сряда, 29 август 2018 г.

„Разбих чашата в стената, прекрачих стаята и я награбих. Бях наранен, тя беше красива, легнахме си. Помня, че от прозореца ръмеше. Оставихме да ни вали. Беше хубаво, толкова хубаво, че се любихме два пъти и когато заспивахме, бяхме с лица към прозореца и дъждът ни валеше, а на сутринта целите чаршафи бяха мокри и двамата станахме, като кихахме и се смеехме.
– Боже господи! Боже господи!
Беше забавно, а горкият Уотсън лежеше някъде, лицето му размазано и разкашкано, обърнато към Вечната Истина, към мача от шест рунда, четири рунда, после обратно с мен към фабриката, убивайки осем или десет часа за няколко пенита, без да стигаме доникъде, в очакване на Татко Смърт, а умът ти се спихва и духът ти също се спихва, ние кихахме.
– Боже господи!
Беше смешно и тя каза:
– Ти си целият син, ПОСИНЯЛ си! Господи, погледни се в огледалото!
И аз замръзвах, и умирах, и застанах пред огледалото, и целият бях СИН! Нелепо! Един череп и една торба кокали! Започнах да се смея, толкова много се смях, че се свлякох на килима и тя падна върху мен и двамата се смяхме смяхме смяхме, боже господи, смяхме се, докато не си помислих, че сме се хахнали, и после трябваше да стана, да се облека, да се среша, да си измия зъбите, беше ми твърде лошо, за да ям, повърнах, докато си миех зъбите, излязох навън и вървях към горната фабрика за осветителни тела. Само слънцето сгряваше приятно, но трябва да вземеш каквото можеш.“

- Записки на стария мръсник
– Чарлс Буковски

петък, 24 август 2018 г.

Воплите на един пияница

    Окей. Да погледнем реално на нещата. Един никаквец на 24 години, който впрочем е и пиян, стои с котарак в скута и пише. И вие четете това. Защо? Нямам никаква шибана идея.
    Какво се случи? Нищо особено. Бири, бири, бири и дет се вика оркестъра да свири. Да, ама оркестърът е съставен от титаните на българската живопис Жлъч/Григовор /Гена. Все тая. Детско парти, а след тях обичайното пиене на бири пред Народния театър. Място за култура, просветление и да се изпикаеш в градинката. Сори, това ще е текст с много грубости и истини. Та, седнал съм аз с едно приятелче, без значение кое, и си лафим и си пием и си пушим и ни е през кура за утре. Него го е треснало на откровения и ме пита какво не ме кефи в него. Мълчание. Знаеш ли брат, много неща не ме кефят. Не конкретно в теб. А конкретно в цялата шибана естетика на нашето ежедневие. Да започнем например с това колко често се усмихваме. Не на простотиите на околните. Просто да се разхождаш из улиците и да се усмихваш. Правил ли си го скоро? Защо? Каква е причината да бутаме единия ден и да чакаме да дойде новият? Все едно луната ни е на раменете и се опитваме да я махнем от небосвода, за да дойде слънцето, а след него к'во? Отново да сме тук след работа/университет/училище/животапримама/животанасамотниявоин. И така да броим ден след ден, а даже и да забравим как се брои, а календарът безмислостно да се тътри. Какво постигаме? Това ли искаме наистина? Чакай, какво всъщност искаме? Вадим някакъв шибан лаптоп и си пускаме песента на Роджър Уотърс - „Is this the life we really want". Само докато напиша това изречение и сбърках три път life с lie и не мисля, че това е случайно, защото живеем в една скапана лъжа, която ни кара да се прибираме със заблудата, че правим нещо. Но това е нищо на фона на търсенето на отговори, които не намираме. Уотърс си пее, а след него усложливият спотифай върти песен след песен и вече слушаме скапаните Пинк Флойд, които освен да ни откарват в по-добра Вселена ни напомнят, че още сме тук. И как да гледам звездите, а да не виждам земята, като околните дребнавости са оковали дори погледа ми? Как да се рея, когато не мога дори да се отпусна на пейка в парка? Къде загубихме крилете си и останахме само по голата перушина на пияните ни души? И не, това не е Таралежков, това е шибаната истина. Колко от вас са се замисляли какво ни тегли напред? Вазов, онзи Вазов, който мнозина пъпчиви пикльовци днес псуват, защото трябва да научат/осъзнаят няколко прости картини, без да намесваме импресионизма, преди години е създал „Епопея на забравените“. За да повдигне духа на шепа хора и да ги обедини. Какво днес ни обединява? Кои са тези забравените, които да бъдат лъча светлина вътре в нас? Не говоря за национализъм, патриотизъм или други осквернени с времето термини. Говоря за единия морал и пример, които да ни дърпат напред. Да, има такива хора. Имаше такива хора. Забравени. Неоценени. Пренебрегнати, заради малката фикс идея аз-а да пребъде. Защото никой напоследък не гледа по-далече от собствената си благодат. Няма лошо в това, разбира се. Но накъде отиваме? Копеле, честно, накъде отиваме? Колко от вас са наистина личности, които са се определили като такива и следват своя път? 1-2, макс 10 от всички, които ще прочетат това словоизлеяние. И не, въобще не ми се правете, че знаете какво искате. Лицемерието не е полезно, когато се гледаш в огледалото. Да! Запитайте се за тази личност, която ви вдъхновява да правите всяка следваща крачка напред. Тази крачка трябва да оставя следа, а не просто да е стъпка в пясъка, която морето да отмие. Но това са клишета, които уж всички познаваме. Едно клише може да съдържа в себе си истината, а нали за това си говорим. Welcome to the machine си звучи, а аз си спомням как с един много близък човек ревахме по време на концерта на въпросния Уотърс. Какво не ме кефи ли? Не ме кефи, че всеки втори раболепничи за благодата на чужди интереси и работи във фирма, за да пребъде пича с беемвето. Не ме кефи училището да е възприемано като анархична постройка, в която волята на единици да бъде потъпквана от общата идея за чалга и наркотици. Не ме кефи да ходя по улиците и разни баби да ми искат стотинки за хляб, а после да се отчитат на чичковци с джипове. Не ме кефи да работя всеки ден, за да мога да изхранвам себе си и един уличен котарак и въпреки това да съм в дългове. Ей това не ме кефи. Да пия, за да бутам луната със собствените си рамене, докато прескачам труповете на някогашните мечти и въпреки всичко да вярвам, че нещата ще се оправят. Затворен в собствената си кутийка на високия етаж да се питам да скоча ли или да продължа напред в калта. Да се чудя над всеки изгрев дали няма да ми е последният. Въпреки това се вкарвам в безкрайното колело на една машина от ежедневие, която поглъща волята и чувството за свобода, само, за да отговарям на критериите на криворазбрана система. Мисля, че ще повърна. Това не е от алкохола, а от жалката човешка норма. Защо изобщо някой е сложил лимити и релси над живота ни, когато ще ни спира дори и да се движим по правилния коловоз? Каква е тази пародия на подреденост, щом очевидно дори и за нея са прекалено високи изискванията? Не може ли просто едно малко небе да бъде границата, която гоним и да се съревноваваме единствено със звездите, а не помежду си? Това не разбирам. И това не ме кефи.
   Време е за бар. А след него полет над нощта, докато всичко е тихо и мирише на утринна роса. Последните останали чисти сълзи на природата. Поне тях не можем да продадем.
Благодаря за вниманието!












