сряда, 28 юни 2017 г.

Обич


Дъжд

Сънувах те такава,
каквато си отиде
рошава,
наперена
усмихната накриво,
закачливо.

Фръцна се
неприлично
и ме погали
с аромат на кафе,
първично
ме целуна,
за да трепне
моето сърце.

Тръгна си,
с куфар за чужбина.
Заминаваха мечти,
смях и безсънни
блусарски нощи.
Наведох се през
перваза
изцапан с ръжда..
Ти ми помаха
от улицата
и изчезна в дъжда.

Тогава се събудих.
Валеше от очите ми.

вторник, 27 юни 2017 г.

ClimBar

Хубав слънчев ден. Утрин. Годишното време е есен. Казвам го само, за да придам усещането от падащите жълти листа. Малките неща, които правеха града по-красив. Каква ирония, че са умиращи петури. Но пък паветата изглеждат една идея по-малко студени.
Преизпълен с енергия крача покрай университета.
Сграда, която наистина може да ти вдъхне респект. А по случайност е и в бароков стил. И въпреки това подминавана от бързащите тълпи. Все едно всеки има някаква страшно неотложна и бърза работа.
Напоследък е модерно да се бърза толкова, че да се изпревари животът и направо да се отиде на среща със Смъртта. Физиците доста си блъскат главата, как е възможно да се подмине един живот със скорост по-висока от тази на светлината. Нали уж нямало такава скорост? Е, аз не ги разбирам тия неща и нямам намерение да бързам. Искам да живея бавно. Да усещам във всеки момент всяка една молекула на въздуха по тялото си. Да чувствам всеки допир на капките дъжд по кожата си. И други такива нудистк
o-хипарски сравнения, които само да подчертаят, че ми се живее.
Забелязвам близкия бар, където се събираме след тренировки. Разговорите с катерачи на по бира винаги те карат да се почувстваш значим. Или поне за малко да се излъжеш, че и ти си част от тази гилдия.  А ако само слушаш дори има и шанс да не се излагаш. Човек заслужава поне малко почивка от подиума. На шут. Виждам част от познатите лица и се присламчвам към тях, т.е. сядам достатъчно близо до тях, за да чуваам мъдрите им завалени думи. Да се разбира масата навън. От другата страна на уличката. След втората бира човек го налягат екзистенциалните теми. Бийтълс били българи. Хахахах...
Потъвам дълбоко в стола, леко опиянен от течното злато. Усещам така любимата болка в цялото си тяло. В този момент не бих станал за нищо на света. Аз и не мога де.
Спомням си как преди няколко вечери седях на същото място с една позната. Красиво момиче. Мдаам, винаги съм имал проблеми единствено и само с две неща – хубавото пиене и красивото момиче. По-точно с липсата им. Или с наличието им. Както и да е. Всички останали проблеми са били просто метафора на тези фактори. Усещам, че пак ме налягат познатите теми, затова си затварям очите и не мисля за нищо. Усещам приятната миризма на есен. Онази специфична миризма на гниещи листа, смесена с аромата на
CO2, излъчван от колите, и щипка слънце. Със следващата глътка усещам и лек полъх на хмел от бутилката. Тя се усмихва. Докосва ме. Трепет. Изведнъж скала.  Въже. Стъпка – хватка. Обери. Френд. Дай. Синьо небе. Миризма на дива мента. Нов образ. Парти. Клуб. Пак тя. Пак ме докосва. Целувка. Музика. Силна музика. Дъхът ѝ. Настръхване. Врат. Ухапване. Леко.  Сини светлини. Коса. Навсякъде. Не. Ден. Мъгла. Кола. Пътувам. Гора. С теб съм. Безкрайност.

Разтърсвам си главата. Мисля, че съм задрямал. Или просто съм имал подсъзнателно размишление за живота. Толкова е под, че ми е трудно да попадна отново там. А ако попадна, едва ли ще видя отново светлината горе. Това е място, от което всеки човек с поне малко чувства и разум би се страхувал. Защото там вижда най-големия си враг. Вижда себе си. Двамата се гледат. Могат да бъдат сразени само за секунда, когато огледалото се счупи.  И тогава какво?

В този момент ушите ми долавят вибрациите на позната мелодия:

And when the broken-hearted people
Living in the world agree
There will be an answer, заеби...


Я!? Донесоха ми пуканки. Подарък към новата бира.


Време

  Беше някакъв ден. Не помня какъв, не помня кога. Бързах. Тъкмо бях изпил третото си кафе за деня, когато излязох навън и се затичах, за да хвана идващия тролей. Успях да се вмъкна току преди шофьорът да затвори вратите. Ако го бях изпуснал щях да закъснея за работа. Псето, което ми се водеше шеф щеше да мърмори, а до него послушното му пале – синът му, щеше да ме гледа укорно и да върти опашка щом баща му спре погледа си на него. Недостатъците да работиш в нечия семейна фирма. Вероятно за назидание щеше да ми даде възможно най-гадната папка с разпечатки от някой неадекватен клиент, за да изведа статистика от продажбите му през последнето тримесечие. Но, както казваше майка ми „храната е с пари в магазина“, затова щях да стисна зъби.
   Седнах на свободното място до прозореца. Някакво дете срещу мен се беше опулило. Отклоних погледа си към случващото се навън. Децата имат таланта да проникват директно до мозъка ти с невинните си очи. Счита се, че хората трябва да имат страх от Бог, че от Него не могат да скрият нищо. Той е Всевишен. Според мен едно дете може да се отъждестви с божествени качества. Детето вижда всичко. Кара ме да се чувствам гол, обкръжен от вътрешната си мръсотия. Често задава болезнени въпроси. От къде са ти тези белези? Защо си тъжен? Защо имаш цигара зад ухото? Не мога да го излъжа. То винаги разбира.
  Сложих си слушалките и се надявах погледът му да не ме застига все още. Когато умра ще срещна отново подобни очи, които ще преценят дали съм за Рая или Ада. За момента не исках да ме прогарят. Музиката се понесе в ушния ми канал, но нищо не чувствах. Времето напредваше, а все още не бях стигнал. Тоя боклук, шофьорът, не можеше ли да кара по-бързо!? Започвах да усещам задух и разкопчах най-горното копче на ризата си. Скапаният тролей нямаше климатик, което беше напълно нормално за страната на абсурдите. Подпрях глава на стъклото с надеждата да се охладя. Загледах се напред. Наближаваше завоят при кварталните вторични суровини. Очаквах някоя каруца да изскочи на пътя и движението да стане още по-бавно. Ако беше възможно разбира се.
Малко след завоя, обикновено лежи едно куче, което често гледам при пътуването си сутрин. Жълтеникаво, с много козина по врата и лисича муцунка. Караше да ме да се усмихна, макар и за миг. Ако някога имах куче, щях да си взема подобно. Нито много голямо, защото не можех да го гледам в гарсониерената си кутийка, нито прекалено малко, че да ме е срам от него, когато го разхождам. Но за съжаление го нямаше. Виждах единствено боклуци. И малко по-надолу видях нещо, което ми се запемети завинаги в съзнанието. Видях причината да ви разкажа тази кратка история. Там, малко по-надолу по пътя, точно до оградата на бившата печатница, стоеше възрастен дядо – инвалид. Беше в количката си. Не просеше. Просто стоеше и гледаше към небето. Усмихваше се. Слънце препичаше сбръчканото му лице и галеше трапчинките по бузите му. Явно е излязал, само за да се порадва на хубавото време. Без да бърза. Без да трябва да се напряга, без да го обзема яд от работата. Този човек дори не обръщаше внимание на отпадъците, които бяха около него. Мизерията, обхванала държавата беше като обръч около му, но не го достигаше. Защото имаше слънцето, имаше небето и само тези две простички неща му бяха достатъчни. Беше щастлив. Чувсто, за което всички ние нямахме време. Той, който нямаше дори крака, беше облечен съвсем бедно и сигурно се хранеше веднъж дневно
, не бързаше за никъде. А ние със скъпите си смартфони, дрехи от мола и часовници от чужбина се бяхме засилили с бясна скорост към погледа на Всевишния. Та аз дори не бях забелязал какво е времето. Не бях почувствал топлината на деня. Сигурно е имало птички, които да пеят или поне някоя улична котка, която да мяука подмазвачески. За мен съществуваше само цифреблатът на часовника. Този човек го мернах за не повече от няколко секунди, вероятно на ден подминавам поне няколко такива, но го запомних. Заобичах го. Той се превърна в малко кътче в съзнанието ми, към което се връщам понякога, когато искам отново да се почувствам свободен. Дано всеки има поне по няколко такива кътчета, които да го карат да се усмихва при спомена за тях. А сега ще ви оставям, защото съм към края на третото си кафе и предчувствам, че ще закъснея. Изгревът е след няколко минути и не искам да изпусна и секунда от днешното слънце. Колко приятно влажна е росата рано сутрин...

