петък, 24 август 2018 г.

Воплите на един пияница

    Окей. Да погледнем реално на нещата. Един никаквец на 24 години, който впрочем е и пиян, стои с котарак в скута и пише. И вие четете това. Защо? Нямам никаква шибана идея.
    Какво се случи? Нищо особено. Бири, бири, бири и дет се вика оркестъра да свири. Да, ама оркестърът е съставен от титаните на българската живопис Жлъч/Григовор /Гена. Все тая. Детско парти, а след тях обичайното пиене на бири пред Народния театър. Място за култура, просветление и да се изпикаеш в градинката. Сори, това ще е текст с много грубости и истини. Та, седнал съм аз с едно приятелче, без значение кое, и си лафим и си пием и си пушим и ни е през кура за утре. Него го е треснало на откровения и ме пита какво не ме кефи в него. Мълчание. Знаеш ли брат, много неща не ме кефят. Не конкретно в теб. А конкретно в цялата шибана естетика на нашето ежедневие. Да започнем например с това колко често се усмихваме. Не на простотиите на околните. Просто да се разхождаш из улиците и да се усмихваш. Правил ли си го скоро? Защо? Каква е причината да бутаме единия ден и да чакаме да дойде новият? Все едно луната ни е на раменете и се опитваме да я махнем от небосвода, за да дойде слънцето, а след него к'во? Отново да сме тук след работа/университет/училище/животапримама/животанасамотниявоин. И така да броим ден след ден, а даже и да забравим как се брои, а календарът безмислостно да се тътри. Какво постигаме? Това ли искаме наистина? Чакай, какво всъщност искаме? Вадим някакъв шибан лаптоп и си пускаме песента на Роджър Уотърс - „Is this the life we really want". Само докато напиша това изречение и сбърках три път life с lie и не мисля, че това е случайно, защото живеем в една скапана лъжа, която ни кара да се прибираме със заблудата, че правим нещо. Но това е нищо на фона на търсенето на отговори, които не намираме. Уотърс си пее, а след него усложливият спотифай върти песен след песен и вече слушаме скапаните Пинк Флойд, които освен да ни откарват в по-добра Вселена ни напомнят, че още сме тук. И как да гледам звездите, а да не виждам земята, като околните дребнавости са оковали дори погледа ми? Как да се рея, когато не мога дори да се отпусна на пейка в парка? Къде загубихме крилете си и останахме само по голата перушина на пияните ни души? И не, това не е Таралежков, това е шибаната истина. Колко от вас са се замисляли какво ни тегли напред? Вазов, онзи Вазов, който мнозина пъпчиви пикльовци днес псуват, защото трябва да научат/осъзнаят няколко прости картини, без да намесваме импресионизма, преди години е създал „Епопея на забравените“. За да повдигне духа на шепа хора и да ги обедини. Какво днес ни обединява? Кои са тези забравените, които да бъдат лъча светлина вътре в нас? Не говоря за национализъм, патриотизъм или други осквернени с времето термини. Говоря за единия морал и пример, които да ни дърпат напред. Да, има такива хора. Имаше такива хора. Забравени. Неоценени. Пренебрегнати, заради малката фикс идея аз-а да пребъде. Защото никой напоследък не гледа по-далече от собствената си благодат. Няма лошо в това, разбира се. Но накъде отиваме? Копеле, честно, накъде отиваме? Колко от вас са наистина личности, които са се определили като такива и следват своя път? 1-2, макс 10 от всички, които ще прочетат това словоизлеяние. И не, въобще не ми се правете, че знаете какво искате. Лицемерието не е полезно, когато се гледаш в огледалото. Да! Запитайте се за тази личност, която ви вдъхновява да правите всяка следваща крачка напред. Тази крачка трябва да оставя следа, а не просто да е стъпка в пясъка, която морето да отмие. Но това са клишета, които уж всички познаваме. Едно клише може да съдържа в себе си истината, а нали за това си говорим. Welcome to the machine си звучи, а аз си спомням как с един много близък човек ревахме по време на концерта на въпросния Уотърс. Какво не ме кефи ли? Не ме кефи, че всеки втори раболепничи за благодата на чужди интереси и работи във фирма, за да пребъде пича с беемвето. Не ме кефи училището да е възприемано като анархична постройка, в която волята на единици да бъде потъпквана от общата идея за чалга и наркотици. Не ме кефи да ходя по улиците и разни баби да ми искат стотинки за хляб, а после да се отчитат на чичковци с джипове. Не ме кефи да работя всеки ден, за да мога да изхранвам себе си и един уличен котарак и въпреки това да съм в дългове. Ей това не ме кефи. Да пия, за да бутам луната със собствените си рамене, докато прескачам труповете на някогашните мечти и въпреки всичко да вярвам, че нещата ще се оправят. Затворен в собствената си кутийка на високия етаж да се питам да скоча ли или да продължа напред в калта. Да се чудя над всеки изгрев дали няма да ми е последният. Въпреки това се вкарвам в безкрайното колело на една машина от ежедневие, която поглъща волята и чувството за свобода, само, за да отговарям на критериите на криворазбрана система. Мисля, че ще повърна. Това не е от алкохола, а от жалката човешка норма. Защо изобщо някой е сложил лимити и релси над живота ни, когато ще ни спира дори и да се движим по правилния коловоз? Каква е тази пародия на подреденост, щом очевидно дори и за нея са прекалено високи изискванията? Не може ли просто едно малко небе да бъде границата, която гоним и да се съревноваваме единствено със звездите, а не помежду си? Това не разбирам. И това не ме кефи.
   Време е за бар. А след него полет над нощта, докато всичко е тихо и мирише на утринна роса. Последните останали чисти сълзи на природата. Поне тях не можем да продадем.
Благодаря за вниманието!












2 коментара:

  1. Вашите писания ми напомнят на моите писания преди около 15 години. Не съм писала от 10 години. Когато бях на Вашата възраст. Сега все едно чета епитафия на тогавашната си душа. И пак ми се прописа, но някак си вече нямам вдъхновение. Запазете ентусиазма! Снощи се разрових из старите си тетрадки и установих, че някои неща съм забравила и съм доволна, че съм ги записала някога някъде, защото съм се познавала достатъчно добре, за да знам, че ще ги забравя и ще поискам да ги потърся. Хубаво е човек да може от време на време да се сеща за себе си.
    И ако случайно много се отчаяте от бабичките, беемветата и хората, които не се усмихват, не емигрирайте! Банално е и няма да Ви отива.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря Ви за искрения коментар :) Нямам намерение да напускам България. Иначе вдъхновението е на периоди. В този блог далеч не публикувам всичко написано от мен, поради една или друга причина. Но за мен е важно да виждам такива коментари, за да продължавам да го поддържам с пълна сила!

      Изтриване