понеделник, 13 август 2018 г.

ударението
над общото им изречение полетя,
без да има запетайки по пътя,
и кацна, за да сложи точка.

сряда, 1 август 2018 г.

N.

  Мислили ли сте по въпроса за самоубийството? А каква е причината човек да стигне до тази крайност? Винаги ли е породено от психическа нагласа или понякога има свръхестествена намеса? Не четете това, ако искате животът ви да продължи както досега!
   N. е комикс, който е адаптиран по едноименния разказ на Стивън Кинг (включен в сборника „Малко след залеза“ от 2006г.). Марк Гугенхайм се е заел с тежката задача да разкаже историята в любимия на мнозина формат, а пък Алекс Малеев се е погрижил за графичното изживяване. Работата, която са свършили е повече от съвършена. Наистина творците са дали нещо от себе си, за да се превърне тази история в истински ужас. След затварянето на последната страница разсъжденията летяха едно след друго в ума ми, а кошмарът ме зовеше. Кошмарът този път имаше друга форма. Не беше чудовище. Колкото повече чета Стивън Кинг, толкова повече осъзнавам, че не съм го разбирал. При него уж акцентът е някакво чудовище, което ходи и избива хора и навсякъде има кръв, а детайлите са все едно извадени от учебник по анатомия. Да, ама не. Всичко това трябва да се разглежда като фон, а акцентът да са хората и техните преживявания, тяхното ежедневие и борбата с всяко следващо изпитание от съдбата. И преди съм казвал, че персонажите на Кинг са едни от най-многопластовите в съвременната литература. Способността му да изгражда обикновени и почти напълно безинтересни хора, доближава произведенията му до безпределната сивота на реалността. В този момент се появява контрастът на ужаса, който така ясно изпъква, че читателят остава заслепен за много от детайлите на обикновения човек. А за мен това е най-страшното. Мига, в който губим себе си. Тогава идват мислите за самоубийство.
  В комикса героите не изпъкват с върхови качества. Но едно нещо ще ги обедини. Сигурен съм, че се досещате какво. Стъпка по стъпка, всичко води до нивата на Акърман. В щата Мейн. Точно така. Там има нещо. Или всъщност няма. Може би всичко е само в главата на дадения герой. Може би всичко е само в нашите глави. Или само така си мислим? Акърман. 7 букви. Лошо число. Започнахте ли и вие да броите? Очаквах го. И това е най-лошото. Границата между психозата и неврозата е лесно нарушима. Още по-тънък е защитният слой на мозъка в близост до болен. Дали има нещо фантастично в цялата история или всичко може да бъде медицински и логично обяснено е скритата мистерия, която ще преследва читателя до последната страница. Преплитането на фантастичното с реалното може да бъде разбрано само, ако приемем и двете за истина. А това може да доведе до полудяване.
  Този комикс е един от най-добрите, които съм чел. Не само, защото е на Стивън Кинг, а защото историята провокира читателя да мисли дълго след последната страница. Това ревю съдържа 460 думи. Хубаво число.