - мисля, че те ще останат доволни. Пиесата, очаквано, има и много положителни неща. На места има оригинален хумор, английският, както винаги е хубав (макар аз да не съм особено добър в тази област - т.е. щом го разбирам - значи е прост. Щом казвам, че е хубав - значи има завъртяни смешни думички, които съм разбрал ;) ), а и на отделни места в сюжета не липсва напрежение. Толкова много хубави емоции искам да споделя с вас, но ще трябва малко или много да издам от сюжета, споменавайки дори и един адрес. Всичко беше като едно среща със стари приятели. Ще използвам следния цитат:
HERMOINE
You remember when we were last here? This feels just like old times.
RON
Old times with a few unwelcome ponytails added to the mix.
Да, всичко е като едно време, но с няколко досадни подробности. Няколко герои, които са само споменати и оставени някъде в небитието, няколко изсмукани реплики, лепнати на първия образ от доброто старо време и отново спомени, спомени, спомени, върху които се гради всичко. Трябва си или шлайфане, или роман. Няма как! Но все пак е хубаво отново да се разхождаш из подвижните стълби на Хогуортс, да се скиташ из Забранената гора или да се разправяш с гоблини. И щом нещо те стресне вкъщи, да изкрещиш EXPELLIARMUS!!! Ей тъй, за едното старо време. И за неполучения билет от Училището за магия и вълшебство. Пък и какво толкова може да се обърка, ако отново се гмурнем в миналото?
,,Хари Потър и прокълнатото дете" е задължителна книга за всеки фен на поредицата. Макар да ни представя старите герои в нова светлина, да ни запознава с нови такива, някои неща си остават същите. Любовта на читателите никога няма да спадне и ние ще приемем всяка книга, която Роулинг напише, защото сме жадни за магията ѝ. Това доколко е хубава или не остава на заден план в момента, в който почувстваме, че имаме нужда да грабнем магическите си пръчки и да се приготвим за битка! И ние никога няма да се откажем, дори да чуваме зад себе си смразяващия кръвта, съскащ звук "Haaarrrryyyy Potteerrr".
За мен, а и за много други читатели, поредицата за Хари Потър не са просто осем книги. (+ добавки (а тези добавки преминават в луксозни издания, илюстрирани издания, чуждоезични издания, допълнителни книги и т.н. и т.н.)). За част от почитателите, магьосническият свят на Дж. К. Роулинг се превърна в начин на живот. От ходене с наметало по улиците, дебнене на сови, подозрително гледане към точно определена порода котки, та до блъскане в един конкретен перон. Хубаво, че поне монтираха количка към въпросния перон, та да може да изглеждаме по-малко луди, когато се опитваме да проникнем в него. Нали. И всеки очаква своя билет за училището по магия. А той все не идва. Ала преди години, билетът ми за Хогуортс пристигаше на всяка Коледа. Той беше под формата на поредната книга за Хари Потър. Веднага след отварянето на подаръците в полунощ, аз се втурвах в стаята си и започвах да прелиствам страниците на чисто новата си книга. Често пъти не заспивах цяла нощ, за да мога на сутринта на 25.12 да вляза тържествено в кухнята с подпухнали очи и да заявя на родителите ми, че съм прочел книгата. Те ме гледаха с ококорени очи и се чудеха дали да се гордеят или да се откажат от мен. Това беше магията на Коледа. После пораснах. Хари също порасна. Може да се каже, че израснахме заедно, с разликата, че той ме изостави. Поредицата беше завършена. Също и детството ми.
В гимназията имах съученици, които бяха направо фанатизирани по книгите за Потър и продължаваха да ги препрочитат, да пишат есета за тях, да участват в различни игри свързани с магьосническия свят. Аз ги отбягвах. Исках споменът да си остане скрит някъде в мен и да не го споделям с никого. Не исках да деля нито късче от света на Роулинг с другите. Та това си беше моят Хари Потър, моята Хърмаяни Грейнджър и моят Рон Уизли. Аз бях всеки един от тях. А сега ми ги навират нон-стоп в лицето. И тези филми... Още повече маниаци по улиците. Нищо де, правех се на готин и гледах да стоя настрана. Не се получаваше особено. После дойде и университетът. Мислех си, че там ще спре да ме преследва проклятието на Роулинг, но не. Стана по-зле. Влюбих се в него. И погледът ми върху поредицата започна да се променя. Започнах да гледам на нея от съвсем друг ъгъл. Започнах да забелязвам съвсем нови неща. И това естествено остави завинаги белег върху мен. Не е върху челото. На друго място е. Не се вижда. Пише Always...
