Танц

Това е един интересен сборник със стихотворения. Пиша интересен, защото в него откривам много метафори и символи, които са нетипични за познатата ми поезия на Недялко Йорданов. В този сборник откривам любовта между дядо и внук, започват да изникват мисли за неизбежното, животът върви към своя последен танц. Но все още свети една малка искра, която може да разгори отново пламъка на живота. И тази искра е в наследството на стиховете. Авторът ни среща също така с ежедневни проблеми, показва ни света от погледа на образи, които често подминаваме и на които не обръщаме почти никакво внимание. Личи съвремен и модерен поглед, което за мое съжаление води и до борба с изпитанията на днешния свят. Това по някакъв начин контрастира с последния стих в сборника:
„А днес... Не ща да ме обичат.
Живея още... Извинете.
И бих бил горд да ме наричат
един от старите поети. “

Да, за мен Недялко Йорданов винаги ще бъде един от старите поети. Но не искам да гледам на него като стар поет. Не искам да гледам на него като излязъл от стихотворенията: „Ноември“ и „Малката госпожица“. И двете стихотворения са прекрасни и могат да предизвикат навлажняване в облсастта на очните ябълка на читателя. Но стига тъга. Стига старост. Трябва ни любов...
Искам за финал да отбележа стихотворението „Оксиморон“. За мен то е една красива игра на думи и оксиморони, в която си личи ясно мисълта на поета. Този сборник трябва да се чете бавно и да се обръща внимание на детайлите. Ако се препуска бясно между страниците, накрая читателят може да е изморен и да е пропуснал докосването до същността.  А може и да не е. Понякога любовта идва и с бавни стъпки. Но само понякога. Поезията е един ритъм, който постоянно се мени. Точно както и в един „Танц“.