Бънджи

– Какво е първата целувка?
– Скачал ли си с бънджи?
– Моля!?
– Скачал ли си с бънджи?
– Не, не съм. Не виждам връзката с въпроса ми.
– Окей. Представи си, че искаш да скочиш.
– Ама аз не искам!
– Млъкни и си го представи. Така! Записал си се за скок. Не знаеш какво е, но си гледал, че е готино. Зарибил си се. Нямаш идея защо. Просто моментна тръпка, сторило ти се е добра идея. Нали ще стане някога, пък и после ще разправяш какво е. Да, ама времето до скока наближава. Започваш да осъзнаваш отговорността, която си поел. Тъпо е да се откажеш вече. Разказал си на този, на онзи. Повярвал си си. Там. Някога. Да, ама вече е нощта преди скока. Започваш да осъзнаваш какво се случва. Малко те е страх. Цяла вечер си представяш различни сценарии в главата за това, което те очаква. Може да се скъса въжето и да умреш. Ти можеш да умреш и от 5м, но утре ще скачаш от поне 50м. И това те филмира яко. Казваш си: „Ще скоча бързо, ще приключи. Какво пък толкова.“ Затваряш очи и се обръщаш на другата страна. Да бе, сякаш можеш да скочиш бавно. Започва нов сюжет да ти се върти в главата. Това скапано одеало не спира да ти се мотае в краката. Уфф, и тая възглавница вчера беше по-удобна... Леко си се унесъл, но към 4 сутринта отново се будиш. Незнанието те кара да си неуверен и притеснен. Мозъкът ти отказва да мисли рационално, тотално си се разсънил, а погледът ти търси единствено циферблата в тъмното. Още малко и ще излезеш. Един път да тръгнеш и после е лесно. И ето - тръгваш. Вече си в колата, пътуваш към Буново. Есенните листа са образували шарен килим около пътя, сякаш цяла тълпа очаква само теб. Паднала е лека мъгла, за да придаде допълнителен драматизъм към иначе нищо особеното ти деяние, което в момента е накарало няколкото ти залъка от закуската да са навсякъде из тялотото ти, само не и там, където трябва. Започва безсмисленото чакане. Вече си на мястото, а така и не се случва това, което очакваш. Чакаш и чакаш и вече ти е толкова тъпо от чакане, че си готов да изживееш някой от снощните сценарии, в които се мяташ без въже, само и само да се приключи. И в най-неочаквания момент тя се появява. Така де, идва един пичага, който започва да те обарва по краката и да ти връзва въже. Сърцето ти е в гърлото, но действаш машинално. Здравей, как си, да, да, всичко е наред. Дали ще се разхождаш с нея или ще си оправяш сбруята, горе-долу действаш по инстинкт. Тъпи шеги, тик-так, тик-так, дай да минем от тук, това правилен възел ли е, времето днес е хубаво, ходила ли си на водната кула в Лозенец, бла-бла-бла. И така докато не се опреш в моста. Идва най-деликатният момент. Всяка стъпка може да има неприятни последици. И в двата случая. Правиш първата крачка и леко изтръпваш. Поглеждаш надолу. Поглеждаш я в очите. Придържаш се с едната ръка за моста. Поставяш едната си ръка на кръста ѝ. Ти изтръпваш. Тя потреперва. Прехвърляш и другия си крак отвъд парапета. Правиш крачка към нея. Вдигаш ръката си от студения метал. Леко я докосваш по бузата и отместваш кичура зад ухото ѝ. Поглеждаш за последен път в безкрайната бездна. Поглеждаш я отново в очите.  И те са безкрайни. Усмихваш се. Усмихваш се. Поемаш си дъх. Мислено си поемаш дъх. Това е. От тук няма връщане назад. Всичко минава пред очите ти. Вечността преминава в секунди, погледът ти е неясен, копеле виж се къде си, мамка му, е какво пък, сега ли, забавих ли се, кога, да, готов съм, готов ли съм, движа се, бате, да движа се, ще го направя, действам. И СКАЧАШ! И Я ЦЕЛУВАШ! Не знаеш какво правиш, адреналинът кара очните ти ябълки да изхвърчат, мозъкът ти е като салата, разбъркана с пасатор, гравитацията ще изтръгне всичките ти органи, а през тялото ти минават импулси на екстаз. Идва ти да изкрещиш от кеф, но не го правиш. В другия вариант просто си скочил с бънджи. Това е.
– Мисля, че ще ми трябва още една бира.
– Да, вземи и за мен.