Напоследък забелязвам все повече хора, които също имат своите белези. Било под формата на татус с даровете на смъртта или пък медальон на врата, тениска с покровител или просто двуцветен шал, показващ принадлежност към даден дом. Малко или много искам да се върна към позабравения Хогуортс. Искам да си поговоря със съмишленици, обаче искам и да си го запазя за себе си. И в този момент Роулинг издава нова книга. КРАЙ! Не просто книга, а сценарий за пиеса. Еуфорията на всички е до небесата. Да не говорим, че се е появило цяло едно ново поколение. Мъгъли... В началото се чудех дали да не съм отново сред първите закупили си книгата и да я прочета в предстоящата коледна нощ. И в това чудене отмина моментът. Страховете ми бяха големи. Все пак това нямаше да е роман, а щеше да е просто пиеса. Пиеса... Сериозно!? И то за събития случващи се години след мястото на последната ни среща. Дали всичко е за пари или просто за моментно залъгване на жадната фенска маса? Щеше ли това да е старата песен на нов глас по модела на Star Wars: The Force Awakens? Е, то нямаше да е точно роман, пък и онова не е точно филм, та поне малко може да се спести от срама, ако е така. Но притесненията останаха. След всички очаквания и с цялата сила на магьосническото общество - няма право на провал! Та така, вчера се престраших да започна въпросната книга, няколко страници по-късно и да започна въпросното ревю. Книгата я завърших днес, за второто се съмнявам, че ще успея. Грабнах пиесата на оригиналния английски език и започнах да поглъщам страница след страница. Първите ми впечатления бяха доста отрицателни. Случваше се точно старата песен на нов глас. Вместо да ме залее топла вълна от емоции, аз се чудех защо всяка реплика е предвидима, защо всички са или слабохарактерни или крайно саркастични и защо Рон е направен двойно по-тъп от в действителност? Всичко ми изглеждаше крайно изкуствено, претупано и написано, колкото да се отбие номерът. Липсваше ми плама в цялата схема. Нямаше я онази страст. Може би отчасти бе заради факта, че не е роман. Не знам. С времето обаче се пооправиха тези неща. Историята се заплете, започнаха да се случват поне малко по-интересни неща. Въпреки, че и те се осланяха предимно на стари случки и герои. Бих направил аналогия отново със Star Wars, където през даден етап от действието се появяват познатите ни герои, но вече уж по-стари, а отново използват същите лафове. И сюжетът е същият. Да, но докато пиша тези думи ми хрумна по-добър пример. Последният епизод от сериала Ало Ало, на поредицата BBC. Той е записан години след познатите ни епизоди. При това е записан на живо пред публика. Периодично влизат героите и заедно с Рене Артоа, главният герой в сериала, си спомнят за едно време. Лафовете са същите, но изпълнени в нов аранжимент. И по-важното - разчита се на готови персонажи, които по никакъв начин не се развиват. Даже напротив - част от тях дори е трудно да се повярва коя роля изпълняват. Същото е и в книгата - разчита се на отдавна създадени представи за даден герой и ако, нали, му дадем някакви реплики, то те ще си паснат идеално. Еми, не! Само, за да не разваля удоволствието на тези, които не са чели пиесата, няма да спомена кой точно визирам. Но този човек не говори така и не се навива толкова лесно, за Бога! Радвам се да Ви видя, сър, но... Нали...
Предполагам това създава цялостна картина, а сега ще се спра на някои детайли, отново без спойлери ;) . Нещо, от което се опасявах бе, че главните герои ще завършат като в типичен, съвременен YA роман. Няма лошо де, но ме беше страх Роулинг да не е кривнала по днешните течения. Нищо против нямам хомосексуализма, не ме разбирайте погрешно, но това щеше да даде съвсем различна посока на нещата. За моя радост, а вероятно за други читатели тъга, между главните герои имаше само приятелство. Следващият детайл е, че веднага се досетих кое е прокълнатото дете. Това придаде лек нюанс на скука при елемента на разкриването. За децата сигурно ще е шок, но за по-възрастната аудитория е предвидимо. А съдейки, че книгата е за деца - мисля, че те ще останат доволни. Пиесата, очаквано, има и много положителни неща. На места има оригинален хумор, английският, както винаги е хубав (макар аз да не съм особено добър в тази област - т.е. щом го разбирам - значи е прост. Щом казвам, че е хубав - значи има завъртяни смешни думички, които съм разбрал ;) ), а и на отделни места в сюжета не липсва напрежение. Толкова много хубави емоции искам да споделя с вас, но ще трябва малко или много да издам от сюжета, споменавайки дори и един адрес. Всичко беше като едно среща със стари приятели. Ще използвам следния цитат:
HERMOINE
You remember when we were last here? This feels just like old times.