Вещица

Тази история не е точно история. Даже няма и конкретен сюжет. Просто е една малка случка, която напира да излезе от мен и да бъде разказана. По-скоро написана, защото тези думи са по-лесни за писане, от колкото за изговаряне. Един път написани те все пак ще бъдат излезли от мен, далече от гърдите ми, но все пак ще съм пропуснал частта, в която ще трябва да ги изговарям. По този начин ще избягам за пореден път в живота си от отговорност и ще поема по лесния път. Но поне нещото между ребрата ми ще е по-малко заседнало.
Беше студен зимен ден. От онези дни, в които всичко е заледено, стъпките са несигурни, а вятърът изгарящ. Трудно е да се гледа право напред, хората са предимно прегърбени и смешни в опитите си да бързат. Напрежението се усеща навсякъде във въздуха, но само за миг, защото бива бързо отнесено от поредния повей. Всичко това наблюдавах от замъгления, заради въздуха втора употреба прозорец на трамвая.Губех се в сивотата и това ми харесваше. И аз като околните исках само по-бързо да стигна до крайната си цел. Бях се полуизлегнал в седалката, с подпрян на коляното лакът и
гледах вторачен навън. Чудесно! Нова спирка. Сега щеше да нахлуе още студен въздух, а с него и още повече студени хора, за да се получи блъсканица от елементарни частица рано сутрин. Мечтата на всеки човек, който не си е изпил кафето. Както можеше и да се очаква се случи точно това. Качиха се няколко малки ученика с раници от по 15кг, които активно си правеха пого, същият такъв брой изнервени родители, няколко общи работника, няколко цигани в униформи на „ от цистота сме бе бате“ и за цвят една бабичка. И то не просто бабичка. Клошарка. Бях я виждал няколко пъти преди. Повярвайте ми, тя се запомня и то не само заради зловонията, носещи се от нея. Ако някога хванете книга с приказки за малки деца и там има нарисувана вещица, то точно така изглеждаше и обектът на тази история. При предните пъти на нашите трамвайни срещи, мигновено си пъхах ръцете в джобовете, за да не би да ми открадне нещо с черните си дълги нокти. Този навик съм го развил и заради онези с униформите, споменати по-горе. Сплъстената ѝ коса, малкото зъби в устата ѝ и наболото катинарче не допринасяха особено за красотата ѝ. Побързах да извъртя поглед от нея преди да ми залюти на очите. Но не успях. Наистина ми залютя. Но този път не беше заради миризмата, а заради очите ѝ. Причината е, че едно момиче щом я видя, веднага стана да ѝ отстъпи мястото си. Явно тя не беше забелязала това, което виждаха всички останали – погнуса. Беше видяла просто една възрастна жена. Върху лицето на бабичката се появи толкова красива и чиста усмивка, че за миг бръчките ѝ се изгладиха и останаха само очите ѝ. Така ярко греещи очи. Така по детски чисти, дълбоки. Този поглед беше много по чист от всички нас, бързащите. Беше по-истински от всяко едно чувство, което сме претендирали, че притежаваме през последните години, за да задържим някого при себе си. Беше по-мил от всяка ласка, която сме дали през шоколадовите романтични вечери. Беше по-... Беше по-... Беше...
 Тя посочи земята, визирайки, че е само за една спирка и скромно се обърна усмихната. Не седна. Продължи да се вози стъпила на стъпалото точно до вратите, отритната на прага.
А трамваят навлизаше в побелялата от сняг гора. Наистина ми залютя.

Жълтите цветя


 Времето беше мрачно. Мъглата се стелеше с тишина в парка. Рядко се мяркаше човек, който да се разхожда в такъв мразовит ден. И въпреки всичко една почти неподвижна сянка се беше втренчила в езерото. Човек, безличен на външен вид, пушеше цигара след цигара. Облечен в прости тъмни дрехи, седеше сам в единия ъгъл на пейката, намираща се най-близо до водата.
Водата го успокояваше. Красиво беше да се взира в спокойните вълнички и да не мисли за нищо. Вдиша от тютюневия дим и се облегна назад. Някъде се чу крясъкът на гарван. Издиша пушек. Отново тишина. Леко притвори очи. Беше загубил представа за времето. Трескавите му мисли отдавна бяха заличили циферблата от съзнанието му. Беше късна есен, но това нямаше никакво значение. Можеше да съди за случващото се около него единствено по изгарящата цигара. Предстоеше му и тази да изгори, затова реши да си приготви нова. Все така втренчен във водата, изгаси прогорилата вече филтъра такава и доближи чисто новата до устата си. Усети познатото докосване до устните си и това го извади за миг от унеса. Нещо толкова рутинно, а в същото време ти доставя ново удоволствие всеки път. Запали зипото си и се вгледа в пламъка. Огън на фона на сивкавата вода. Толкова много вдъхновение можеше да му донесе тази комбинация преди, когато все още пишеше. Допря пламъка до цигарата, вдиша и побърза да го загаси. Сякаш с първото вдишване отново нахлуха крясъците в главата му. Всяка дума, която си припомняше, нанасяше нова рана директно в мозъка му. Все същите думи отново и отново. Не можеше да поврява, че с нея могат да си говорят така. Та тя беше неговото „завинаги“. Разбра го още в деня, когато я срещна. Беше на същото това място. Тя четеше книга на същата пейка. Сред дивата пустош, Джон Кракауер. Нямаше да забрави никога това заглавие, все пак то предопредели следващите му диви години.

Разтри слепоочията си със свободната си ръка, прокара пръсти през веждите си и потърка челото си. Нямаше начин да спре тъпата болка, пронизваща главата му, нито да спре картините изникващи в съзнанието му. Вгледа се отново в езерото. За пореден път гласовете нахлуха:
-          - Няма как да се получат нещата, ти дори не ми се извини!
-          - За какво да се извинявам? За това, че се държиш грубо и ме отблъскваш, а когато ми прикипи и ти отвърна със същото, веднага ми се цупиш и сърдиш...
-         -  Не можеш ли просто да ме прегърнеш?
-          - Как да те прегърна, когато ти не искаш дори да ме погледнеш?
-          - Намери начин!
-          - Да, винаги аз да намирам начин. Имаме ли проблем веднага аз трябва да оправя нещата. Все аз съм виновен и все аз трябва да поемам отговорност. Не можеш ли поне веднъж ти да се опиташ да промениш нещо в поведението си спрямо мен?
-          - Искаш да се променя ли? Това ли искаш?
-          - Не, обичам те такава, каквато си. Просто искам да оправим връзката си, а за това се нуждаем от промени в отношенията си.
-          - И пак ти казвам: Намери начин да оправиш нещата между нас. Аз ти дадох достатъчно шансове. Изчерпвам се вече.
-          - Връзката ни не е тесте карти, че да ми раздаваш шансове и да броиш колко са останали. Не можеш ли просто да оставиш чувствата си да те водят и да спрем с тия простотии?
-          - Значи сега говоря простотии, така ли?
-          - Знаеш какво имам предвид.
-         - Не кажи ми, моля те кажи ми. Какво искаш от мен?
-          ...
-          ...
-          - Искам да си тръгнеш...

Ударът на вратата беше последната му болка. Вдиша отново от дима. Горчивината в очите му беше скрита напълно зад застиналото му лице. Не трепваше. Струйка дим излезе изпод ноздрите му. Стана и се запъти в посока към центъра на града. Докато вървеше из парка неволно вдигна един жълъд и го прибра в джоба си. Обичаше да събира символични неща в джобовете си. За нея. Продължи пътя си. От време на време подритваше изсъхналите паднали листа.
Скоро наближи цветарския магазин. Купи букет от малки жълти цветя. Запъти се към дома ѝ. Единственото, което искаше в този момент бе да я прегърне и да се извини. Нищо повече. Една нейна усмивка при вида на цветята можеше отново да върне цветовете в живота му. Но това беше прекалено много и той го знаеше. Не искаше да се надява напразно. Продължи по познатия път.
Когато стигна при нея, ситни капчици дъжд започнаха да падат от небето. Студени и пронизващи бяха за брадясалото му лице. Погледна към нея с тъжна усмивка. Сведе поглед.
- Виж, аз съжалявам.
Мълчание.
- Много мислих над казаното и от двама ни. Ще направя всичко възможно, за да сме заедно.
Дъждът постепенно се превръщаше в сняг.
- Не искам да си тръгваш.
Можеше да чуе как пада всяка една снижинка.
- Липсваш ми.
Положи цветята пред надгробната плоча.
- За теб са. Обичам те.

понеделник, 19 юни 2017 г.

Пътнико свиден, пътнико млад



Както си стоях най-спокойно в стаята и си подреждах прахосъбирачките една мелодия мина през главата ми. Понякога просто се случва. Живееш си, относително си щастлив, ангажиран си с псевдоважни неща и изведнъж БАМ! една мелодия минава през главата ти.


Пътнико свиден, пътнико млад,
тръгнал да видиш белия свят,
дето минаваш пей и мечтай,
но не забравяй родния край.

Продължих с подреждането. Започнах леко да си тананикам и да се поклащам в ритъм. Имам се за емоционален човек. Нормално е, уж. Спомних си как преди години учихме тази песен в училище. За разлика от много други, тази така и не ми втръсна. Обичах да я пеем с класа. Тогава не разбирах смисъла ѝ, но имаше пътник, а аз обичах пътуванията. От малък съм си приключенец. Обичах и България. Спомних си как преди години си представях един стълб от зимна планинска маркировка, а до него човек с раница. Незнайно защо в представите ми този образ винаги беше черно-бял. Обаче пък беше и кристално ясен. И сега го виждам. Пътника, а край него цветя, гори, планини, долини. И някъде там едни влакови релси. Не различавах ясно какво е чужбина. Трудно е едно дете да има граници в съзнанието си. Може би неизвестността, скрита в липсата на цветове трябваше да бъде една чужда страна. Не знам. Започвам леко да повишавам гласа си. Сега не съм сам. Сега съм отново на 10 години, а с мен са още 25 деца и всички заедно пеем за своите пътешествия.


Че на света е само една, една
- нашата мила родна страна.
Че на света е България само една, една
- нашата мила родна страна.


Дам. Колко мои приятели заминаха в чужбина? Колко от тях ми останаха такива, заради разстоянията - географски и породилите се духовни? Някога не разбирахме какво всъщност означава да заживееш в друга страна. Да, уж е само за няколко години, то само единия бакалавър, ама то и магистратурата, а бе тук има повече възможности, хванах си гадже, оженихме си, ами то сега не можем да се върнем, нали разбираш, заради децата, те не знаят български, сега ще започват училище, ами то в гимназията, нали знаеш как е, а бе тук спестяваме за университета, ама то децата заминаха в колеж, ама ние сега спестяваме да стегнем къщата... И в един момент се оказва, че холандския им съсед е купил къщата на старата баба Пена, която едно време отгледа майка ти. И в един момент се оказва, че ТЯ няма да се върне. И в един момент се оказва, че с НЕГО вече няма да пиеш бири на Народен. И в един момент се оказва, че нищо не сме разбирали. Пътуването от любопитство и стремеж да превземем света се оказва, че е превзело нас и не можем да се върнем. А мелодията си върви. Започвам да пея още по-силно.


Много родини има в света,

има долини с чудни цветя,

ала го няма пълният с блян,

с песен хайдушка роден Балкан.

Все още не съм разбрал текста. Забърсвайки прахта от етажерката ми с книги, започвам да си мисля за настоящия момент. Не за времето, когато бях дете. Не за отминалите наскоро години. Започвам да си мисля за точно този конкретен момент. Три пъти трябваше да напускам България през тази година. За развлечение и по работа. Имах възможност да остана и да не се върна. Защо се върнах? Кое ме накара да остана? Замислям се и за много близки мои приятели, които очакват своите визи. В този момент. Те ще се върнат ли? Ще останат ли там, някъде на майната си, заради едната работа, едните по-добри пари и вероятно по-спокойно бъдеще? Колко от тях ще се върнат, само защото има нещо хайдушко в сърцата им, което ги кара да трепкат, когато чуят нещо родно, нещо свято. Колко от тях ще се просълзяват при спомена за дядовата ракия, за бабината баница, за зеления двор в три следобед, за гърма от пушката на Кольо бакалина по време на всяка сватба, за прегорялата питка на мама за Коледа, за момичето от съседната къща, което тайно ти сви розовото топче, докато ѝ береше череши от най-високия клон, за инструментите, които вече не можеш да подадеш на баща си под автомобила? Колко, бе? Къде заровихте душите си? Къде заровихте корените си? Защо ни оставяте бе, защо? Започвам да крещя...


Ти ще пребродиш много страни.
Всички народи ти обикни,
но не забравяй, пътнико горд,
своя прославен трудов народ.


Какви ти други народи бе? Кого другиго да обикна? Та аз едно шкембе нямам с кого да изям в пустата Англия. Нямам с кого по байганьовски да бърша потно чело и да сърбам в префърцунените им къщи. С немеца хоро ли ще играя? Та той не може една сълза да пусне, когато чуе Йовано Йованке. Повярвайте ми, колкото и невероятно да звучи, в Германия се случи в един от известните им замъци да звучи Йовано Йованке, докато бях на посещение там. А те просто си минават. Как ще разберат болката от разкъсаната риза и издраното гърло по Йована. Как да ги обикна, като те не могат да чувстват това, което чувствам аз... Остава с някое франсе да си теглим по една майна и да пием по една ракия. Но и това не може. Он седи и ми се пули. Ай ше ти... Не мога да се сдържа. Вече рева с пълно гърло текста на безсмъртната песен на Ани Павлова. Отново съм на 10. С мен са всичките ми съученици. Заедно с мен е и другото ми аз, онова преди университета с всичките си приятели, мечти и копнежи. То е положило тежко ръка на рамото ми и опитва да ме утеши. От другата страна е онова мое аз, което ще остане вечно на 22 и завинаги влюбено в момиче, което никога няма да се върне. То просто седи и гледа през прозореца. А аз падам на колене и изревавам последната си болка. Вече разбирам текста:


Знай на света е само една, една
- нашата мила родна страна.
Знай на света е България само една, една
- наш’та прекрасна родна страна.


Така и не успях да почистя.






Това е

Това е свобода
Това е лазура
Това е любовта
Това е цензура
Това е мечта
Това е крах
Това са деца
Това е страх
Това съм аз
Това си ти
Това е джаз
Това гори
Това е животът
Красиво е,
Нали?

– Радослав Симеонов

неделя, 18 юни 2017 г.

„Чалгата“ на един народ

  Часът е 00:30. Навън е студено, вали тих остър дъжд. Тихо е. Чувствам се озадачен. Причината е концертът-спектакъл организиран от Слави Трифонов, на който станах свидетел тази вечер. Преди да unfollow-нете блога ми, ще ви успокоя, че с този си пост няма ни най-малко да наруша главната му идея - всеки човек на изкуството да намери по нещо за себе си. Ако прочетете докрай тези размишления, ще разберете и защо.
  Запътих се към Арена Армеец със смесени чувства. От една страна много исках да отида и да видя един от тези спектакли, за които толкова се говори. От друга обаче, толкова много се изписа за „чалгаря“ Слави, за това как се опитва да влезе в политика, че всичко, което прави е един пи-ар, и т.н. и т.н, че ми се отходи с времето. Предвид факта, че компанията ми за вечерта закъсняваше имах време да огледам какви хора чакат пред залата. Е, не изглеждат като титани на мисълта, но пък хора като хора. Дадох си сметка колко различни хора чакат пред същата тази зала за различните събития. Наскоро бях там на концерт на Ъпсурт, а следващата вечер пък бях на концерт на рок динозаврите Deep Purple. По-рано през същата година пък бях зрител на волейболния мач между Левски и цска. Много ми беше трудно да намеря каквато и да било прилика между различните публики. А уж сме всичките хора, уж сме всичките един народ. Но няма как да сме еднакви. Дъгата има много цветове.
  Приятелите ми пристигат и заедно се запътваме към местата ни. По пътя се сещам, че няма да е зле да си взема една бира - ей тъй, да не ожаднея, пък и за настроение. Балканска музика, т'ва - онова, може пък и да се поотпусна. Да, но не продават! На толкова много събития съм бил в тази зала, не мога да се сетя за такова, на което не са продавали никакъв алкохол! Отбелязвам го като плюс. Купувам си една вода на безбожна цена, колкото да има, и се качвам запъхтян по стълбите. Бавно зрителите се настаняват и започва нетърпеливото чакане. На всички е пределно ясно, че концертът ще започне с ембламатичната песен - Студио Хъ, напомняща на едни съмнителни времена в българската история. Публиката тръпне в очакване на познатите ритми. Аз просто наблюдавам. Виждам жени, облечени в рокли, които седят на необичайни места в публиката. Аха, тук ще има нещо интересно. Броени мигове след това светлините угасват, а прожектори осветяват именно тези жени. Оказват се непознати за мен, но прекрасни във вокално отношение певици. Изпълняват нещо невероятно. Не мога да го определя. Но моментът, в който се чуват и първите тонове на българската гайда, аз вече съм настръхнал. Първо само един гайдар, а после цяла група преминава през публиката, за да накара хилядите зрители да изпаднат в екстаз. Аз още съм настръхнал, когато виждам едно съвсем малко, на не повече от 10 години момче, което гордо надува своята гайда и потропва в български ритми с краче. Нещо засяда в гърлото ми. Това е един от онези мигове, в които се чувстваш наистина горд, че си българин. Но това е само началото. Няма студио Хъ. Няма чалга. Има само български народни песни и песни, писани за любовта. Към майката, към жената, към страната ни. Няма да описвам детайлно миг след миг какво се е случвало, не съм журналист. Искам да помисля и да накарам теб читателю да изразиш мнението си. Как така „чалгаря“ Слави ме накара да изтръпна? Ще ти дам още жокери по темата. По време на концерта станах свидетел на цитати от П.К. Яворов. Чух истории за границите между хората - какво всъщност ни разделя със Сърбия. Какво е граница? Кое е по-хубаво - да се гледаме през стъклото на шише ракия или през мерника на снайпер. Чух и нещо, което няма да забравя до края на живота си. Българите често забравяме своите герои. Различните поколения биват възпитавани с различни идоли. Аз съм още млад, но един от идолите ми е човек, загинал през 1984 година. Тогава не съм бил роден. Малцина от връстниците ми знаят кой е този човек и какво е направил. На 20 април, 1984 година България е на покрива на света. Човекът, занесъл я на раменете си е Христо Проданов. На 20 април 1984 година 8 милиона българи се намират на 8848м надморска височина. Еверест е покорен! Еверест е български. Слави Трифонов припомни този велик подвиг, а секунди по-късно залата гръмна в безсмъртната творба на Стефка Съботинова - „Притури се планината“ в изпълнение на Цветелина Грахич. Грахич не я харесвам като изпълнителка, като човек не я познавам. Тази вечер обаче въобще не чувах как пее. Аз бях на 8848м надморска височина и се реех с българския флаг. В ушите си чувах само -„Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!!“. Едва сдържам сълзите си.
  Малко по-късно по време на спектакъла беше споменат и друг велик Ицо. Христо Стоичков. Човек прославил държавата ни по целия свят. Напоследък осмиван от народа си заради едно интервю. Ицо може и да не знае английски, но ние още по-малко го разбрахме. Това се опита да ни разкаже актьорът Мариан Бачев. Във въпросното интервю Камата казва „Съмтаймс уин, съмтаймс люн“ погрешно разбрано като "Sometimes you win, sometimes you lose". Истината е не, че понякога печелиш, а понякога губиш, а че понякога може и да спечелиш, а понякога може и да НАУЧИШ. Learn - уча, което на пловдивски се чете като ЛЮН. Много можем да научим ние, българите, за народа си само по това как се отнасяме към героите си. В страни от концерта се сещам за кап. Петко Войвода и неговата история разказана от Николай Хайтов. Сещам се за стотици примери, в които ние не уважаваме героите си. Но да не навлизам в подробности. Нека се върнем към „чалгаря“ Слави Трифонов. Същият този „чалгар“ по време на концерта организира дуел между рояли. Вие, културни хора, даващи етикети, гледали ли сте на живо дуел между рояли? Слушали ли сте как наравно се надсвирват млади и стари с композиции на Моцарт, Брамс, Григ? Не сте? Жалко. Защото на „политическия“ концерт на Слави имаше „битка на рояли“. Имаше и хора. Имаше и ансамбъл по художествена гимнастика, донесъл над 80 медала на родината ни. Имаше и еквилибристка. Имаше и десетгодишни деца, които свирят на цигулка. Имаше и хор, фолклорен ансамбъл, скечове, брас шоу. Имаше я и Крисия - едно прекрасно българско дете. Имаше поводи да се чувстваме, че сме българи. Политика ли е да си горд с народа си? Чалга ли е да си спомниш за героите си? Защо сме толкова разединени? Необходима ли е цялата тази завист, омраза към ближния? Къде е хармонията? Защо навсякъде витае страхът? „И ний сме дали нещо на светът“, ала сами ще се заличим. Заради едната омраза и едното разединение.
  Няма да крия, че имаше и неща, които не ми харесаха. Концепцията, че сме християни, но дълбоко в себе си оставаме езичници. Хареса ми идеята, харесаха ми думите на водещия преди изпълнението, замисълът, но изпълнението беше бутафорно. Балет Магаданс като монахини, които се събличат. Разбирам оригиналността, но някои граници за мен не бива да се прескачат. Изцяло лично мнение, както дотук написаното, така и продължаващото надолу. Като изключим тази издънка, всичко останало беше изключително премерено и на място. Един красив спектакъл, концерт-спектакъл, който ще остане дълго в мен.
  С този пост не искам да правя реклама на Слави. Не искам да кажа, че е велик или нещо такова. Дори не искам да направя изказване относно референдума, който инициира. Всеки има право на мнение и всеки има право да се бори за каузата си, ако това не нарушава правата на друго човешко същество. С този пост искам да кажа, че „чалгаря“ Слави успя да обедини 15 000 българи за няколко часа и да ги накара да се почувстват едно цяло. Върна им самочувствието за няколко часа. Да, дъгата се състои от много цветове, но ако всички тези цветове ги сложим в една кофа и хубаво ги разбъркаме - ще получим един цвят. Цветът на народа. Да, има такъв народ. Пък, който иска, нека да си мисли, че това е чалга.











събота, 17 юни 2017 г.

Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

  Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг. След всяка книга на Бакман времето, което ми трябва, за да се съвзема става все по-дълго. След всяка негова книга си мисля, че вече съм готов за всичко, а се оказва, че съм просто един заблуден и съкрушен читател. Как е възможно този човек да няма една излишна дума в книгите си? Как е възможно всички думи изписани за книгите на Бакман да ми се струват излишни?
  Започнах да чета историята в една мрачна събота сутрин. Навън леко ръмеше. Бях включил нощната си лампа и четях страница след страница думите, осветени от меката жълта светлина. Стаята ми ухаеше на дъжд и черен чай. Идеалното време да бъдеш сдъвкан, разкъсан, хвърлен до космоса с балон, завързан за ръката, след което да паднеш от тази огромна височина, да се разбиеш в лодка и накрая да те изплюят сред перфектно оформена градина, целият заобиколен от кориандър. Това живот ли е, бе? Още от първата страница знаеш какво те очаква и въпреки всичко, с абсолютния мазохизъм присъщ на един горд книжен плъх, не пускаш книгата и четеш. Едва първото изречение поставя въпроса за смъртта, една от първите думи е болница, една от първите асоциации в главата ми е за всички онези близки, които си заминаха в стая с гнусни зелени плочки, но няма да пусна книгата. Нито ще пусна сълзите си. Няма да се страхувам. Знам, че винаги ще има някой до мен. И това не е нужно да бъде написано. Но все пак е хубаво, че го има написано. Ей тъй, за успокоение. За да усетя, че естественото продължение на ръката ми не е книга, а е нечия друга топла ръка, която нежно ме държи за китката, а ако вдигна поглед ще видя познати очи, които ми шепнат: „Ти можеш!“ Това е красотата в книгите на Фредрик Бакман. Винаги чувстваш героите в тях като свои приятели. Ставаш един от тях.
  Продължавам да чета. Отдавна не съм в леглото си в стаята ми, а се разхождам из площада на съзнанието на един дядо. Кой е този дядо? Би могъл да бъде всеки един. Връзката между дядо и внук за мен винаги е била най-свещената, най-истинската и най-красивата. И аз, като милиони други деца по света, бях отгледан от моя дядо. От него знам всичко за света. Пред погледа ми изникват случки от моето детство, преплетени със сюжета на книгата. Става ми мило. Продължавам да чета с трепереща усмивка. Ноа има своите традиции и заигравки със своя дядо. Всички имаме. Затова е толкова лична книгата. Намесва се и математиката. Не може без нея. Математиката на любовта. Не е нужно да знаеш коя е цифрата на позиция номер 200 след десетичната запетая на числото Пи, за да можеш да обичаш. Но всеки си има своите странности. Важното е да заобичаш странностите на другия. И така да продължите заедно. Замирсва на зюмбюли. Замирисва на един последен танц. В небето се носи страхът от забравата. Наистина е страшно. Но всички сме заедно. Връзките между хората са силни, а на тях са окачени ключовете на съзнанието. Докато се държим, ключовете няма да паднат на земята. И никой няма да бъде забравен. Докато се държим.
  С тази кратка история Фредрик Бакман за пореден път ни учи за силата на любовта, за семейните ценности, за големината на Вселената - тази, която представлява човека и тази, която представлява всичко останало. Разкрива ни колко дълъг е пътят, който човек изминава през живота си и ни напомня никога да не забравяме обратния път. А на фона тик-така един часовник, закачен за балон.



Сън

Заспивам,
Заспивам с мечтата
за теб
за утре
за всичко,
което ще правим
за всичко свързано с теб...
Просто е,
някак сладко,
невинно
всичко е в чувството,
в теб
в нас...
В нежния полъх
на пролет
след дъжд
след нас
след нощта...
Събуждам се,
Събуждам се с мечтата,
с теб,
за днес...
Ах, прекрасен е сънят...

- Радослав Симеонов

Копнеж по миналото

Твоята прегръдка
жадувана,
мечтана
така далечна
необуздана
и твоя аромат
как искам да поема
като глътка
макар и
последна.
Глава
на гърдите ти
да положа
ароматът
от косите ти
тъй бурен
тъй страстен
как искам
само за миг
отново ти
отново аз
момент
прекрасен.
Всичко свърши,
но дали?


– Радослав Симеонов

Първи думи.




Хах, наистина не ме бива много в интрото, може би като цяло и в писането - не знам, а в момента и не ми дреме. Идеята е, че така или иначе започваш да четеш тия думи с надеждата да стигнеш края и това да те промени завинаги. Браво. Едва ли ще го постигнеш. Но какво пък, не пречи да се порадваш малко на житейски опит и бездарно писане.


Наскоро една приятелка ми сподели следното: " Знам толкова много последни думи. Но никога няма да науча нейните." - Браво, Радославе, трябваше да настояваш да я чета, нали??? Сега и аз да страдам... Край на цитата. ТУК. Въпросната приятелка беше потресена от цитат от една книга на Джон Грийн, доста са нашумели напоследък. Препоръчах и я, защо да не си говорим за тъжни книги, в които любовта изведнъж изчезва. Умира. Мдам, книгииии. Любоффф. Все комерсиални неща. О, каква голяма грешка. Комерсиални ли написах? Исках да кажа тривиални. Банални. Всеки чете. Всеки обича. Пълна порнография. За какво му е на човек да обича? За да седи точно една година по-късно сам, със скапаната си химикалка с таралежи, която видиш ли, любимата му е подарила преди време, за да може да пише с нея. ДА ПИШЕ. КНИГИ. ЛЮБОВ. ГЛУПОСТИ! Да падат скапани сълзи по листа, а мастилото безжалостно да минава през тях, за да опише поредната драма. Разбираш ли, това било най-великата и единствена любов на цялата земя. 7 милярда тъпанари чакат, за да се влюбят и чифтосат, но тя, нали, е незаменима. Ами добре. Хубаво. Така да е. Незаменима е. Това означава, че трябва да го натякваш на онзи, когото нали обичаш, за да не може и за миг да заспи. А защо да заспива? По-точно въпросът е не защо, а как? Всеки, който е минал през това знае. Всъщност се съмнявам, любовта, както казах е комерсиална. Точно така, пиеш, пушиш, друсаш се, изчукаш някоя 5-6 пъти и това вече е любов. Обичане. Заобикаля ни обичането. И все пак ми се струва, че има едно разграничение. Един малък брой хора, които точно в този момент са си легнали и се завиват до брадичката, опитват се да прегърнат празнината, да я сложат до сърцето си. Усещат пулса си, но до него липсва онзи, нейният. Знаете ли, защо човек има едно сърце и то е точно отляво? За да може половинката му да запълни празнината от другата страна. Интересно нали? Точно това се опитват да направят ония завитите, да запълнят празнината. Нека. Няма лошо. След месец вече ще спят спокойно, а след година ще са намерили нов пулс за ритъма на живота си. И това е красиво. Има много "любови", но никога една и съща два пъти. Tова го научих от нея. Онази с таралежите. Тя е чела наистина много книги, трябва да ги разбира тия неща. Чувства. Толкова пъти ми е обяснявала какви са моите. Опита се да обясни и своите, но кой ли слуша. О, тук ще стане объркване. Има огромна разлика между това да слушаш и това да проумяваш. Не съм добър в проумяването, поне на първо четене. Така де, слушане. Като гледам и в писането. Още малко разсъждения и напипваме нишката. Огромна нужда от време. Това ни е необходимо. Теоретично притежаваме безкрайно много време. На практика имаме много по-малко. Капка дъжд пада за около 1 секунда от облака до земята.


Дълги и тежки сметки, но е така. Повярвайте. Да, нямам личен живот, но щом четете това, значи сме една порода. Да се върнем на дъжда. Кап-кап-кап-кап-кап, хиляди капки падат, милиони, милиарди... Ох, писна ми да смятам разни неща, за да стигна до същината на въпроса. Защо, когато вали се сещам за нея? Всяка капка е само миг, но този миг се оказва спомен, който минава пред очите. Ето, под същите тези капки я целунах за пръв път.


Не, не, не! Няма да мисля за това. Няма да четете за това, сега не говорим за мен. Обща теория за любовта, нали това е идеята. 1 миг, 1 секунда, 1 любов. Добре. 3 параметъра. Щом ще се правим на точни наукари, точно така, наукари копеле, поне да се правим качествено. Сега идва въпросът, как за 1 секунда, ще настъпи най-великият 1 миг в живота ти и при това ще го наречем 1 любов и всичко ще се случи именно под дъжда? Какъв е шансът? Градиш нещо, струва ти се за време като цял живот, за да настъпи мигът и да те разтупти, както си трябва. Да се усмихнеш и да кажеш: „Майка му стара, щастлив съм“. Да обичаш всичко около теб. Да си единствения човек в тая скапана държава, на когото не му пука за помията, която го обгражда, да не обръща внимание на новините за поредната реформа с цел да ти вземат парите, за кризата, поскъпването на живота, цензурирането, правото да дишаш отровения до болка въздух. Пийни глътъка бира, че да ми олекне и на мен. Една година след това все още не го проумявам, макар и вече да не съществува нито една двойка от тези параметри по едно и също време. Както се досещате всичко се срина преди капката да достигне земята. Така ми се стори. Да, може и от време на време да вали, тя да се смее, но къде съм аз? Очевидно не съм при нея... Това побърква. Дали е щастлива? Въпрос по-тъжен и от балада на The Doors. Какво правя по въпроса ли? Седя и разсъждавам пред лаптоп, с идеята, че някой друг ще го чете един ден и няма да допусне същата грешка. Грешката не е в това да се влюбиш, грешката е да загубиш това, което обичаш, при това преди да те е убило. Буковски? Не мисля. Защо го правя? Знаеш ли какво е страх? Страх, че наистина всичко е приключило. Страхът от края. От самотата. Разтягането на времето може да е добър помощник. Или да се закопаеш толкова здраво, че накрая за получиш едно „сам си си виновен“. Всичко е въпрос на шанс. Капка, миг, спомен, химикалка, всичко произлиза от един единствен шанс. Аз го наричам действие.


И всичкото това за едната любов и едните книги. За единия комерсиализъм да обичаш.


– Радослав Симеонов

Лято

Легни,
сестриче мило
до мен в тревата
легни и
вдишай
силно аромата
на лято и мечти.
Стръкчетата вятър
да те гъделичкат,
да веят твоите коси.
Легни
и ти братко
до мен в тревата
легни с поглед
зареян в синевата
на безкрая.
Слънчевата тишина
топло да те милва,
нека те омая.
Хайде заедно да вдигнем
нагоре крака
обути с чехли от облаци
Ето, ходим по небето.
Как стъпва се меко,
когато
ходим при мама.

- Радослав Симеонов
“Everything was a trap: women, drugs, whiskey, wine, scotch, beer - even beer - cigars, and cigarettes. Traps: Work or no work. Traps: Artistry or no artistry; everything sucked you into some spiderweb. I disdained the use of the needle for the same reason that I disdained some so-called beautiful women - the price was far beyond the measure of the worth. I didn’t want to hustle that hard.“

–Charles Bukowski


петък, 16 юни 2017 г.

На един дъх

В една студена февруарска вечер разбрах, че човек от първия до последния си миг в живота носи със себе си единствено и само първата си глътка въздух. Колко смешно нещо е животът. Смееш се, плачеш, прохождаш, започваш да четеш, започваш да обичаш, започваш да страдаш, растеш, разбираш защо живееш, умираш. И всичко това на един дъх. Красиво е. Тъжно е. На един дъх...
Може и да съм с пет лева в джоба, но съм с поне един милион мечти в сърцето.
Вие четете този блог с любезното съдействие на Кирил и Методий
Простотия - това сме просто ти и аз

Списъкът с приоритети

Списъкът с приоритети от Дейвид Менаше е една от книгите, които завинаги остават в сърцето на читателя. Много е трудно да се пише за това произведение. Не е трудно да дам максимална оценка, трудно е да се аргументирам. Страх ме е, че думите, които ще напиша ще са малко, няма да имат силата дори бегло да повлияят така, както Менаше влияе на учениците и читателите си. Но ако нещо научих от тази книга е, че винаги трябва да се опитва.
Времето, което притежаваме не е безкрайно и трябва да изживяваме всеки миг. Ще ми се клишето, че човек трябва да цени малките неща да не беше такова. Ще ми се да не беше изтъркана фраза, която всеки казва, а никой не изпълнява. Ще ми се животът да беше едно безкрайно пътуване, приключение и учение. Колко лесно звучи човек да хване една раничка и да замине нанякъде без посока. А колко малко хора всъщност го правят? Тези хора са за уважение. А какви са подбудите им? Дали го правят, защото това е просто техният начин на живот? Или го правят, защото нямат друг избор? Дали не бягат от нещо? Или напротив, стремят се към някаква висша цел? Изправят се срещу себе си?Подбудата на Дейвид е друга, макар и съчетаваща всичко това в едно. Той взима драстично решение, което може да се окажа фатално за него. Но целта му е по-висша, битката е по-трудна, а преживяването по-безценно от всичко, с което сме свикнали да се сблъскваме в ежедневието.
Опитвам се да затворя очи и да стигна до кухнята. А какво е, ако затворя очи и се опитам да стигна сам до Калифорния, при това почти обездвижен? Волята на духа не познава граници. Силата на любовта - също.
Поставих много въпроси, а не отговорих на един. Кой всъщност е Дейвид Менаше? Той е учител по литература в една от най-добрите гимназии в Маями - Coral Reef Senior High School. Запален е по пънка, татуиран и нестандартен във всяко отношение. Той е мечтаният учител за всеки ученик. В очите на учениците си той се явява като един истински будител, вдъхновител, приятел. Години по-късно, когато той предприема пътуването на живота си, осъзнава как е променил живота на възпитаниците си. Книгата е придружена с писма от учениците му до него, с постове във фейсбук, надписи в годишниците. Личи единствено любов и възхищение, каквито може да има само между един преподавател и ученик. Такива, които са изградили истинска връзка помежду си, а не поредната гимназиална формалност.
Време е да слезем на земята. Нищо в този свят не може да бъде съвършено. Не исках да го пиша, но целият този коментар ми седи постен без да изкажа истинският проблем в книгата. Колкото и да е хубава музиката, която се носи със страниците на тази творба, колкото и силно да е изразена любовта към книгите в нея, колкото и мотивираща и разбиваща всички окови на сивия ден да е, трябва да има нещо отвратително, гадно и отчайващо. Рак. Отново тази черна прокоба тегне над думите. Това адско изчадие, което отнема толкова много невероятни хора от земния им път всяка година. Не може без сълзи. Затваряйки последната страници, те просто рукнаха на талази. Това е. „Борбата е безмилостно жестока“, ако мога да си послужа с този велик цитат. Все пак сме хора и свободата има своята цена. Рандъл Макмърфи (главен герой на Кен Киси от творбата Полет над кукувиче гнездо) плати за своята свобода и за тази на вожда с живота си. Но важното е никога да не спираме да се борим. Защото макар и по време на битката, усещаме какво е да живеем.
Всеки от нас, всеки ден е изправен пред множество избори. Всеки гони своите приоритети. А даваме ли си сметка всъщност дали това наистина са нашите приоритети или гоним нечии чужди мечти и желания? Защо не можем да правим това, което ни прави щастливи? Не можем ли? А защо да не опитаме? Толкова е лесно човек да напише приоритети си на един лист хартия и да разбере какво преследва наистина в живота. След това остава да започнем наистина да живеем. Читателю, усмихни се :) Не е като да имаме цялото време на света...


