събота, 28 юли 2018 г.

Вселена от нищото

  
Книгите на научно-популярна тематика винаги са били предизвикателство - от една страна за автора, а от друга за читателя. Информация от изключително сложен характер трябва да бъде поднесен на лесносмилаем и увлекателен език, а преди всичко и да провокира стремежа към знание. Въпросът е как да се случи това, когато говорим за „нищото"?

Лорънс Краус е теоретик и космолог, който напоследък вместо да си седне на задника и да продължи работата си като физик, се е заел да популяризира науката. В което няма нищо лошо, разбира се. Даже е хубаво, защото говори с привичния си хумор и простота за наистина трудна физика. За читателите, които за пръв път срещат това име, мога да препоръчам серията от научно-популярни филми How the Universe Works, в които още участват и Мичио Каку, Фил Плейт, Мишел Талер, Стивън Хокинг и много други. Лорънс е симпатичният чичко, който прилича на Уили Танер от Алф. Има лека ирония в това, но да караме по същество. В творбата „Вселена от нищото“ проф. Краус има пред себе си задачата да обясни част от проблемите на съвременната физика, да разкрие научната картина на постигнатото до момента, да повдигне много въпроси за бъдещето развитие. Теория за големия взрив, Стандартен модел, Космичен микровълнов фон, Инфлация, Анихилация, Барионна асиметрия и т.н. Това ще се окаже само рамката на едно „нищо“. Това, към което се стреми и авторът. Вакуумът. Енергията на вакуума. А бе да си го кажем директно - тъмната енергия. Ако това понятие го срещате за пръв път - лошо. Ако не знаете какво означава - спокойно. Никой все още не е напълно сигурен в това. Разбира се, от гледна точка на космологията получаваме ясни знаци какво би трябвало да бъде тъмната енергия, но докато нямаме пределно ясни експериментални потвърждения - по-добре да запазим минута мълчание. Ще си позволя да вкарам съвсем кратка лична изповед. Студент по теоретична физика съм и се занимавам с тъмна материя. Мога с гордост да заявя, че най-големият проблем в момента е да се детектират тъмната материя, тъмната енергия и тъмната Индия. Да се върнем на „нищото“. Защо Вселената е изградена от нещо, а не от нищо. Къде е границата между двете? Какво е бъдещето на Вселената? Как сме се появили? Оп, тук трябва да се направи вметка - Божествената намеса е напълно изключена от моделите на физиката. Sorry, no sorry. Няма да навлизам в религиозни размишления, но Лорънс Краус дава достатъчно аргументи, които отхвърлят наличието на Бог. Да си призная честно, в един момент чак писват, но това е друг въпрос. Важното е, че ние сме сами по себе си една малка Вселена, защото в нас има толкова много частици, които са бивши умрели звезди, дошли от безумно далече, че идеята някакво божество да ни сглоби по определен начин изглежда невероятна. Но и ние сме невероятни, кхъм, кхъм. И така, няма да ви давам спойлери защо има нещо, а не нищо. Даже няма да ви кажа какво ще се случи с Вселената след доста дълго време. Но се надявам да провокирах любопитството ви, а проф. Краус да ви даде някои от търсените отговори в книгата „Вселена от нищото“. Струва си, а пък и той има чувство за хумор. Не е от онези кисели професори, които само плюят и ти обясняват колко си тъп. Нали.

   Да си нещо или да си нищо? Това е въпросът на Вселената! А явно ние сме в ролята на Офелия и трябва да открием отговорите за тези терзания.






  

сряда, 25 юли 2018 г.