RON
Old times with a few unwelcome ponytails added to the mix.
Да, всичко е като едно време, но с няколко досадни подробности. Няколко герои, които са само споменати и оставени някъде в небитието, няколко изсмукани реплики, лепнати на първия образ от доброто старо време и отново спомени, спомени, спомени, върху които се гради всичко. Трябва си или шлайфане, или роман. Няма как! Но все пак е хубаво отново да се разхождаш из подвижните стълби на Хогуортс, да се скиташ из Забранената гора или да се разправяш с гоблини. И щом нещо те стресне вкъщи, да изкрещиш EXPELLIARMUS!!! Ей тъй, за едното старо време. И за неполучения билет от Училището за магия и вълшебство. Пък и какво толкова може да се обърка, ако отново се гмурнем в миналото?
,,Хари Потър и прокълнатото дете" е задължителна книга за всеки фен на поредицата. Макар да ни представя старите герои в нова светлина, да ни запознава с нови такива, някои неща си остават същите. Любовта на читателите никога няма да спадне и ние ще приемем всяка книга, която Роулинг напише, защото сме жадни за магията ѝ. Това доколко е хубава или не остава на заден план в момента, в който почувстваме, че имаме нужда да грабнем магическите си пръчки и да се приготвим за битка! И ние никога няма да се откажем, дори да чуваме зад себе си смразяващия кръвта, съскащ звук "Haaarrrryyyy Potteerrr".
събота, 15 юли 2017 г.
Кери
Творбата започва с репортаж за отминали събития в града Чембърлейн. Читателят би ги свързал с действието доста по-късно, но връщайки се към първа страница може да добие допълнителни сведения относно миналото на града. Малко след това вече са ни представени и главните герои. Това естествено ни се поднася по типичния за Кинг начин - брутален, без цензура и с много кръв. Кръвта е водещ спътник на читателя до последната страница. Интересен факт е, че Кинг споменава в своята книга „За писането“, че това не е било нарочно. Самите герои са го отвели в тази плазмена посока. Три основни сцени, облени в кръв. Едно момиче с необикновени способности. Фанатинчно-религиозна майка. Напрегната училищна обстановка. Какво ли може да се обърка? Нищо повече няма да издам от сюжета, но на всеки читател вече трябва да му е ясно за какво иде реч. Отговорът винаги се крие в перфектно изградените личности в романите на Краля. Макар и в първия му роман, още тук виждаме огромните му познания за човешката същност и за действията, които всеки персонаж е склонен да предприеме различна ситуация. Поставен е проблемът за тълпата, а също и за човека като отделен индивид. Кинг редува репортажи, цитати от измислени книги на част от героите, заедно със самото действие, за да оформи цялата картина на романа. Със затварянето на последната страница остава горчилка. Тежестта на думите и отговорността взета при изричането им никога не е имала такова влияние. Творбата ни го демонстрира по безмилостен начин. Нека ние не изпадаме в такива крайности, но все пак да мислим преди да изречем нещо и да знаем, че думите нараняват. Особено изричани в маса.
В тази част от коментара ми към книгата ще добавя няколко негатива към конкретното издание на ик „Плеяда“. Подразни ме начинът, по който се преминава от репортаж/цитат към действие. По-скоро ме подразни липсата му. Би било добре да има поне няколко реда разстояние, а не директно да започва изречението от съвсем друго действие. В началото е объркващо, а после се превръща в досада. Не знам как е в други издания, но според мен можеха даже да се отделят като отделни глави. Плюсът е, че са запазени повече дървета! Не липсват и дребни грешки в превода, правописа и пунктуацията, но съм сигурен, че такива не липсват и в този пост, затова нека просто ги подминем. :)
За финал искам да изкажа благодарност към Табита Кинг затова, че и този път е подкрепила своя съпруг и е повярвала в него. Надявам се всеки един човек да срещне своята опорна сила, а и да бъде такава за любимия си човек. Всички виждаме резултата от силата на вярата в човешките взаимоотношения и мисленето им в полза на ближния. Да, това може да не е най-силният роман на Стивън Кинг, може да не е най-интригуващият, но благодарение на него виждаме еволюцията в писането му. Благодарение на него, днес Кралят е на своя трон. И за всичко това е виновна неговата кралица. И някъде там до тях седи Кери на своето почетно кърваво място...