Мацка в 21 век

Безплатен секс!!! (18+)
Тъй, ако този жалък призив привлече вниманието ви, значи сте един отегчен читател, който няма какво да прави в свободното си време и търси развлечение, чрез плътски удоволствия. Този кратък текст ще ви помогне да си ги набавите. Стига разбира се да търсите онази различната, онази рошавата, онази със своя стил. Страстната, лудата, свободната. Или поне на теория такава. Онази, която пие бири на Народен, удря някой и друг масур, а после ти обяснява, че то това всъщност е за фъна, а пък иначе щяла да спре дори цигарите. Вече почнала да ги намалява, ама днес 'шот е с приятели и заради това така, нали... Тези мацки нямат аналог в съзнанието ви. Вътрешно те привличат и те побъркват само с присъствието си. С разговорите за Мураками и суинг, за Мерил Стрийп и Париж през пролетта. За дъжд. За Амбарица и боровинки. За Иракли. И после малко Bowie. Ще ги нарека просто алтърнатив. Хубава българска дума, точно като тях и копнежите им. Разправят ти колко е хубаво тук, а сърцето им е пратено някъде по Еразъм. Дали и заради това рядко забелязват разни свестни момчета – не знам. Знам, че първото правило за тях е да не ги наричаш мацки. Обаче, за да ги наричаш изобщо някога някак си, трябва да завържеш разговор с тях. Значи ти трябва пик-ъп лайн, разбираш ли... После е лесно. Почти веднага след това можеш да обърнеш разговора на клиширани теми като книги, музика или времето. Да започнем с книгите. Има два типа алтърнатив момичета – такива, които четат Хари Потър и такива, които четат Буковски. Първите са маниаци. С тях трябва да се подходи много деликатно, защото в противен случай може да се окажете заобиколен от котки, омотан в плетен шал от нечия баба, която е имала прекалено много вълнени кълбета в тъмночервен и в жълт цвят. А ще ви се наложи и да ядете вкусови бобчета. Ако вече сте приклещен в ъгъла и по случайност четете това от телефона си – НЕ ЯЖТЕ ТЕЗИ С ВКУС НА ПОВРЪЩАНО!!! Ако е твърде късно, то така или иначе сте повърнал и може да преминем нататък. След като спрете дежурния спам към вашия имейл от Дейлипотър, може да опитате една от тези, които са почитателки на Буковски. Тук също има малка уловка и тя е, че има момичета, които наистина четат Буковски и му се кефят, а има и такива, които са видяли 2-3 негови цитата в интернет, подмокрили са се и сега го цитират, за да покажат налично IQ. Четящите го поне ще са супер добри (или извратени, но нали на нас мъжете това ни харесва) в леглото, ако вечната миризма на цигари, киселостта на бирата и огънят от уиски, миксирани в коктейла на дъха им не ви пречи, разбира се. Едни момичета пишат за секс, докато други го правят. А тези, които четат за това, после разгонват фамилията и на едните и на другите. Среден вариант е, ако е чела само „Жени“. Със същия успех може да е чела и само „Хари Потър и философския камък“. С такива хора не знам какво се прави.
Преминаваме към музикална тематика. Тук шега не бива. Докато с книгите можеш да се измъкнеш, то при музиката няма къде да бягаш. Рано или късно истината излиза наяве. Обикновено алтърнатив момичетата ще ти кажат, че слушат рап, рок, метъл, суинг, електро-суинг, джаз, фънк, пънк, ска, реге, днб, дъбстеп, ликуид, трикуид и пикуик и накрая ще те пита дали слушаш трип-хоп. Истината е, че така или иначе след няколко часа ще е пияна и ще си скъса ризата на Trepni, та за к'во се хаби да ги обяснява тия неща и на мен не ми е ясно… Ти обаче слушаш и кимаш, така или иначе освен трите песни, които знае на Parov Stelar, не можеш да очакваш особени трудности в разговорите за „по-различната“ музика. Винаги си остави и една вратичка за Zaz, защото френският има особено влияние върху психиката им. Вътрешно езикът на хората, които не са се научили да премахнат плюенето от говора си, ги кара да им пърхат татуираните пеперуди в стомаха. Ако не се получи и с музиката, опитай се да избягаш в темата за времето. Не се прави на синоптик, а вкарай някакви политически убеждения. Кажи, че си участвал в протестите. Не уточнявай партия, така или иначе не понасяш всички, те са мошеници, крадат държавата и са против екологията. А пък ти си веган, това е в противоречие с принципите ти. Това, че си с кожено яке нищо не означава, важното е само да не са комунистите на власт. А в прочем това, че е с червена коса е много оригинална идея, прави я толкова различна от останалите.
Сигурен съм, че тези кратки инструкции по-горе ще помогнат на много изгубени души в Борисовата. Ако не си хванете алтърнатив-момиче за гадже, то със сигурност вече сте обграден от няколко почерпени пича, с които ще си ударите як лаф, ще си допиете като хората и изобщо за к‘во са ви тия мацки не мога да разбера. Деба тия пичета не връзват...
Автор: Очевидно съм аз, а това е просто една чернова на живота.

Закона на Ома

Вървя към спирката на метрото. Вали лек дъжд и всичко наоколо е спокойно. Мирише на пролет. Мисля си за живота и за разни решения, които ми предстои да взема. В този момент чувам силен вик „ Който не знае закона на Ома, да си оди дома”. Обръщам се и виждам група „младежи”, вероятно от онова знаменито поколение родено през 1968, които вървят сцигара в ръка и дискутират нещо „важно”. Заслушвам се:
- Кой не знае закона на Ома, да си оди у дома!
- Еее, едно време как сме учѝлиии. Тия днес нищо не знаят!
А бе глей, още ги помня тия работи. Значи I, така се бележи токът, е равен на (следва нотка на замисляне) съпротивлението с напрежението. (Опита се да го замаже, но да видим по-натам историята) Съпротивлението по напрежението! Знакът е по! (Замина му замазването...)
Продължавам да си вървя по пътя, когато ново гръмко „Който не знае закона на Ома, да си оди дома”. Стреснах се. Пичове, вървете си дома. Започвам да си мисля как поток насочени заряди минават през съпротивление и от това усилие в главата ми се ражда напрежение. Не е лесно. По пътя си виждам младо момиче, вървящо със застаряващ чичко, който е с телосложение на таксиметров шофьор. Ходи свойски с цигара в уста и обсъжда как всички са боклуци и как нищо в тая държава не става. Бих му подарил билет за концерта на Слави, но той вероятно не ходи по културни мероприятия. Заглеждам се в момичето, има хубави крака. Започвам да се чудя какво прави с този. По поведението им няма как да са роднини. Значи положението е ясно. Сетих се как наскоро един бакшиш ми показваше какво порно са му прстили колегите. Имаше коза. Дано това момиче не бъде третирано по този начин. Спирам да ги гледам и да мисля, защото си държа на своите крака и ми се иска да си останат цели. Влизам в станцията. За пръв път от много време насам, в нея не тече ремонт. Всъщност в нея нищо не тече, което си е чудо. Вървя по дългия коридор и се моля да не ме спрат за пореден път за проверка на документи. Как пък съм толкова подозрителен, че ме спират средно по два пъти месечно. Не стига, че са само 4 полицая, ами вече.се познавам с всички, говорим си глупости, а и продължават да ме спират. Не ги разбирам. Вероятно и те мен. По изключение не ме спират. Минавам забързано и виждам как циганка седи и се чуди защо не може да влезе в станцията с билетче. Билетчето е за автобус/тролейбус/трамвай, но тя старателно го пъха в машината, както Асен я е учил, но нищо не се получава. Подминавам я, защото идва мотрисата, а и едва ли щяхме да се разберем, ако ѝ бях помогнал. А и тя не знае закона на Ома, къде е тръгнала!? Размисли и страсти, а е само 10:30... Я, някой е пикал в асансьора!!!

Училищни бисери

Рядко пиша за някой от бисерите на учениците ми, но този няма как да го пропусна. Действието се разви вчера. Ситнеше дъжд по двора на едно от частните училища, в които преподавам. Изчаквах заедно с една колежка да приключат останалите колеги, за да се прибираме заедно. Земята беше влажна и ухаеше на онзи тъй любим аромат на мокра трева. Децата скачаха в игрите си, облечени в ярки дъждобрани. Прииска ми се да съм дете. Да съм безгрижен. Да мога и аз да гоня прокъсаната топка и да се правя на някой любим свой футболист. Да вярвам в чудеса. Както се бях унесъл в тези мисли, пред нас застана едно момиченце. Едно от онези дечица, които само трябва да се усмихнат и вече си се разтопил. Приличаше на зайче, заради никнещите ѝ и все още несъразмерни зъбки. То ни гледаше и чакаше да му обърнем внимание. След като видя въпросителните ни погледи, започна да говори така бързо, сякаш се готвеше за следващия си rap battle със Секта.
„А вие знаете ли, че си имам котенце? Бебе котенце! То е само на един месец. Намерихме го и го взехме. Кака го намери. То е седяло на едно дърво. Самичко! Представяте ли си? Дааа! То три дена е седяло на това дърво. Без вода и без храна! Ето толкова е голямо, като шепичката ми. Три дни е оцеляло... Миличкото! Без храна и вода! На един клон. И ние сега го гледаме. Много е сладичко! Вие имате ли си котенце? Моето кака го намери!“
В този момент ние седяхме безмълвни и гледахме със заинтересувани погледи и се чудихме дали иска да си говори с нас или този моноспектакъл ѝ е достатъчен. Все пак колежката ми се престраши и зададе с най-милия си глас един непредполагащ особена драма въпрос:
„А как го кръстихте това котенце?“
„Плфнфнф!“ - Отговори гордо и възможно най-бързо момиченцето.
„Как, как?“ - попитах аз, защото очевидно не бях дочул.
„ПУТИН!“ - извика момиченцето и изпъчи гърди с цялата гордост, която можеше да побере малкият ѝ гръден кош. Така и не разбра защо прихнах да се смея и ми трябваха поне 5 минути, за да се успокоя. Мдааам, понякога има и такива дни. А капките дъжд продължиха да ситнят по влажната земя.

