Оставих те да си отидеш

„Оставих те да си отдеш“ е дебютният роман на британската писателка Клеър Макинтош. Изключително успешен в класациите на Острова и бързо печелещ награди на авторката си, трилърът криещ се в страниците грабва милиони читатели.
  Захванах книгата с идеята да прочета нещо бързо и „разтърсващо“. Клишето, че искам нещо да ме грабне от първата страница и да ме стисне за гърлото важеше с пълна сила в желанията ми. Да, мразя този израз, заради прекомерната му употреба, но фактите са си факти! Е, не се получи от първия път. Прологът е бърз, динамичен, с фатален (донякъде очакван, донякъде не) край. Кратък момент на болка и сцената е друга. Започва типичното криминално разследване. От първите страници, в които се появяват детективите с баналните си реплики, предвидими действия и изтъркани проблеми е ясно накъде тръгва романът. Житейски въпроси, които засяга всеки един съвремен (американски?) криминален сериал са изнесени като водеща тема, а разследването и мисленето са на заден план. Предвидими за/връзки, влюбвания, отношения. И тук идва контрастът. Тук идва това, което прави книгата все пак различна и струваща си четенето. Гледната точка на (може би?) престъпника. Опита за нов живот. Стремежа на един човек да продължи напред, въпреки миналото си. Студ, пустош, мрак, и една малка надежда. Капка морско щастие, нарисувана в пясъка. Слънчевите лъчи галят безкрайната водна повърхност. Тишина. Спомени. И отново мрак и болка. Всички тези мисли представляват една затворена човешка система, която се подлага на самота. Надежда все пак има. Но дали няма да последва нов обрат? Дали инспекторите все пак няма да свършат работата си и да сложат край на този цикъл от емоции? Дали въпросната надежда няма да спаси изгубената душа под формата на нов персонаж? Или всичко е изгубено? Ами, ако Ви издам, че нищо не е такова, каквото изглежда? Че има и други фактори? Че болката е всъщност много по-голяма, проблемът е по-дълбок от морското дъно, а системата е по-затворена, отколкото може да си представите? Отговорите ще запазя за себе си. (Освен, ако не ги откриете сами в книгата ;) )
  Щастлив съм, че въпреки баналното начало, авторката успява да развие героите си и да им създаде реални характери. Случаят е достатъчно интересен и държи читателя в напрежение до последната страница. А след разплитането му, остават множество въпроси дори и след финала на творбата. Човешката психология, проблемите за домашното насилие и множеството въпроси за системата на света около нас, които се пораждат с течение на сюжетната линия, са един чудесен повод за размисъл. Всичко това се случва ежедневно около нас. Книгата от части е по действителен случай. Но това не е нужно да Ви го казвам. Сигурен съм, че всеки един от нас е ставал свидетел на подобни събития. Ако се правим, че не забелязваме тези неща, то дано след прочита на книгата това се промени. Защото едни хора си отиват, но други не успяват. И не се знае кога това е за добро и кога за лошо. Важното е никога да не се предаваме...