четвъртък, 13 юли 2017 г.
Безлюбовие
„Безлюбовие“ е стихосбирка на Недялко Йорданов от началото на настоящето десетилетие. В нея водеща тема е именно безлюбовието в съвременния свят. Поставя редица въпроси за загубената обич из улиците на демокрацията.
Още с първите страници ми направи впечатление, че част от стихотворенията се повтарят със стихосбирката „Танц“. Това беше неприятна изненада, тъй като се надявах да се запозная с повече неизвестни за мен творби на автора. Друг проблем с тези стихотворения е, че не са сред най-добрите на поета, което цялостно понижава качеството на сборника. Може би е търсена обща картина, която да отговаря на темата, не знам. За мен те отчасти са излишни. Следващият минус, който откривам за себе си, е непрекъснатите стихове с основна тематика - мутренския живот. Съгласен съм, че той е изпълнен с „безлюбовие“, но при положение, че по цял ден съм свидетел на жестокостта на заобикалящия ме свят, надявах се поне в един сборник на стар поет да мога да избягам от него. Вместо това отново се изправям очи в очи с действителността - къде с лек писателски хумор, къде с грозотата на естествеността. Но дори в тази среда може да се срещнат по един Ромео и една Жулиета. И става хубаво. Хубаво е под цялата кал да се крие едно малко, все още туптящо сърце в ритъма на забързания град. Стига да има кой да го намери в това „безлюбовие“. Стига да има кой да го търси в това „безлюбовие“.
Още с първите страници ми направи впечатление, че част от стихотворенията се повтарят със стихосбирката „Танц“. Това беше неприятна изненада, тъй като се надявах да се запозная с повече неизвестни за мен творби на автора. Друг проблем с тези стихотворения е, че не са сред най-добрите на поета, което цялостно понижава качеството на сборника. Може би е търсена обща картина, която да отговаря на темата, не знам. За мен те отчасти са излишни. Следващият минус, който откривам за себе си, е непрекъснатите стихове с основна тематика - мутренския живот. Съгласен съм, че той е изпълнен с „безлюбовие“, но при положение, че по цял ден съм свидетел на жестокостта на заобикалящия ме свят, надявах се поне в един сборник на стар поет да мога да избягам от него. Вместо това отново се изправям очи в очи с действителността - къде с лек писателски хумор, къде с грозотата на естествеността. Но дори в тази среда може да се срещнат по един Ромео и една Жулиета. И става хубаво. Хубаво е под цялата кал да се крие едно малко, все още туптящо сърце в ритъма на забързания град. Стига да има кой да го намери в това „безлюбовие“. Стига да има кой да го търси в това „безлюбовие“.
сряда, 5 юли 2017 г.
Къщата на езерното дъно
Първият ми досег с Джош Малерман беше с дебютния му роман „Кутия за птици“. Тогава той ме впечатли и очаквах с нетърпение следващата му книга. За щастие не ми се наложи да чакам дълго.
„Къщата на езерното дъно“ е роман, който варира между YA и жанра на ужасите. Не бих си позволил да го слагам в рамка, защото самият автор не може да бъде поставен в такава с поне показаното от него до момента. Действието се развива в едно безгрижно лято по време на емоцията от първата любов. Книгата е увлекателна и грабва още с първите страници. Напоследък, щом се докосна до съвремен роман за влюбени американски тийнейджъри и нещо в мен се обръща и ми прилошава. За щастие тук не се случи това. Напротив. Да, имаше неща от YA литературата, които ме дразнят. Имаше и клишета, на места липсваха описания, личеше си модерния жанр на „мързи ме да пиша обстойно, ще разчитам на емоцията от кратки и бързи изречения, пък дано ми се получи“, На последното съм привърженик, ако на писателя му се получи, just sayin'. Обаче тези „кусури“ бяха умерени дотолкова, че да ми остане положително впечатление от романа. Книгата ме върна в моите тийнейджърски години. Напомни ми за юношеския приключенски дух и неспирния копнеж да се завреш баш там къде не требе... Навява спомени за емоцията от изследване на непознатото. Усеща се, макар и в един по-модерен вид, присъствието на Том Сойер. Нищо не е спестено. Бунтът е скрит в нецензурните детайли по време на пътуването. С всяка следваща страница читателят се гмурва заедно с героите в приключение на опознаването, както на една мистериозна къща, така и на дома на човешката същност. Но някъде там, прикрито зад авантюрата на едни 17-годишни хлапета, нещо наднича. Темата за изоставена къща и деца влизащи в нея е доста изтъркана, но мен всеки път ме плаши, стига писателят да е умел. А Малерман знае как с кратки фрази и изречения да предизвика ужас. И в следващия момент да успокои топката. От 0 до 100 и обратно за 3 страници. Познато, нали? Необходими са само тъмнина, ускорен пулс и нещо да мръдне зад гърба ти. Или да се рее. За главните герои Амели и Джеймс това лято може да не се окаже чак толкова безгрижно, колкото са си го представяли. Тяхна първа среща може би ще остане завинаги нещо, към което ще се връщат. Или може би пък не? Важното е да не се задават въпроси. Без „Защо?“ и без „Как?“. Но дали не пропускат нещо?