Куджо

  „Куджо“ е една от класиките на Стивън Кинг. Роман, за който самият автор няма особени спомени от писането му. Поредното доказателство, че дори на пияна глава - талантът си е талант, а кралят си е крал.
  Действието на романа се развива в емблематичния Касъл Рок, щата Мейн. Това е втората творба на краля, която използва тази сцена. Макар мястото да е познато, персонажите са изцяло нови. Сюжетът проследява две коренно различни семейства и техните житейски проблеми. Всяко от тях бива изправено пред редица изпитания от ежедневието. Изпитания, актуални и близо 40 години по-късно. Героите са изключително достоверни и всяко едно тяхно решение е логично и подхожда на техния профил. Нищо учудващо, имайки предвид автора. Но какво ще се случи, ако техните съдби се преплетат, а пресечната точка се окаже 100-килограмов Санбернар болен от бяс? Най-милото и вярно куче ще се окаже причината за поредните горещи събития в малкото градче. Ужасът се завръща! Въпреки ентусиазма и цялостната картина - нищо особено не съм написал до този момент. Класически Стивън Кинг, който все трябва да се различава по нещо, за да грабне читателите. Тук се намесва един тягостен и задушаващ кошмар. По време на целия роман се усеща една унищожителна стена, която сякаш стиска с огнените си лапи читателя и го кара да стои в безизходица. Структурирането на двете семейства и тяхното място в обществото е първото парче от този душевен затвор. Макар и различни, двете съпруги са изправени в патова ситуация, в която всеки ход е погрешен и носи единствено страх. Умението на писателя да създава толкова истински персонажи се явява паралела с реалния свят. Именно тази достоверност е ключовата за качественото задушаване. Финалният щрих е добавен с трик, за който и Балзак би завидял. Описанието на вътрешното състояние на героите е представено чрез средата, в която се намират те. Красота! За подхода. Не за ситуацията. Защото положението на главните персонажи ще бъде не просто напечено, а направо захвърлено в пъклите на ада. А там дебне Куджо! Но дали той е най-големият ужас, причината за страха? Какви ще бъдат последствията и дали героите ще продължат напред? Отговорът се крие някъде в щата Мейн.
  „Куджо“ е една бавна емоционална разходка из същността на думата семейство. Макар и хорър, творбата е емблематична за човешките взаимоотношения и справянето с ежедневните проблеми. Ужасът и фантазията се преплитат в реалния свят, за да ни покажат, че трябва да се наслаждаваме на всеки ден от живота си и да ценим това, което имаме. И най-вече да бъдем открити помежду си и да говорим за своите проблеми.






За писането

  Чарлз Буковски. Обичан, мразен, възхваляван, оплюван, мръсник, циник, романтик, изживян, неразбран. Хиляди епитети мога да изредя за него и пак нито един няма да бъде точен. Уникален по стила си, вероятно е един от най-добрите (или най-лошите) писатели живели някога.
   „За писането“ е сборник от писма, изпращани от Буковски до редактори, писатели, приятели  от 1945 до 1993 година. Това не е и няма как да бъде цялата кореспонденция на писателя, а само подбрани (поради една или друга причина) творби. Редакторската намеса е сведена до минимум. Именно това ни помага да надзърнем по-дълбоко в личността на Буковски. Грубите маниери, пречупени през чаша пълна с вино, показват много повече за същността на душата му, от колкото би показала дори най-добрата биография. За читател, който познава творчеството на Чарлс и по-специално романите „Всичко на масата“, „Поща“, „Жени“, „Холивуд“ би било интересно да проследи в кореспонденцията интересни факти, мисли или пък пречки, които стоят зад творбите. Тук откриваме и суровото мнение на писателя, изказано без излишни определения. Вярно, самочувствието винаги му е било силно завишено, а дали е оправдано или не - всеки преценява сам за себе си. Тъй като това все пак е сборник озаглавен с гръмкото „За писането“, редно е да напиша няколко думи за, очевидно, писането. Буковски не дава съвети за това как да бъдем писатели. Творбата е много различна спрямо носещата също заглавие такава от Стивън Кинг. Тук трябва самият читател да намира между редовете съветите и препоръките, за да усъвършенства стила си. Ще си позволя да изкажа личното си мнение за Буковски и огромна част от неговите произведения. Именно това мнение съм изградил благодарение на много четене и доизпипал намирайки дребните завършващи детайли в писмата му. Буковски е човек, който не пише хиперболизирано, напарфюмирано или завоалирано. Той е писателят, който пише за нещата такива, каквито са. Брутални, грозни, безсърдечни, обвити в лаина и цигарен дим. Нощта не е романтика под звездите. Нощта е гладна проститутка, която разбива стъклени бутилки в стената под звуците на Малер. Америка не е страната на свободния дух и безкрайните мечти. Америка е страната, в която човекът от средната класа е принуден да живее на ръба между лудостта и самоубийството, докато жонглира с топките на някой състезателен кон и се лута в кръговете на хиподрума. В цялата тази жестокост се намира и онова изречение между редовете, което те кара да гледаш в тавана в 2 през нощта и да не смееш да мигнеш. Онова изречение, което те кара да вярваш в душата, в любовта или в красотата на изгрева. Но, за да оцениш тези неща, първо трябва да изядеш една голяма кофа с лайна от обкръжаващия те свят. Това научих от Буковски за писането. Най-добрият съвет даван някога - да се пише достоверно! Защото в грозната истина, се намира онази красива искрица, наречена надежда.
  „За писането“ е сборник с писма, който върви като един приятен и земен разговор с Чарлс Буковски. Най-добрият начин да опознаеш един човек е просто като поговориш с него. Останалото е просто вашата история.