Антитеза

Физика на тъгата

  Физика на тъгата. Георги Господинов. Г.Г. Гаустин. Череша. Муха. Минотавър. Лабиринт. Тези думи биха били достатъчни, за да опишат цялото творчество на българския писател. И въпреки всичко продължавам да го чета. Не знам защо. Чел съм „И всичко стана луна“, „И други истории“, както и поезията му, която в днешно време е съмнително понятие. Във всяка една творба намирам по нещо за себе си (освен в повечето стихове, там работата е като муха без глава). Дойде денят и за най-известния му и (може би) продаван роман - „Физика на тъгата“. Пето издание. Това говори достатъчно!
  Излишно е да коментирам колко награди е спечелила творбата. Гръмките цитати на задната корица от световни вестници и списания само засилват усещането, че този роман трябва да е нещо изключително. Да, изключително е. Това е романът, който съм чел в най-дълъг интервал от време. Почти една година четох някакви си 338 страници. Част от тях, забележете, са празни, с диаграми или показват модернистичен похват. Нищо лошо, създава се приятно усещане и читателят може да се потопи в атмосферата на книгата. Или в кланицата. Дори самото оформление на книгата може да бъде като олицетворение на текста - празно, празно, празно, нещо от живота, което не би направило впечатление на никого, празно, списък, чертеж, социализъм, празно. Или казно със субтитри - минотавър, минотавър, минотавър, как да убием теле, минотавър, череша, капсула на времето, чертеж на капсулата, 1968, муха. Сюжетна линия е спорно дали има. В един момент започва лутане из мислите на лирическия герой. След всичко казано дотук, човек би се зачудил как съм прочел книгата. С един последън напън. Абстрахирах се и четох за собствено удоволствие. Вярвах, че все нещо ще открия и за себе си. Винаги съм успявал. Господинов има похвата да пише за всичко, забърква един хаос на емоцията и читателят все някъде се хваща и се трогва. Като удавник за сламка, но при водовъртеж и евентуална градушка. Случва се. Всеки. Един. Път. Отне ми няколко месеца в мъки, но го достигнах. Оставях книгата, изчитах 3-4 други, връщах се за една глава, отново я оставях и така дойде моментът, около средата на книгата, в който я грабнах и не я пуснах. Едно пътешествие във времето, Европа, живота на лирическия герой/автора, човешката душа. Сякаш читателят седи и събеседва с разказвач на истории. Понякога историите са скучни, и си мисля свои работи, но ако разказвачът ме погледне, кимам. Понякога историите са вълнуващи и не свалям очи от него. Отнасям се в неговите виждания. А те могат да бъдат наистина впечатляващи. Малко хора имат способността да пишат за биволско лайно и да те докоснат. А в следващия момент говорим за квантова механика. Моята специалност. И я съпоставяме с човека. Как да не го обичаш този разказвач!? Следват нови скучни истории. Следват нови вълнуващи истории. Следва краят. Но краят е и начало!
  Физика на тъгата със сигурност е роман, който изисква търпение. Мнението, че това е „Литературен ускорител на частици“ от Suddeutsche Zeitung е абсолютно несъвместимо що се отнася до скоростта на четене, разбиране и препускане из творбата. Лутането в един лабиринт не може да бъде ускорител на частици. Но, ако се вземе предвид, че това е моментът в ускорителя след сблъсъка на две заредени частици с високи енергии, в резултат на което са се образували милиарди нови частици, разпадали са се, раждали са се други, пропагирали са и т.н. и т.н в едно истинско море на хаоса. Защото в тази книга има всичко. Въпросът е дали ще се абстрахирате от стотиците страници (частици), които не Ви вълнуват, за да достигнете изречението, което може и да Ви разплаче. А такива не липсват. Стига да убиете минотавъра.

 