„Къщата на езерното дъно“ е от онези романи, които те хващат от първата страница и те дърпат в дълбините на приключнието. Въпросът е дали след това читателят ще може да изпулва или ще се окаже завинаги пленен от тайна, която ще запази само за себе си. Тайна, към която ще се връща отново и отново...
„Къщата на езерното дъно“ е роман, който варира между YA и жанра на ужасите. Не бих си позволил да го слагам в рамка, защото самият автор не може да бъде поставен в такава с поне показаното от него до момента. Действието се развива в едно безгрижно лято по време на емоцията от първата любов. Книгата е увлекателна и грабва още с първите страници. Напоследък, щом се докосна до съвремен роман за влюбени американски тийнейджъри и нещо в мен се обръща и ми прилошава. За щастие тук не се случи това. Напротив. Да, имаше неща от YA литературата, които ме дразнят. Имаше и клишета, на места липсваха описания, личеше си модерния жанр на „мързи ме да пиша обстойно, ще разчитам на емоцията от кратки и бързи изречения, пък дано ми се получи“, На последното съм привърженик, ако на писателя му се получи, just sayin'. Обаче тези „кусури“ бяха умерени дотолкова, че да ми остане положително впечатление от романа. Книгата ме върна в моите тийнейджърски години. Напомни ми за юношеския приключенски дух и неспирния копнеж да се завреш баш там къде не требе... Навява спомени за емоцията от изследване на непознатото. Усеща се, макар и в един по-модерен вид, присъствието на Том Сойер. Нищо не е спестено. Бунтът е скрит в нецензурните детайли по време на пътуването. С всяка следваща страница читателят се гмурва заедно с героите в приключение на опознаването, както на една мистериозна къща, така и на дома на човешката същност. Но някъде там, прикрито зад авантюрата на едни 17-годишни хлапета, нещо наднича. Темата за изоставена къща и деца влизащи в нея е доста изтъркана, но мен всеки път ме плаши, стига писателят да е умел. А Малерман знае как с кратки фрази и изречения да предизвика ужас. И в следващия момент да успокои топката. От 0 до 100 и обратно за 3 страници. Познато, нали? Необходими са само тъмнина, ускорен пулс и нещо да мръдне зад гърба ти. Или да се рее. За главните герои Амели и Джеймс това лято може да не се окаже чак толкова безгрижно, колкото са си го представяли. Тяхна първа среща може би ще остане завинаги нещо, към което ще се връщат. Или може би пък не? Важното е да не се задават въпроси. Без „Защо?“ и без „Как?“. Но дали не пропускат нещо?
„Къщата на езерното дъно“ е от онези романи, които те хващат от първата страница и те дърпат в дълбините на приключнието. Въпросът е дали след това читателят ще може да изпулва или ще се окаже завинаги пленен от тайна, която ще запази само за себе си. Тайна, към която ще се връща отново и отново...
вторник, 4 юли 2017 г.
Годината на върколака
Стивън Кинг е сред любимите ми писатели. Предполагам, че няма нужда да го споменавам всеки път, но аз да си кажа, нали... Минава време и в един момент просто искам да се разходя в неговия свят. Така се и случи. Исках типична история за затънтено градче в стила на краля на ужаса и я получих.