Три ранни разказа

  Джером Дейвид Селинджър е писател, който не се нуждае от представяне. Едва ли има запален читател, който да не знае за „Спасителят в ръжта“ или да не се е докосвал до едни конкретни „Девет разказа“. Да не забравяме и „Семейство Глас“. И с това се изчерпва масово знанието ни за творчеството на Селинджър. Жаждата за нови негови произведения едва ли някога ще бъде утолена. Но именно фенската жажда е вероятно причината, която кара писателя да спре да публикува своите произведения. (Селинджър вероятно не спира да пише до смъртта си през 2010г, но от 1965г не е публикувал нито едно произведение, а от 1980г не е давал интервю). За щастие са останали някои негови ранни произведения, които да бъдат преиздавани от време на време, за да хвърлят читателите в екстаз. Три ранни разказа са събрани в новото луксозно издание от Бард (2014г).
  „Младежи“ е първият публикуван разказ на Селинджър. Редакторът на списание Story и преподавател на Джером в писателския клас на
Columbia University School of General Studies Уит Бърнет завързва приятелство с талантливия младеж и дооформя неговия безспорен талант. Както по-късно самият Бърнет ще сподели: „25-те долара, който написах на чек за Селинджър бяха най-добре похарчените пари в живота ми." Той остава и редакторът, който вярва най-силно в Холдън Колфийлд. Характерно при творбите на Селинджър е тяхната достоверност. Писателят се стреми неговите истории да бъдат истински, диалозите естествени, а краят им да бъде възможно най-реалистичен. При него няма Happy end или Plot twist. Каквото се случва в живота - това е! Тази именно характерна черта откриваме и в първия (а и в останалите) разкази - авторът ни запознава с тягостната обстановка на започващ купон. Диалозите са с цел запознанство, но интересът към разговора граничи с минимум. Както се казва - героите са над нещата. Ситуацията клони към комико-трагична. Разказ валиден и днес. Един по-дълбок прочит ни дава ясна представа за участниците, техните характери и качества, скрити в простото описание и диалог.
  „Иди да видиш Еди“ е вторият разказ в сборника. Написан е през същата 1940г, както и ,,Младежи", но публикуван в носещия днешното име New Letters. (Тук е моментът да отбележа, че целта на Селинджър винаги е била да бъде публикуван в The New Yorker, което и постига на по-късен етап от писателската си кариера. Разбира се, не без перипетии) Творбата притежава подобни теми и мотиви, но са засегнати по-сериозни проблеми. Сред приликите се открояват незаинтересоваността на единия герой спрямо другия, сблъсъка на характери, лекотата, с която действието протича. Плашещата достоверност на персонажите и невъзможността за промяна на курса в живота им кара читателя да постави под въпрос рамките на битието си и да се замисли над усилията, които околните полагат за изкривяванията им.
  „От веднъж седмично не се умира“ е третият и последен разказ. Това е и най-сериозният разказ в творбата. Публикуван е в Story по време, когато писателят вече е заминал на фронта. Именно това негово заминаване неимоверно е повлияло написването на разказа. (Тук аз си задавам въпроса дали прототип на съпругата на лирическия герой е Уна О'Нийл / по-късно Чаплин)). Главният герой е персонаж, изцяло погълнат от мислите си за близкото бъдеще. Неговото присъствие в разказа сякаш се носи като блед призрак. Няма как да е и иначе, пред лицето на войната.
Съчетанието на храброст с последните заръки към близките, тихият гняв и опитът за запазване на житейската рутина отброяват оставащите мигове с близките хора. Отново персонажите са естествени, истински, представени със селинджърска небрежност. Ала зад тяхната простота се крие дълбочината на образа.
   „Три ранни разказа“ е сборник, който надниква в три различни истории от 40' години на миналия век. Всеки разказ е поднесен така, сякаш читателят е страничен наблюдател на обикновен разговор. Трудно бихме оценили творбите, ако авторът беше неизвестен. Познавайки го, ние можем да направим паралел между други негови произведения, да оценим как войната е повлияла на писането му и да си дадем сметка за израстването на твореца. И макар да е водил своите битки при опитите за публикуване, да е бил категорично непримирим относно корекции, той така и не се е отказал докато не стига върха. Без тези разкази, Селинджър не би изминал пътя от спасителя до бунтовника.  


 За финал искам да подчертая колко красиво е изданието на Бард. Кориците и идеята за поставяне на заглавието на гърба, оформлението на страниците, присъствието на текст само на дясната такава правят четенето изключително приятно. Илюстрациите са много красиви и пресъздават атмосферата от разказите. Като минус отбелязвам високата цена.
  За почитателите на биографични филми препоръчвам Rebel In The Rye.