Пет минути за развлечение

  Направих си два сандвича. С майонеза и филе. Поръсих с шарена сол и се плеснах по челото. Мазните ми пръсти оставиха отпечатък от шарена сол върху челото, а аз се ядосвах, че съм забравил кашкавала. Трябва да има подредба. И хигиена. Какво общо имат сандвичите със следващия текст? Та те са в основата му. Обичам докато похапвам да гледам нещо забавно. Или в повечето случаи да чета нещо забавно, да хвърлям по едно око на различни блогове за книги, да проверявам спортните новини, да преглеждам статии в областта на физиката на елементарните частици, не, не се ебавам и не, под елементарна частица нямам предвид оня педер*ст, който Ви е изпреварил в тунела в Люлин (който сам по себе си е един ускорител на елементарни частици, но нали...). Този път реших да разнообразя. Защо ли пък да не гледам клипчета във vbox7? Това си е доста популярен сайт с не-малка аудитория!
  Избърсвам шарената сол от лицето си, после от пръстите си, хващам котарака в мига, преди да изчезне с единия ми сандвич и се подготвям за пет минути развлечение. Отварям сайта и първото нещо, което виждам е следното загалвие на клипче: „18-годишна сладурана разказа играта на този батко“. Хвърлям бърз поглед, за да проверя дали в бързината не съм сбъркал сайта и вместо box, не съм написал hub. Не, не съм. Странно... На всичкото отгоре клипчето е с етикет „НЕ ПРОПУСКАЙ!“. Как ли бих могъл, тя таз сладурана е една... Вярно, има доста розово из сайта, но все пак не е розов сайт. Уж. Нали ;)
  Скролвам надолу с надежда. Моля се за компилация тип: „Топ 10 най-смешни момента в сериала Ало Ало“ или „Най-смешните животни в България“. Вместо това виждам клип озаглавен „Джули се изправи пред труден избор - VIP Brother 2017“. А, бе в лице има прилика на животно. Може би със срамните части на женски хипопотам, но да не навлизаме в подробности. На въпросното лице (ако това ѝ е лицето) има едри сълзи под тонове грим, а аз все пак не смея да отворя клипчето. Чудя се дали да се обадя на WWF или да продължа надолу. То ми се отяде. Целта ми да ям на фона на нещо развлекателно отдавна си замина.
  Бърз скрол и следващото заглавие няма как да го пропусна - „ПОМОЩ!!! Болезнена менструация! <3 Моите трикове и съвети! <3“ Не разбирам ролята на сърчицата в заглавието. Но си спомних, че причината да не гледам телевизия, докато е ям е, че ми е писнало да гледам реклами за хапчета срещу диарии, гъбички под ноктите, вагинални инфекции и т.н. Защо правите така, бе? Защо? Човек вече никъде не е в безопасност. И това няма да е моето клипче. Междувременно котаракът прави нов опит да си вземе един от сандвичите ми. Чудя се дали направо да не му го дам, така и така май вече не съм гладен. Давам му малко от кашкавала и пазя надежда, че по-надолу ще намеря моето клипче!
  Следва нов чалга хит. Да, чалга и хит са антоними, но все пак съществува това понятие. Оксиморон някакъв... Потресаващото заглавие „Корабът-майка“ е изключително само по себе си. Дори не мога да си представя от какви асоциации е породено. Каква мисъл, какво чудо! Сигурно това е синът на „Кораба кючек“.  Докъде го докарахме, Божеее, докъде... Поглеждам дали случайно в него не участва и 100 кила, щом става дума за майка... Не участва. Уфф, тая чалга съвсем е пропаднала!
  Нов скрол, нов късмет са казали хората. „Опипаха Хари Стайлс“. ШОК! УЖАС! БЕЗУМИЕ! Новината на годината!!! Кой е Хари Стайлс? „Рибата на раздора! VIP Brother 2017“. Ооо, не! Пак ли!? Като виждам каква риба са изтипосали, надявам се да не е вмирисана като предаването им. Следват клипове със заглавия в интервала от „Тези кретени/идиоти/олигофрени/ ще ви спукат от смях с паданията си/тъпотиите си/кретениите си/пръдните си/...“ до „Вижте какво направи този човек/герой/тъпак/кретен/идиот/олигофрен и после си тръгна/удари/плати/сби/получи боя/пръдна/...“ Вече дори не се спирах подробно на клипчетата. Само скролвах и се отчайвах. Наистина ли това се гледа? Наистина ли това е на мода? Я, клипче с мечки. Това е симпатично. Жалко, че вече всичко ми се е качило в гърлото и нямам намерение да ям и да гледам нищо. Отврат! Разбирам, че е нормално да има клипчета на нови музикални парчета, винаги ще има и гадни сред тях. Нормално е да има някое и друго тип клюка. Все нещо трябва да продава. WWE, репортажи от новините, епизоди от нови сериали. Не е чак толкова зле. Но цялата тази гнилоч, която ги покрива на първа страница ми идва в повече. Нито хуморът ни хумор, нито музиката ни музика. Поне според тиражараните такива. Новите плеймейтки, VIP BROTHER и чалга. И съвети за менструация. От това ли се интересуваме, ебаси!? Дано не. Дано не, не, не, нЕ, НЕ, НЕЕЕ!
  Изникна ми ново клипче пред очите. Топ 5 исторически личности загинали от лакомия. Един оповръщан дебелак. Е, поне днес си спасих живота. Мааац, пис-пис-пис, ето ти и едно филе, и още кашкавалче. Добро коте, мдааам!

Поаро разследва

  От години не бях чел книга на Агата Кристи. Може би в гимназията или в близкия период след завършването ѝ беше последната ми книжна среща с английската писателка. А сякаш никога не съм прекъсвал. Трябваха ми само няколко секунди, за да се пренеса в така познатия кабинет на мосю Еркюл Поаро. И още с първите страници не закъсня и почукването на новия случай.
  Творбата е сборник от кратки криминални разкази, четиринадесет на брой, в които читателят стремглаво преминава от разрешаването на еднa загадка към друга. Отвличания, грабежи, убийства, а дори и разходка до Египет са само част от мисиите, с които нашите малки сиви клетки трябва да се справят на всяка страница. Мосю Поаро е винаги насреща, ако нашето сиво вещество се предаде в даден момент. А това неизбежно ще се случи, защото дребният белгиец е единствен по рода си и ние не можем да се мерим с него. Или поне с егото му. И като стана дума за егото му, сборникът завършва с нещо неочаквано. Поаро разказва на любимия ни капитан Хейстингс един от пътите, в които се е провалил. Така мечтаният миг за всеки престъпник в Англия (а и в цял свят) настъпва. Но какво ще последва? Това ще разберете само, ако прочетете книгата на Агата Кристи „Поаро разследва“.
  И така, завърших сборника, както се казва „на един дъх“. Във всеки един разказ се опитвах да се поставя на мястото на Поаро, да мисля върху криминалния случай и да се опитам да позная виновника. На няколко пъти успях (потупвам се сам по рамото, благодаря!), но като цяло съм далече от прозренията на именития детектив. Леко неприятно ми е, че разказите са толкова къси и се развиват така бързо, но от друга страна това прави сборника идеално плажно четиво. Или четиво за в градския транспорт. Или за други подобни случаи, в които ежедневието ни притиска, а ние се оправдаваме, че нямаме време за книги. Е, за тази книга винаги може да се намери време. Не ѝ трябва да бъде поена, не ѝ трябва да бъде хранена - само от време на време четена. А тя ще Ви се отплати като раздвижи малките Ви сиви клетки. (Отново го споменавам, но Поаро да не би да ги споменава по-малко? ;) ) Да не забравяме, че и атмосферата на буржоазна Англия след Първата световна война е само на няколко страници разстояние. Приятно четене на Вас, а аз ще се постарая следващата ми книжна среща с Агата Кристи да е съвсем скоро :)