Замислена като колекционерско издание „Годината на върколака“ бързо бива пусната в масова продажба, заради жаждата на феновете към нов роман от Кинг. И е хубаво, че се е случило точно така, защото книгата е уникална. Като сюжет и като цялостна литературна творба романът не е нещо особено, но със страхотните илюстрации и фактът, че напрежението е до последната страница, все пак дават добро крайно впечатление. Действието се развива в Таркърс Милс, което е поредното затънтено от Бога градче и в него нещата не са такива, каквито изглеждат. Още със заглавието е ясно, че е намесен върколак. И то е намесен през цялата година. Няма да разкрия нито грам от сюжета, за да бъде книгата интересна на всеки един читател. Но спокойно, все пак ще се опитам да ви подготвя за срещата със Звяра! Творбата започва с кратки разкази и се съсредоточава върху отделни персонажи. Разглеждат се отделните месеци от една луда и неспокойна година. В края на романа читателят познава и е обикнал малкото градче като свое. С всяка глава се разгръщат персонажите и с леки описания се изгражда цялостната картина. Похват, който е добре изпипан при романите на Кинг. Оново Кралят ни демонстрира способността си да разкрива човешката психика в напрегнати моменти, макар тук това да не е чак толкова ясно изразено, като в други негови творби. Но все пак майсторското перо е на лице. Отначало очаквах книгата да я прочета за отрицателно време, но за мое щастие ми отне точно толкова време, колкото трябваше. Човек не може да подмине с лека ръка илюстрациите на Бърни Райтсън. За фен на комиксите като мен, ми се видяха страхотни. Жалко, че тази книга не е попаднала в мен в тийнейджърските ми години. Вероятно щях да си я препрочитам редовно. Но пък това е възможност за по-младите читатели на този блог да не допускат същата грешка като мен. Стига да имат едно на ум, когато гледат луната.
„Годината на върколака“ е един по-различен роман от Стивън Кинг, но в същото време си е и типично негов. Прекрасните илюстрации допринасят по чудесен начин за потапянето в един далечен край в една нетипична година. А след прочита остава приятното чувство на удовлетворение примесено с лек страх от това, което се крие отвъд прозореца.
Замислена като колекционерско издание „Годината на върколака“ бързо бива пусната в масова продажба, заради жаждата на феновете към нов роман от Кинг. И е хубаво, че се е случило точно така, защото книгата е уникална. Като сюжет и като цялостна литературна творба романът не е нещо особено, но със страхотните илюстрации и фактът, че напрежението е до последната страница, все пак дават добро крайно впечатление. Действието се развива в Таркърс Милс, което е поредното затънтено от Бога градче и в него нещата не са такива, каквито изглеждат. Още със заглавието е ясно, че е намесен върколак. И то е намесен през цялата година. Няма да разкрия нито грам от сюжета, за да бъде книгата интересна на всеки един читател. Но спокойно, все пак ще се опитам да ви подготвя за срещата със Звяра! Творбата започва с кратки разкази и се съсредоточава върху отделни персонажи. Разглеждат се отделните месеци от една луда и неспокойна година. В края на романа читателят познава и е обикнал малкото градче като свое. С всяка глава се разгръщат персонажите и с леки описания се изгражда цялостната картина. Похват, който е добре изпипан при романите на Кинг. Оново Кралят ни демонстрира способността си да разкрива човешката психика в напрегнати моменти, макар тук това да не е чак толкова ясно изразено, като в други негови творби. Но все пак майсторското перо е на лице. Отначало очаквах книгата да я прочета за отрицателно време, но за мое щастие ми отне точно толкова време, колкото трябваше. Човек не може да подмине с лека ръка илюстрациите на Бърни Райтсън. За фен на комиксите като мен, ми се видяха страхотни. Жалко, че тази книга не е попаднала в мен в тийнейджърските ми години. Вероятно щях да си я препрочитам редовно. Но пък това е възможност за по-младите читатели на този блог да не допускат същата грешка като мен. Стига да имат едно на ум, когато гледат луната.
„Годината на върколака“ е един по-различен роман от Стивън Кинг, но в същото време си е и типично негов. Прекрасните илюстрации допринасят по чудесен начин за потапянето в един далечен край в една нетипична година. А след прочита остава приятното чувство на удовлетворение примесено с лек страх от това, което се крие отвъд прозореца.
понеделник, 3 юли 2017 г.
Фауст се превърна в Ерик
Сър Тери Пратчет е един от най-любимите ми писатели и няма начин да му дам оценка, различна от максималната. Всяка негова книга за мен е недостижим литературен връх. От тук може да следва само сравение във височината на тези върхове. И Ерик е със средна височина.