На брат ми

Не исках да пиша. Не исках да съм поредното клише, което говори за свободата. Не исках да изливам поредните думи за любов, красота и нали... Още-то нещо. Помоли ме това да си остане нещо лично, което да го пазим в нас. Завинаги. Но ме сърбят ръцете. Сърби ме и онова, което е останало от душата. Посягам към чашата чай, която съм нарекъл с прякора изтрезвителка. Стотици вечери съм се прибирал в това състояние на лека апатия, реещ се поглед и непоследователни движения. Но тази вечер бе специална. За мен и теб.
Всичко започна с едно просто събиране на група приятели. Един индивид имаше рожден ден. Ставаше на вързаст, в която вече брома от казармата започва да действа. Възраст, в която ти самият не можеш да бъдеш вкаран. Рамките на живота са прекалено тесни за твоята вечно блуждаеща личност. Ала се събрахме, за да отпразнуваме един обикновен ден, който има за цел да отброи колко пъти по 365 (даже и няколко 366) дена си преживял. Статистиката на живота. Нищо смислено, ако всеки ден го изживяваш като последен. Или като един от многото. Отброявахме с всяка следваща глътка минутите, които за всеки човек имат значение веднъж годишно. Поне в този смисъл. За съжаление често броим миговете и при много други поводи, но те не са предмет на тази лирична изповед. Хапвайки сладко моментите от миналото ни, бъдещето и настощето дискутирахме забавни случки, разказхваме си вицове (изкуството да разкажеш мръсен виц пред малко дете достигна нови висоти) и забравихме, макар и за момент, тежкото ни ежедневие напрегнато от работа, учение и начини на оцеляване. Но ето, че настъпи и съдбовният миг. И двамата знаехме, че ще настъпи. Каквото и да се случи, винаги накрая оставаме двамата. И няколко звезди, но за тях по-късно.
Компанията ни вече си беше тръгнала, сметката беше платена, оставаха само няколко капки на надежда, че вечерта ще продължи до безкрайност. Клише? Не, приятели. Това е самата истина. Всеки миг, в който търсиш денонощен магазин, за да си купиш нова бира сам по себе си е безкраен. В очакванията, в копнежа, във волята. Както сами се досещате – такъв се намери. Останалото е скрито в парка. Тук се намесват обещаните звезди, тук се намесва и скриващата се зад панелката луна. В начален стадий. Тук се намесват онези разговори, за които никога не искаме да говорим, но и никога няма да забравим. Пускаме си Бийтълс. While your guitar gently weeps. Милиарди спомени нахлуват в главата ми, но не мисля за тях. Мисля за сега, мамка му! Мисля за това колко хубаво мирише асфалтът след дъжд, колко прекрасно е да имаш приятел, който е винаги до теб и колко ли фалшиво звуча, докато си припявам поредния текст, който знам наизуст по думи, но със сигурност не и по тоналност.
I look at the world and I notice it's turning, нищо, че е вечер.
Пламъкът на запалката не може да скрие в себе си обертоновете на любопитните погледи от съседната пейка, но това няма значение. Може да скрие нас. И да ни стопли. Ако ли не, то цигареният дим ще го направи. Поне вътрешно. Поне отчасти. Впускаш се в разговори за плочи, които си получавал от Мозамбик. Колко нелепо звучи това в днешно време. Да получаваш музиката, която обичаш, на носител, който повече от половината днешна младеж даже не е виждал. И все пак разбирам. Може и да не съм живял по онова време, но белегът ще го нося. Независимо дали е хубав или грозен, той няма как да бъде заличен. Трябва да бъде приет и да се въпзолзвам/поуча от него. Та значи Мозамбик казваш? Ако географията не ми беше любим предмет, вероятно щях да си мисля, че това е псевдо-рап псевдоним на поредния добрал се до марихуана “афроамериканец“. Нереално е. Но продължавам да слушам. Разказваш ми за рок-фестивалте от едно време. Срещнал си се с Маричков. Бил готин до момента, в който ти се е скарал за това, че пушиш. Как така човек, който се е борил срещу установения режим може да ти се скара за нещо подобно? Та нима една цигара не е символ на бунта? Сега какво, ще иска и да си махнеш дългата коса? Монолог, който провеждаш пред мен, а аз все още витая в Африка. Как така през 1985 е имало Бийтълс там, но не и в една от водещите в икономически план европейска държава!? Тук има нещо гнило. Сменяме плочата. Вечните опоненти - The Rolling Fuckin’ Stones! I look inside myself and see my heart is black. Черни ли са наистина душите ни или са просто опепелени? Одимени? Подай бирата там. Момичетата от съседната пейка стават развълнувани. Не ми пука. Нека се кикотят. Аз ще си крещя и ще викам и ще си издера шибания дроб само и само да съм в Америка. През ‘70те. Шеметни години. Шеметна вечер. Ама и ти си един шемет. Пу да не са ти уроки. Обаче се заглеждам. Едната мацка сочи на другата нещо в небето. Дали са видяли един от онези „огнени“ фенери или просто са гледали звездите. При този светлинен шум залагам на първото. Но се замислям. Гледам вторачено в дърветата пред мен, а в ума ми само звезди. По точно двойни звезди. Запознах се с едно момиче от Гърция. Няма да ви лъжа, падам си по нея. Поне си падам по спомена за нея, защото едва ли ще я видя някога отново. Последният път, когато я видях беше в Боровец. Бяхме на Мартинови бараки. Красива, студен вечер, в която бях свалил гарда си. Аз, тя и още няколко навляка се разхождахме. Та един от тях я беше хванал под ръка и ѝ сочеше в небето. Do you see that star? It’s a double star! Very interesting! Да ти ... ..... . Дано поне те виждаха своята двойна звезда. Аз не бих им я показал. Пък нека се дзверят в Голямата мечка, може и да видят Мизар. Няма да си губя времето в неща без чувства, докато бирата ми се стопля, а сърцето изстива. Поне метафорично. Не и за бирата. Пейката издава скърцащ звук от това, че изпъваме краката си. Признак, че ботоксът започва да действа и се изразява в разливащите се усмивки по лицата ни. Хендрикс бил първо забелязън от басиста на The Animals. Жалко, че мен няма кой да ме забележи. Но пък аз забелязвам. Забелязвам двойка влюбени, които седят в притъмнената част на парка. Забелязвам група младежи, които си подават светещ фас и се кикотят. Забелязвам и човек, разхождащ кучето си късно вечер. А една жена седи самотна до чешмите и се любува на тишината, доколкото е възможно.
Разговорът ни продължава. Красиво е. Сякаш се готвим за „Душа на непознат“. Без личната поезия, без сцената и без хората. Или всичко това е в музиката. Иска ми се да фотографирам този момент върху лентата на съзнанието си. Искам да се връщам към него всеки път, когато ми е гадно, когато усещам трудност или когато съм сам. Ееех, Наско, Наско. Къде си в момента, дърта пияницо такава? Любак, Коце, Вазовски, спомняте ли си за безгрижните ученически години? Румба, свириш ли още на онази кухарка, която аз така безсърдечно изнасилих с пръстите си едно време? Може днес да не сме заедно, но ще се съберем. Когато не сме претрупани от работа, ангажименти и любов. Ние можем да го направим, но има и такива, с които не можем. Изливам от бирата си и за онези, които също бяха част от нас едно време. Насълзявам се. Потича Флойд. Не само от очите ми. От Стената ми. Тече Флойд и от онази част на луната, която тази вечер е скрита в тъмнина. Солото ще ме погуби. А ти си до мен в собствения си мрак. Стана тъжно. Няма как да е иначе. Знаехме, че така ще стане. Затова и не исках да пиша. Обаче продължавам. И ние продължихме. Няма и да спрем. За едни това е филм, за други е спасение в думите. За нас е часовник отброяващ свободата в минути. Тик-так, тик-так. Тик-так. „Ако ви питат, къде съм аз, ще ми се да съм в Бургас.“ Тик-так, тик-так. Няма да понеса Сид Барет в този момент. Няма да понеса и самотата. Прегръщам те. Един от най-добрите ми приятели. Искам да завали и да отмие всичките ми отговорности. Искам да си взема един пикап и да обикалям през всичките 50 +/- 1 щата надул шибаните The Doors и да не мисля поне за малко. Искам да обиколя и България без да ме е страх, че зад всеки ъгъл ме дебне смъртта в лицето на катастрофата. Искам да се рея над планините ни, искам да целувам земята ни, искам да ме заливат вълните от три страни. Искам да живея бе, хора!!! Но се приземявам на пейката и отпивам нова глътка. Eх, Джанис, Джанис. Пътувате ли ти и Боби МакГий? Пътувате ли с мечтания Мерцедес Бенц? Защо останахте вечно на 27. Ти и всички от клуба... Защо по дяволите не завали от небето, а не от очите ми? Но обещах да не бъде тъжно. Да няма драма. Да сме само аз и ти. Ала ето, че е време да се разделяме. Всеки по своя път. И никой не е в пикап. Ти пеша, а аз в такси. Така си тръгват мечтите, с една вдигната ръка.
Отдалечих се в нощта. Но не спрях да мисля. Шофьорът поне се оказа свестен. Слушаше джаз. Пътувахме по мокрите булеварди на София. Красиво е да гледаш как светлината от уличните лампи се отразява в локвите. Вярно, тези локви не са от дъжд, а от цигани, които преди малко са минали с маркучи сапунена вода. Все пак е нещо.
„Тия дни возя абитуриенти. Много е натоварено. Редовно се качват девойки, които ми казват „Чиче пусни малко Веселина, нещо по-весело“. На мен ми е гадно. Едни такива голи ми се качват, пияни, викат пусни чиче малко чалгичка. Грозна работа“
Разбирам го. Гледам през прозореца към тъмните сгради. Казвам му: „Имаш ли Pink Floyd?“
На лицето му грейна усмивка. Заприказвамхе се. Бил фен на Забриски поинт. „Как му викате сега младите на това? Алтернативно кино ли, как беше? Едно време беше друго... А пък улиците как ги миеха една време... Даам, аз си обичам блус, рок ен рол, това младите не знаят какво е музика. Викат чиче пусни чалгичка... Не ги разбирам аз“
И аз не ги разбирам, но се усмихвам. Сродна душа. „Ето тук, зад белия микробус. Колко Ви дължа? Благодаря, хубава вечер.“ Не успях да сляза. Това пътуване мина за секунди. Не можех да си позволя вечерта да свърши толкова бързо. Така отникъде. Кога се видяхмес теб приятелю, кога мина всичкото това време, кога стана на 34 години!?
Поне 5 минути седях в таксито и слушах заедно с шофьора музика. Говорихме си за кино. Не ми взе бакшиш. Не е получавал плочи от Мозамбик, не е имал късмет. Но аз имах. Цяла вечер имах късмет, защото това е твоят ден. И щастие. Това ти желя да имаш през целия си живот мили братко. Късмет и щастие. Да си ми жив и здрав! Честит рожден ден!

