петък, 27 октомври 2017 г.

Физика на тъгата

  Физика на тъгата. Георги Господинов. Г.Г. Гаустин. Череша. Муха. Минотавър. Лабиринт. Тези думи биха били достатъчни, за да опишат цялото творчество на българския писател. И въпреки всичко продължавам да го чета. Не знам защо. Чел съм „И всичко стана луна“, „И други истории“, както и поезията му, която в днешно време е съмнително понятие. Във всяка една творба намирам по нещо за себе си (освен в повечето стихове, там работата е като муха без глава). Дойде денят и за най-известния му и (може би) продаван роман - „Физика на тъгата“. Пето издание. Това говори достатъчно!
  Излишно е да коментирам колко награди е спечелила творбата. Гръмките цитати на задната корица от световни вестници и списания само засилват усещането, че този роман трябва да е нещо изключително. Да, изключително е. Това е романът, който съм чел в най-дълъг интервал от време. Почти една година четох някакви си 338 страници. Част от тях, забележете, са празни, с диаграми или показват модернистичен похват. Нищо лошо, създава се приятно усещане и читателят може да се потопи в атмосферата на книгата. Или в кланицата. Дори самото оформление на книгата може да бъде като олицетворение на текста - празно, празно, празно, нещо от живота, което не би направило впечатление на никого, празно, списък, чертеж, социализъм, празно. Или казно със субтитри - минотавър, минотавър, минотавър, как да убием теле, минотавър, череша, капсула на времето, чертеж на капсулата, 1968, муха. Сюжетна линия е спорно дали има. В един момент започва лутане из мислите на лирическия герой. След всичко казано дотук, човек би се зачудил как съм прочел книгата. С един последън напън. Абстрахирах се и четох за собствено удоволствие. Вярвах, че все нещо ще открия и за себе си. Винаги съм успявал. Господинов има похвата да пише за всичко, забърква един хаос на емоцията и читателят все някъде се хваща и се трогва. Като удавник за сламка, но при водовъртеж и евентуална градушка. Случва се. Всеки. Един. Път. Отне ми няколко месеца в мъки, но го достигнах. Оставях книгата, изчитах 3-4 други, връщах се за една глава, отново я оставях и така дойде моментът, около средата на книгата, в който я грабнах и не я пуснах. Едно пътешествие във времето, Европа, живота на лирическия герой/автора, човешката душа. Сякаш читателят седи и събеседва с разказвач на истории. Понякога историите са скучни, и си мисля свои работи, но ако разказвачът ме погледне, кимам. Понякога историите са вълнуващи и не свалям очи от него. Отнасям се в неговите виждания. А те могат да бъдат наистина впечатляващи. Малко хора имат способността да пишат за биволско лайно и да те докоснат. А в следващия момент говорим за квантова механика. Моята специалност. И я съпоставяме с човека. Как да не го обичаш този разказвач!? Следват нови скучни истории. Следват нови вълнуващи истории. Следва краят. Но краят е и начало!
  Физика на тъгата със сигурност е роман, който изисква търпение. Мнението, че това е „Литературен ускорител на частици“ от Suddeutsche Zeitung е абсолютно несъвместимо що се отнася до скоростта на четене, разбиране и препускане из творбата. Лутането в един лабиринт не може да бъде ускорител на частици. Но, ако се вземе предвид, че това е моментът в ускорителя след сблъсъка на две заредени частици с високи енергии, в резултат на което са се образували милиарди нови частици, разпадали са се, раждали са се други, пропагирали са и т.н. и т.н в едно истинско море на хаоса. Защото в тази книга има всичко. Въпросът е дали ще се абстрахирате от стотиците страници (частици), които не Ви вълнуват, за да достигнете изречението, което може и да Ви разплаче. А такива не липсват. Стига да убиете минотавъра.


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар