Отвори сърцето си

        Завърших „Отвори сърцето си“ от Аджан Брам. Чувствата след последната затворена страница са леко смесени, успя да ме жегне. Но ще стигна и до финала. Нека първо ви разкажа как започна всичко. 

        Спомняте ли си онази гатанка, която се въртеше из социалните мрежи? Онази с „какво ще отвориш първо“? И да не си я спомняте, не е фатално. Скоро пак ще се завърти или ще измислят някоя нова. Сега ще ви издам тайната как да я решите успешно - прочетете внимателно условието. Два пъти. Помислете. След това отговорете. Първосигналните отговори и породилия ни се вече механизъм да „пишем коментари“ преди да помислим не водят до добри резултати. Защо ви разказвам това? Всъщност така се сдобих с книгата - отговорих правилно на гатанката и една позната ми я подари. Хубава карма си придоби книжката - да се пренася от ръка на ръка и да разпространява добри мисли. Или по-конкретно „Будистки приказки за щастие“. Предишният ми опит с поучителни истории се свежда до точно една книга на Хорхе Букай и не бях кой знае колко впечатлен. Но темата за будизма ме вълнува и честно казано обичам да чета за това течение (предимно покрай книгите за Хималаите съм го развил това. А да, препоръвам и биографията на Стив Джобс).
             Аджан Брам е дипломиран физик теоретик, но с течение на времето става будистки монах (има надежда и за мен...). Обучава се под наставничеството на многоуважавания будистки учител Аджан Ча в традицията на горските монаси. Живее просто, следва строго принципите на своето течение, парите са тема табу. Участва в създаването на горски манастир близо до Пърт, Австралия. И именно от създаването на манастира започват и неговите приказки в търсене на щастието. 108 истории, голяма част от тях лични, които ни показват една изключително интересна гледна точка за живота. Поднесени са като разкази от първо лице, все пак повечето от тях учителят ги е преживял. Написани по този начин кара читателя да ги чувства близки. Цялата книга върви като приятен разговор с приятел, след който ти трябва време насаме с мислите ти. Този житейски сборник може да промени човешки възгледи, ако бъде внимателно осмислен. Историите в него ни учат на търпение, борбеност и вътрешен мир. Най-ценното в него е спокойният начин, по който Брам разширява кръгозора ни и ни показва, че навсякъде около нас има поводи за щастие. Учи ни да не се съсредоточаваме върху определени негативи. Странно е как напоследък като ходя по улицата и в главата ми се въртят някакви лоши мисли, просто се сещам за този човек, когото вероятно никога няма да срещна, и се усмихвам. Не защото е направил нещо велико. Не. Той просто и ясно обяснява безсмислието в това да имаме мрачни помисли и как повтаряйки си ги в главата, ние само ги правим по силни. Когато не искам да свърша някаква работа, било то от умствено нежелание или пък откровен мързел, тогава си спомням друга негова приказка, която ме кара да си седна на задника, да свърша задачата и да се отдам на облекчението след това. Да, понякога човек трябва да прочете една малка книга, за да направи голяма крачка напред във виждането си на света. От гледна точка на поведението си, разбира се. (Първо трябва да станеш физик, за да разбереш как е устроен светът, а после монах, за да разбереш как са устроени хората. Хитро го е измислил!) Човек може и да не е привърженик на религията и да намира монасите за ненормални, но нищо не му пречи да чуе техните истории. Все пак те затова жертват живота си. Всъщност всички жертваме живота си в една мисия - търсенето на щастието. И ако някой може да ни даде съвет - не пречи пък да го чуем. От 108 истории, всеки ще намери поне една за себе си.

         „Отвори сърцето си“ е лека, увлекателна книга, в която човек намира поводи и начини да направи утрешния си ден по-усмихнат.

       

Пътищата, които избираме

   Наскоро чух следната фраза за музикалните авто/биографии. „За какво да чета такава книга? Всичките са едни и същи. Бягахме от училище, свирихме по цял ден, друсахме се, бяхме пропаднали и изведнъж ни застигна огромен успех. Сега сме на по 50 години и решихме да изкараме някои и друг милион като ви разкажем за това.“ Честно казано не си спомням кой направи това обобщение. Разбира се, в него има немалка доза истина. Но от всяка една такава книга, всеки читател може сам да се опита да си изведе достатъно поуки. Прочел съм редица музикални авто/биографии. На някои съм се смял със сълзи (например „Аз съм Ози“, горещо я препоръчвам), на други ми е било тъжно („To Live is to Die“ - биографията на Клиф Бъртън), но откровено казано не си спомням да съм чел автобиография, в която след всяка страница да си казвам „WTF, бе човек. Съли, къде си живял, по дяволите!?“. 

  Автобиографията на Съли Ерна, вокалистът на Godsmack, започва (всъщност моята започва с автограф от Съли, благодаря ти Младене!) с кратък текст от автора написан на 7 март 2018г специално за българските фенове. Да, книгата излезе с 12 години закъснение в сравнение с по-развитите държави, но пък си имаме специално обръщение. Кратък текст, който по никакъв начин не загатва за хаоса, който ще настъпи няколко страници по-късно. Няма да ви занимавам с подробности от детството на господин Ерна, нито пък как започва кариерата му. Това можете и сами да прочетете в книгата му, все пак затова я е написал. Искам да акцентирам върху „Пътищата, които избираме“. Съли е имал правото да избере както пътя на наркотиците, престрелките, обирите или казано накратко „тъмната страна“, така е имал избора да стане и добре развиващ се събирач на кредити. Представете си един от най-готините фронтмени с всичките си татуировки и бунтарско изражение да облече костюм и да има нормална работа. Във всеки миг, всеки ден ние правим избори и понякога си мислим, че те са незначителни. Друг път пък, че ще решат живота ни. Не знам по какъв начин се сравняват тези неща, но е важен крайният резултат. А за да стигнем до него, то ни трябва добър спътник в живота. Ако си мислите, че много мацки биха били добър такъв за Съли Ерна, то се лъжете. Грешният избор на най-близък човек е провалял кариери много преди ерата на Валери Божинов. Влюбването в грешен човек е често съпътствано от депресии, потискане на чувствата, пристрастяване към определени субстанции и правенето на нови грешни избори. Тръгвайки по пътя надолу, човек получава допълнително ускорение и е почти невъзможно да се забави, а какво остава да спре и да започне отново да се издига. Оказва се, че физиката на човешките емоции и воля могат да бъдат повлияни от един решаващ външен фактор. Една мистична сила, която винаги ни тегли нагоре и ни вади от бездната. Това е музиката. Единственият верен и неотлъчен спътник на лошото момче от Лоурънс (то всъщност всички от там са такива, но...). А когато музиката е и твоята мечта, тогава си длъжен и ти да бъдеш неин спътник. Защото от всички пътища, които избираме, най-верен е този на мечтите. Останалото са подробностите, които ни водят към този път. И да, те ни правят по-силни. Или пък те убиват, ако ревеш като кучка. 

„Докато четете тази книга, помнете, че колкото и труден да ви се струва животът, колкото и несправедлив и жесток да изглежда понякога, независимо че целите и мечтите ви изглеждат много далеч и си мислите, че това са просто истории, които никога не могат да ви се случат, всичко, което искате и за което копнеете на този свят, е съвсем наблизо. Само от вас зависи да го постигнете. Ако имате силата да се изправите на крака, след като животът ви е повалил, после да го направите отново и отново, да сте готови да се вдигнете на счупените си кости, за да пристъпите крачка напред, със сигурност ще стигнете там, накъдето се стремите. Неизбежно е.“

Връщайки се към фразата, с която започна всичко, трябва да спомена и следното. Да, някои биографии са наистина клиширани. Но тази книга не е такава. Това е една изповед. Една история, която има за цел да ни покаже значимостта на всеки един ден. Да ни накара да оценим средата, в която живеем и да не пренебрегваме това, което имаме. Защото може и да живеем в страната на абсурдите, но някои са имали детство като от света на Стивън Кинг. Пък и аре стига, кой не обича да чете за секс, наркотици и рокендрол!?