Сесия

Гугъл може да е полезен по време на сесия. А може и да е забавен. В момента искам да си сметна един прост килингов вектор, но за тази цел ми трябваше малко повече информация. Грешка номер едно - не гледайте картинките, които излизат, когато напишете Killing vector в търсачката. Грешка две - никога не се предоверявайте на google translate. Ако не ме послушате за тези съвети, може да достигнете до извода, че Килингов вектор е всъщност египетски бог, който докато е бил в полето се е омазал с конфитюр, a сега си седи на коляното на Риман... А часът е едва 22:22

От училище

Учениците ми имат мисия - трябва да подготвят роботите си за битка с извънземни. Да, не звучи много нормално, но това му е хубавото. Както и да ги гледам щастливи и безгрижни. Погълнати от работа по доизкусуряване на „оръжията” от картон на роботите им, целите омазани в лепило и планове за покоряване на бъдещето, те се смееха и твориха, както само те си знаят. Да, обаче две деца стояха отстрани и се замеряха с нещо. Подвикнах им защо не работят, а те спряха и ми показаха, че мятат като шурикени картонени сърца. Погледнах ги въпросително, а едното дете ми каза право в очите, с цялата сериозност, която повелява на един десетгодишен мечтател: „Любовта е най-силното оръжие!”. Така ме затапи, че два часа по-късно, аз все още мисля за това и гледам в една точка с празен поглед. Благодаря за вниманието!

четвъртък, 15 юни 2017 г.

Проста математика


Аз и ти


Последен танц


авторско

#PauloRadelho

Магия за четене

Няма нужда от футболно и партийно деление
Време е за магьосническо обединение!
Софийски магьосници - обединете се!

Това за мен е един завършен ърбън фентъзи роман. Въпреки голямата му реклама и непрестанно хвалене, започнах да го чета имайки едно на ум. Достатъчно съм се парил от книги, покрай които се вдига много шум, а се оказва, че са писани от седмокласник. Е, тук не е така. Не мога да кажа, че книгата ме грабна от първата страница. Нито от втората, третата... петдесетата. Тя просто ме завладя в един момент. Както ми беше напълно безразлична и само бегло отбелязвах някоя и друга интересна идея, така изведнъж се оказа, че съм попаднал в света на Мартин Колев. И исках да се връщам пак и пак и пак! Нямах търпение да се прибера след работа и веднага да грабна книгата! Всяка улица, всеки ъгъл, всяка керемида са ми толкова познати в София, а се оказаха така различни, пречупени през призмата на магията. Чак ми е мъчно, че не мога да вляза в скрития град, да се рея над Витоша и за финал да изпия някоя и друга бира в Г(л)адната сврака. Отлично изградени са и образите на героите. Без много описания, без предистории за тях, в крайна сметка се оказва, че е все едно читателят ги е познавал цял живот. (Би ми било интересно да прочета някоя и друга отделна история за Белота или примерно за житейския път на Игнат). Хареса ми, че авторът използва на места лек, закачлив хумор, който е точно на мястото си (особено в бунта срещу цената на билетчето за градски транспорт). Обещал съм си, когато давам коментар за книга, да не навлизам в описание на сюжета. Няма да изневеря на стила си и този път, макар много да ми се иска. Ще спомена само, че четох много коментари, че книгата приличала на Хари Потър. Може. Може да прилича и на Здрач. Може да прилича и на какво ли още не, но на мен ми се иска след време да се говори за книги, които приличат на „Софийски магьосници“. Заслужено ще бъде! Не съм се замислял дали книгата прилича на други или не. На мен ми хареса и за мен тя е уникална - т.е. не наподобява на нищо друго, освен на себе си. Като се започне от бруталната корица (една от най-добрите, които съм виждал на пазара), минавайки през съвършената редакция, корекция, оформление, та до благодарностите, които сами по себе си са по-добри от някои книги на други български автори, това е един шедьовър. Суперлативи, суперлативи, суперлативи. Човек ще си каже, че всичко е перфектно. Ами не е. Всеки може да се напъне и да намери нещо, което не му харесва и да се заяде за глупости. И аз ще го направя и ще се аргументирам защо. За мен си личеше, че това е роман на писател, върху чиито рамене няма огромен опит. Има места, на които действието е по-забързано и липсва описание, някой детайли са претупани, други са излишни. Образът на злодея беше като от детско анимационно филмче. Диалогът, който провеждаше с героите беше бутафорен. По време на битката обаче, тъкмо се замислях, че не е описана реалистично и твърде много писателят се съсредоточава върху даден отделен герой и бам! следващото изречение ме опровергаваше. И това на няколко пъти! Много ми хареса тази кулминация и ме изненада приятно. И ми замириса на дъжд :) Но аз съм благодарен за всички тези кусури. Радвам се, че ги има, защото това означава, че писателят ще може да се доизгради при продължението на книгата. Ще може скоро да предложи един още по-добър роман (ако е възможно). Ще има върху какво да работи и несъмнено ще продължи да прогресира. Няма да е интересно, ако всяка книга е съвършена, ще вземе да се превърне във втория Тери Пратчет, а светът още не е готов за това. А като казах „светът“ - искрено се надявам книгата да бъде издадена и на други езици, в други държави. Според мен има огромен потенциал. Като гледам какви глупости нашумяват и се продават, еми извинете, ама грехота е „Софийски магьосници“ да не излезе и да не успее на световния пазар. Разлиствайки страница след страници си мислех колко ли хубаво би било да бъде направен и филм по книгата. Тогава вече със сигурност ще гледам на София по друг начин. (То защото сега много нормално я гледам, нали...) Май много се размечтах, но нали това е идеята на книгите - поне мъничко да помечтаем.
И тъй, ако си падате по фентъзита, ако се кефите на тийн (и не само) литература или просто искате да се разходите из улиците на София, както никога досега - слагайте чая на котлона, грабвайте котарака (или хамстера) под ръка и се захващайте да четете „Софийски магьосници“!
А аз отивам да набера малко шишарки ;)


Сияние на жена

Това бе първата ми среща с Ромен Гари и съм впечатлен. Стилът му написане ми напомня на част от произведенията на Рей Бредбъри и Борис Виан, доколкото изобщо могат да бъдат сравнявани. Текстът се носеше наистина като едно сияние, думите бяха пречупени през алкохолна призма на болката. Много човешка книга, диалогът в нея върви като монолог на един изстрадал човек. Има мисли граничещи с гениалност. Фрази, които не се забравят. Книга, след която можем да крещим. А, когато крещим от самота, винаги крещим от обич.

Накъде без Буковски?

Може много да се говори за Буковски. А може и малко. Сигурен съм, че той би предпочел второто. С няколко просто изречения с повечко смисъл. По възможност и с цици. Или просто едно уиски с вода.
Тази книга ми беше последната непрочетена от излезлите на български език и мога да кажа, че най-хубавото винаги си го оставям за накрая. Книга, типична за Чарлс. В един момент се чудиш как да не повърнеш, сбръчкал лицето си в отвратена физиономия, за да може точно след няколко реда да бъдеш буквално размазан от някое гениално изречение и просто да възкликнеш: „Дааааа, бееее“ и да гледаш невиждащо тавана. Това е Буковски. Изказвания от типа на „Или го обичаш, или го мразиш“ просто не са на място. Няма такива граници. Има хора, които просто не са чели достатъчно от произведенията му, за да го разберат или оценят. За тези хора, а и за феновете, оставям няколко цитата от книгата:
„Той преглежда някаква книга, предимно снимки на поети. Аз не съм сред тях. Започнах късно и живях твърде дълго сам в малки стаи, пиейки вино. Те винаги смятат, че отшелниците са луди и може би са прави.“
„На жените никога не им трябва благоразумие, единственото, което искат е да си отмъстят емоционално на някого, за когото им пука прекалено много...“
„Тя се наведе и целуна кървавия белег много нежно, заврях ръце под полата ѝ и отново се вплетохме един в друг. Трябваха ми около 45 минути, ето ни, боричкащи се по средата на стаята сред бедност и счупени стъкла, нямаше да има бой тази вечер, никъде нямаше нито курви, нито безделници, любовта победи, а чистият линолеум се клатушкаше с нашите сенки.“
„Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.“