Трябваха ми два опита, за да я прочета докрай. При първия не успях да я завърша, все още не съм бил готов. А и беше преди години, все още бях ученик, бях чел „само“ десетина негови книги и тази просто не успя да задържи вниманието ми на фона на другите. Тогава намирах Ринсуинд за досаден, волната смяна от свят на свят за объркваща и непоследователна. Днес, след като затворих и последната страница си дадох сметка колко съм израснал в литературно и културно отношение. Или поне нямах спомени при предното четене да съм обрщал внимание на толкова много детайли. То по принцип всяко изречение на Пратчет не трябва да бъде изпускано и да му се отдава значение, но нали... Впуснах се във вихъра на историята, във вихъра на времето. Заедно с главните герои в романа достигнахме до самото начало на Вселената. Последва страница след страница осмиване на света около нас от самото му сътворение, та дори и до края му. Зависи коя посока изберете да поемете след щракването с пръсти. Няма да давам примери, за да не разваля удоволствието на читателя от досега с книгата, но ще спомена, че вече не мога да взема хубавата Елена от Троя насериозно. А пък аз, като човек занимаващ се с квантова механикa, установих, че се занимавам с механика на кванта :D Никой не е пощаден от хумора на Пратчет в тази книга, та дори и зловещо място като Адът. И то по модел на Данте. Сериозна работа ви казвам! Особено, като е намесен и демон със съвременно мислене и чиновнически наклонности.
А ако има и един досаден хлапак, който има остра сексуална незадоволесност положението си става направо страшно. Най-вече когато среща Ринсуинд и го моли за нещо. Какво нещо ще разберете, ако прочетете Фауст, пардон, Ерик. Но самият факт, че става дума за молба към най-нескопосания (или способен?) магесник, предвещава хаос и много бягане през страниците. А едно от правилата на Ринсуинд при бягането е никога да не се обръщаме назад! Тя и ентропията общо взето така прави ;)
Трябва да се отбележат и няколко неща, които ме подразниха в българското издание. Като изключим някои неточности в превода, които се разминават с другите романи издадени от ВУЗЕВ (Сандъкът по-известен като Багажът е споменат като Кутийката, Ковчежникът е Касиерът, а един от магьосниците е Старшият преподавател, предполагам Деканът). Това са дребни детайли, но дразнят. Имаше и други герои, на които имената им се различаваха с по 1-2 букви, но да не се хващам за всяка дреболия. Повече ме подразни това, че повечето илюстрации предхождаха събитията и това разкриваше сюжета 20 страници по-рано. Действието се развива в джунгла, а илюстрацията ми показва пустиня. Лично на мен ми е неприятно да знам предварително какво ще се случи и обичам да тръпна в очакване дума след дума. Като изключим тези забележки изданието е страхотно и благодаря, че го има!
За финал ще кажа, че отново сър Тери Пратчет ме удиви с невероятните си познания във всяка една област. Спокойно мога да отдам цял един живот на книгите му и всеки път ще намирам по нещо ново в тях. Стига да не щракна без да искам с пръсти през това време :)
Трябваха ми два опита, за да я прочета докрай. При първия не успях да я завърша, все още не съм бил готов. А и беше преди години, все още бях ученик, бях чел „само“ десетина негови книги и тази просто не успя да задържи вниманието ми на фона на другите. Тогава намирах Ринсуинд за досаден, волната смяна от свят на свят за объркваща и непоследователна. Днес, след като затворих и последната страница си дадох сметка колко съм израснал в литературно и културно отношение. Или поне нямах спомени при предното четене да съм обрщал внимание на толкова много детайли. То по принцип всяко изречение на Пратчет не трябва да бъде изпускано и да му се отдава значение, но нали... Впуснах се във вихъра на историята, във вихъра на времето. Заедно с главните герои в романа достигнахме до самото начало на Вселената. Последва страница след страница осмиване на света около нас от самото му сътворение, та дори и до края му. Зависи коя посока изберете да поемете след щракването с пръсти. Няма да давам примери, за да не разваля удоволствието на читателя от досега с книгата, но ще спомена, че вече не мога да взема хубавата Елена от Троя насериозно. А пък аз, като човек занимаващ се с квантова механикa, установих, че се занимавам с механика на кванта :D Никой не е пощаден от хумора на Пратчет в тази книга, та дори и зловещо място като Адът. И то по модел на Данте. Сериозна работа ви казвам! Особено, като е намесен и демон със съвременно мислене и чиновнически наклонности.
