сряда, 31 октомври 2018 г.

В дома на червея

   Джордж Р. Р. Мартин. Да започнем с това. Писател, който натрупа неимоверна популярност в последните години, заради онзи сериал чието-име-няма-да-назовавам направен по „Песен за огън и лед“. Но също така и писател, който много преди това пишеше страхотна фантастика, а също и отлични фентъзитa. Истинско щастие е, че някои от позабравените му творби биват преиздадени, а други пък за пръв път издадени. Случаят с „В дома на червея“ е от вторите.
  Публикувана за пръв път през 1976 година, творбата в момента преживява своя ренесанс. Новелата излезе на български език в твърди корици със страхотен дизайн и няколко илюстрации между страниците. Единствената изненада се крие в това, че тя всъщност е доста по-кратка от обичайните творби на писателя. Всъщност това за мен беше минус, тъй като исках още и още да чета за вълнуващия свят, който Джордж Р. Р. Мартин е създал. Макар историята да е напълно завършена със своя идващ като кинжал край, би било интересно да се прочетат странични разкази от същия свят. Нека спомена все пак и няколко думи за него. Историята е представена в свят, който отдавна е отминал най-добрите си дни. Жителите му живеят привидно прост и буржоазен живот, състоящ се в безкраен маскарад. Единственото, в което вярват, са митове за някогашно величие и в техния „бог“ - Белия червей, по чийто образ и подобие бива оформен човеко-червеят. Всичко това се случва в подземен свят, от който може да се наблюдава умиращо слънце. Това описание само по себе си е достатъчно, за да се повдигнат купища въпроси, а също и да се направи аналогия с днешната действителност. Умиращата планета и нейния нелогичен (нелеп) религиозен лидер. Общество, напълно отклонило погледа си от належащите проблеми. Вечен бал, отвъд който дебнат злините на реалния свят. Оцеляването на личността при промяна на средата. Отдавна забравения подземен живот и страха от непознатото. Липсата на авантюризъм. Различните са наричани луди. А някъде измежду всичко това стои и честта. Онази чест, която не бива да бъде накърнявана, защото в противен случай, може да доведе до проблеми. Всичко, което правим в този живот е да защитим честта си. И не малко приключения започват именно така. „В дома на червея“ ви очаква едно шеметно спускане в дълбини и мрак, откриване на забравени земи и битки с невидими врагове. А познавайки автора, може да сте сигурни, че никой не е в безопасност. Фентъзи, с леки елементи на ужас, хорър и откровена гнусотия се преплитат в перфектна симбиоза, за да доставят 122 страници удоволствие на читателите.
  „В дома на червея“ е новела, която един ден със сигурност ще препрочета. Откровената ѝ простота, приятен стил и напрежение до последната страница спомагат за бързото прочитане и осмисляне. А в нея със сигурност има много за осмисляне. И червеи с лепкава плесен.


неделя, 14 октомври 2018 г.

Всичките наши тела

  „Всичките наши тела“ е сборник със свръхкратки истории от българския писател Георги Господинов. Това е един рисков и не особено популярен похват в съвременната ни литература. Доколко тази творба е била успешно начинание е въпрос, който от мен получава положителен отговор. С молба за още.
  Георги Господинов е автор, който за мен е необяснимо явление. Със сигурност не съм от неговите привърженици, но въпреки това продължавам да чета произведенията му. В съзнанието ми той е изградил образ на едно абсолютно клише, забито в ъгъла на селска стая в един августовски следобед, около което хвърчат мухи. Във въпросната стая има череши, Гаустин чете вестник на немски език, а един транзистор в ъгъла тръби за събитията през 1968 година. След като се премине през това абсолютно задължително бреме във всяка него творба, започват интересните неща. Различното. Неочакваното. Понякога бездарното, написано, защото просто трябва да се напише нещо в даден ден. Понякога гениално, написано на гърба на билетче, защото просто е изключително и няма как да не се напише в точно този момент. Наистина едно билетче би стигнало за написването на някои от свръхкратките истории. Други пък не са чак толкова малки по площ. Но каквито и да са, успяват да накарат читателя да се замисли. Тяхната краткост е най-голямата им сила, защото веднага се забиват в съзнанието и сами започват своя растеж и развитие. Книгата може да се прочете за няколко часа, може да се прочете и за няколко дена. Зависи от нагласата. Аз я четох бавно. По 10на истории на ден. За да я почувствам. За да я осмисля. Да се поставя на мястото на писателя и да преценя как е съчинявал, завъртал, експонирал тези кратки мигове от нечии живот. Исках книга, която да чета в самолета, във влака, след изтощителен ден на работа в няколкото минути, преди клепачите ми да се паднали с трясък. Това и получих. Даже и нещо повече. Купих я от кафене на летището с опасението, че ще бъде поредният му минотавър. В интернет бях чел цитати от творбата, бях гледал и интервюта по повод книгата. Смятах, че този писател отдавна няма какво повече да представи. Оказа се, че има. И му благодаря. Свръхкратка дума, но с огромно значение. Точно каквато е и една човешка история.




  

четвъртък, 11 октомври 2018 г.

Среща със себе си

Кои сте вие?
Дядо, не ме ли позна?
Не, момче, не мога да си спомня. Изглеждаш ми познато. Тези рани по коленете ще ти оставят белег. На колко си?
На 10 съм.
Ехее, та ти си цял мъж. Ходиш ли на училище?
Ходя!
И как е, интересно ли е?
Много ми харесва математиката. Английският ми е малко скучен, ама физическото е трепач!
Ааа, така, така. Ами ти кой си?
Не ме ли позна?
Не, съжалявам. Това лице ми изглежда някак… Неее, не знам. Не помня вече. На колко си години, младежо?
На 20. Доскоро си мислех, че ми остават още 7. Хе-хее! Кой знае!?
Еее, така ли се говори? Хе-хе. Това младите сте едни…
Хайде, свършвайте по-бързо вече!
Ами Вие господине кой сте?
Не стига, че съм затрупан с работа, жена ми иска развод, детето има проблеми в училище, ами се и прибрах в тъпата България, за да не ме познаеш. На 30 съм, преди да ме попиташ. И да, нашите години образуват редица на Фибоначи, макар и с по една нула отзад, в каквато съм на път да стана, ако това не свърши скоро.
Не му говори така! Я се дръж прилично! Къде се намираш? Моля те да го извиниш от мое име. Ще се научи един ден да си подрежда приоритетите. Малко е нелеп въпросът ми, знам, че го мразиш, но… Така де, сещаш се, как си все пак? Имаш ли нужда от нещо?
Благодаря ти, не. И теб не мога да позная. Всички сте дошли при мен, а аз ви виждам сякаш през мъгла. Всяко лице ми е познато, сякаш съм го виждал сутрин в огледалото. Сякаш съм го виждал в отражението на кафевите очи на първата любов. Сякаш съм го виждал из снимките, когато старата беше още жива. Сякаш съм го виждал преди да се наплискам с вода от езерото, сякаш съм го виждал…
Ние ще тръгваме, но ти се дръж. Трябваш ни, за да можем и ние да съществуваме.
Дръж се, дядо…
Дааа, сякаш съм го виждал. Но защо започва да става тъмно…



Радослав Симеонов
#PauloRadelho