Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

  Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг. След всяка книга на Бакман времето, което ми трябва, за да се съвзема става все по-дълго. След всяка негова книга си мисля, че вече съм готов за всичко, а се оказва, че съм просто един заблуден и съкрушен читател. Как е възможно този човек да няма една излишна дума в книгите си? Как е възможно всички думи изписани за книгите на Бакман да ми се струват излишни?
  Започнах да чета историята в една мрачна събота сутрин. Навън леко ръмеше. Бях включил нощната си лампа и четях страница след страница думите, осветени от меката жълта светлина. Стаята ми ухаеше на дъжд и черен чай. Идеалното време да бъдеш сдъвкан, разкъсан, хвърлен до космоса с балон, завързан за ръката, след което да паднеш от тази огромна височина, да се разбиеш в лодка и накрая да те изплюят сред перфектно оформена градина, целият заобиколен от кориандър. Това живот ли е, бе? Още от първата страница знаеш какво те очаква и въпреки всичко, с абсолютния мазохизъм присъщ на един горд книжен плъх, не пускаш книгата и четеш. Едва първото изречение поставя въпроса за смъртта, една от първите думи е болница, една от първите асоциации в главата ми е за всички онези близки, които си заминаха в стая с гнусни зелени плочки, но няма да пусна книгата. Нито ще пусна сълзите си. Няма да се страхувам. Знам, че винаги ще има някой до мен. И това не е нужно да бъде написано. Но все пак е хубаво, че го има написано. Ей тъй, за успокоение. За да усетя, че естественото продължение на ръката ми не е книга, а е нечия друга топла ръка, която нежно ме държи за китката, а ако вдигна поглед ще видя познати очи, които ми шепнат: „Ти можеш!“ Това е красотата в книгите на Фредрик Бакман. Винаги чувстваш героите в тях като свои приятели. Ставаш един от тях.
  Продължавам да чета. Отдавна не съм в леглото си в стаята ми, а се разхождам из площада на съзнанието на един дядо. Кой е този дядо? Би могъл да бъде всеки един. Връзката между дядо и внук за мен винаги е била най-свещената, най-истинската и най-красивата. И аз, като милиони други деца по света, бях отгледан от моя дядо. От него знам всичко за света. Пред погледа ми изникват случки от моето детство, преплетени със сюжета на книгата. Става ми мило. Продължавам да чета с трепереща усмивка. Ноа има своите традиции и заигравки със своя дядо. Всички имаме. Затова е толкова лична книгата. Намесва се и математиката. Не може без нея. Математиката на любовта. Не е нужно да знаеш коя е цифрата на позиция номер 200 след десетичната запетая на числото Пи, за да можеш да обичаш. Но всеки си има своите странности. Важното е да заобичаш странностите на другия. И така да продължите заедно. Замирсва на зюмбюли. Замирисва на един последен танц. В небето се носи страхът от забравата. Наистина е страшно. Но всички сме заедно. Връзките между хората са силни, а на тях са окачени ключовете на съзнанието. Докато се държим, ключовете няма да паднат на земята. И никой няма да бъде забравен. Докато се държим.
  С тази кратка история Фредрик Бакман за пореден път ни учи за силата на любовта, за семейните ценности, за големината на Вселената - тази, която представлява човека и тази, която представлява всичко останало. Разкрива ни колко дълъг е пътят, който човек изминава през живота си и ни напомня никога да не забравяме обратния път. А на фона тик-така един часовник, закачен за балон.