А ако има и един досаден хлапак, който има остра сексуална незадоволесност положението си става направо страшно. Най-вече когато среща Ринсуинд и го моли за нещо. Какво нещо ще разберете, ако прочетете Фауст, пардон, Ерик. Но самият факт, че става дума за молба към най-нескопосания (или способен?) магесник, предвещава хаос и много бягане през страниците. А едно от правилата на Ринсуинд при бягането е никога да не се обръщаме назад! Тя и ентропията общо взето така прави ;)
Трябва да се отбележат и няколко неща, които ме подразниха в българското издание. Като изключим някои неточности в превода, които се разминават с другите романи издадени от ВУЗЕВ (Сандъкът по-известен като Багажът е споменат като Кутийката, Ковчежникът е Касиерът, а един от магьосниците е Старшият преподавател, предполагам Деканът). Това са дребни детайли, но дразнят. Имаше и други герои, на които имената им се различаваха с по 1-2 букви, но да не се хващам за всяка дреболия. Повече ме подразни това, че повечето илюстрации предхождаха събитията и това разкриваше сюжета 20 страници по-рано. Действието се развива в джунгла, а илюстрацията ми показва пустиня. Лично на мен ми е неприятно да знам предварително какво ще се случи и обичам да тръпна в очакване дума след дума. Като изключим тези забележки изданието е страхотно и благодаря, че го има!
За финал ще кажа, че отново сър Тери Пратчет ме удиви с невероятните си познания във всяка една област. Спокойно мога да отдам цял един живот на книгите му и всеки път ще намирам по нещо ново в тях. Стига да не щракна без да искам с пръсти през това време :)
Танц
Това е един интересен сборник със стихотворения. Пиша интересен, защото в него откривам много метафори и символи, които са нетипични за познатата ми поезия на Недялко Йорданов. В този сборник откривам любовта между дядо и внук, започват да изникват мисли за неизбежното, животът върви към своя последен танц. Но все още свети една малка искра, която може да разгори отново пламъка на живота. И тази искра е в наследството на стиховете. Авторът ни среща също така с ежедневни проблеми, показва ни света от погледа на образи, които често подминаваме и на които не обръщаме почти никакво внимание. Личи съвремен и модерен поглед, което за мое съжаление води и до борба с изпитанията на днешния свят. Това по някакъв начин контрастира с последния стих в сборника:
„А днес... Не ща да ме обичат.
Живея още... Извинете.
И бих бил горд да ме наричат
един от старите поети. “
Да, за мен Недялко Йорданов винаги ще бъде един от старите поети. Но не искам да гледам на него като стар поет. Не искам да гледам на него като излязъл от стихотворенията: „Ноември“ и „Малката госпожица“. И двете стихотворения са прекрасни и могат да предизвикат навлажняване в облсастта на очните ябълка на читателя. Но стига тъга. Стига старост. Трябва ни любов...
Искам за финал да отбележа стихотворението „Оксиморон“. За мен то е една красива игра на думи и оксиморони, в която си личи ясно мисълта на поета. Този сборник трябва да се чете бавно и да се обръща внимание на детайлите. Ако се препуска бясно между страниците, накрая читателят може да е изморен и да е пропуснал докосването до същността. А може и да не е. Понякога любовта идва и с бавни стъпки. Но само понякога. Поезията е един ритъм, който постоянно се мени. Точно както и в един „Танц“.
„А днес... Не ща да ме обичат.
Живея още... Извинете.
И бих бил горд да ме наричат
един от старите поети. “
Да, за мен Недялко Йорданов винаги ще бъде един от старите поети. Но не искам да гледам на него като стар поет. Не искам да гледам на него като излязъл от стихотворенията: „Ноември“ и „Малката госпожица“. И двете стихотворения са прекрасни и могат да предизвикат навлажняване в облсастта на очните ябълка на читателя. Но стига тъга. Стига старост. Трябва ни любов...
Искам за финал да отбележа стихотворението „Оксиморон“. За мен то е една красива игра на думи и оксиморони, в която си личи ясно мисълта на поета. Този сборник трябва да се чете бавно и да се обръща внимание на детайлите. Ако се препуска бясно между страниците, накрая читателят може да е изморен и да е пропуснал докосването до същността. А може и да не е. Понякога любовта идва и с бавни стъпки. Но само понякога. Поезията е един ритъм, който постоянно се мени. Точно както и в един „Танц“.
Абонамент за:
Публикации (Atom)