Метро 2035 - Финалът

  Поредицата на Дмитрий Глуховски е една от най-силните дистопии, които съм чел. Или поне така започна. Размазващата Метро 2033 постави основата на сериозни очаквания и трепет за финала. Страстите бяха охладени с продължението Метро 2034, в която бяха засегнати други важни теми, а сюжетната линия беше изместена в съседен коловоз. В едно истинско метро обаче линиите се пресичат на повече от една станция, за да отведат по повече от един маршрут читателя до последната дестинация. Метро 2035 е развръзката в опитващия се да оцелее свят на московското метро.
  Започнах да чета последната книга четири години след като завърших първата. И три след втората. Бях забравил много детайли, но в мен гореше спомен. Споменът от едни ракети, изстреляни сякаш преди векове. Писък! И един финал, който дълго време ме държеше безмълвен. Преходът го бях загубил. Оказа се, че това не е проблем. Още с първите страници ме лъхна тишината, а сякаш около мен започнаха зловещо да падат капки от тавана на московските тунели. Ала не бях сам. С мен бяха познатите ми герои, с които ми предстояха нови пътешествия из мрака на подземията. Предстояха ми много нови неочаквани срещи, непознати личности и mind-blowing преврати. Прескачайки на един дъх през страниците си спомних един писателски съвет, даден от Стивън Кинг в неговата „За писането“. Той гласеше нещо подобно - „Измъчвайте любимия си герой. Бийте го, тормозете го. Нека не може да си почине от болка.“ Това разбира се е далече от цитат, но общо взето схващате идеята. Глуховски не просто е схванал идеята, направо я е преекспонирал. Толкова мъки и бой рядко се срещат из книгите (кхъм, кхъм - това все пак е книгата, а не компютърната игра!). На места нереалистични, на други ми напомняха филми със Силвестър Сталоун или батко Арни. В случая сцените не изглеждаха чак толкова банални, благодарение на добре изградения свят в предходните книги. Лично за мен, част от книгата обаче е претупана. Не може само хвалебствия - трябва и критика. Като последна такава отправям възмущението си към факта, че не намирам „големите разкрития“ за логични. За да няма спойлери ще го заявя по следния начин - какво аджеба печелят разкритите пичове от цялата схема? Спечелиха това, че породиха много размишления в мен по повод цялата им „мафия“. Не мога да намеря обяснение, което да издържи по-задълбочен анализ. Обратът беше налице. От политическа гледна точка е well played. В нашия свят безспорно това се случва. Обаче в света на Глуховски стои малко изкуствено. Защо го правят и какво печелят от цялата работа? Тук игнорирам всички други елементи, които са чиста художествена измислица. Все пак е книга за развлечение. Въпросът е защо това, което би трябвало да разплете всички нишки, всъщност заплита нови и накрая настава хаос. Има и други неяснотии в тази област и събитията около тях, но ако някой иска да ги дискутираме - да се чувства свободен да ми пише. Да оставим Гордиевия възел тук. 
  След много премеждия достигаме и до финала. Донякъде очакван, донякъде не. Спирам съвсем малко преди него и се замислям. Наистина ли хората бихме постъпили така, при една ядрена война? Наистина ли бихме ограничили мислите си в тунели без светлина накрая? Дали ще се върнем към стари идеали или ще си създадем нови такива? Колко може да търпи човешкият дух и какви лишения е готов да приеме, за да може човечеството да пребъде? Дали само тоя луд е единственият осмелил се да протестира? #Кой стои зад всичко това? Светът, в който живеем, истински ли или така ни карат да мислим? Защо, защо, защо? Какво? Как?
  Накрая всички трябва да бъдат доволно залъгани. Трябва да бъде подхвърлен кокалът, който да захапем. И да не си задаваме тези въпроси. Да не мислим. Но някои няма да бъдат прекършени. Залезът е далече, но това не означава, че трябва да спираме да преследваме слънцето. До последните сили на вярата за по-добро бъдеще.