сряда, 7 ноември 2018 г.

Седем кратки беседи по физика

  Ах, тази физика! За едни любов, за други кошмар, но едно нещо не може да ѝ се отрече. Дяволски интересна е, мамка му! Колкото и различни научно-популярни книги да чета в областта, колкото и купища учебници да ми се налага да изучавам, винаги има нещо ново, което може да обърне представите ми и да породи любопитството ми. Било само дума, цяло изречение или пък едно просто (или не чак толкова...) уравнение. Не се безпокойте, тук няма да има уравнения. Ок де, може би само едно, ама Айнщайн е пич и го заслужава. 
  Книгата, за която е настоящето ревю е „Седем кратки беседи по физика“ от италианския физик Карло Ровели. Макар да се занимава в областта на квантовата физика, където има елемент на неопределеност, то определено текстовете му са ясни и приятни за четене. Вървят леко, понякога с тънък хумор по италиански, като една истинска беседа по физика на по чай. 

Макар не винаги да симпатизирам на прекаленото поетизиране на физиката, то не мога да отрека, че Ровели успява наистина да поднесе материята по романтичен начин.  Този цитат е красноречиво доказателство за това: 

„Няколко типа елементарни частици неуморно вибрират и се люшкат между съществуването и несъществуването, бъкат в пространството даже когато там наглед няма нищо, съчетават се до безкрай една с друга като буквите на космическа азбука, за да разкажат колосалната история на галактиките, на несметните звезди, на космическите лъчи, на слънцето, планините, горите и житните ниви, на усмивките на танцуващите момичета и момчета, на черното нощно небе, обсипано със светлинки.“




  Както се подразбира от заглавието, книгата е разделена на седем беседи, всяка от които разглежда едни от най-големите постижения, въпроси и теории от ХХ век, като ни поставя и немалки цели. Обща теория на относителността, квантова механика, космология, елементарни частици и куп други вълнуващи неща се забъркват в супата на обграждащата ни Вселена, за да дадат отговори на нашата любознателност, но и да породят още по-силно желание в нас да изследваме неизвестното. 

„Квантовата механика и експериментите с частици ни научиха, че светът е едно постоянно и неспокойно обилие от неща. Неспирно появяване и изчезване на нетрайни същности. Съвкупност от вибрации... като света на хипитата от 60-те.“



  Ако все пак читателят срещне трудности в своя космичен (или млечен, ако няма непоносимост към лактоза и не обича дългите пътувания) път, то има и интересни изображения, за да си представим по-лесно някои моментни снимки на нашите разбирания. За едни тази книга може да бъде сложна при първо четене, за други елементарна. Важното е, че без значение от коя група сте, то със сигурност е лесно да се намери общ език с Карло Ровели и да се проведе една същинска беседа. И като казах език, ще добавя един цитат и за едни обекти, които все още не съм споменал. Черните дупки. Но съм сигурен, че те не биха излъчили лоши чувства.

„Добре: топлината на черните дупки е квантов ефект при обект от гравитационно естество - черната дупка. Не други, а отделните кванти пространство, елементарните зрънца пространство, вибриращите „молекули“ загряват повърхността на черната дупка и произвеждат топлината ѝ. В това явление участват и статистическата механика, и общата относителност, и термодинамиката. Но дори да сме започнали нещичко да проумяваме от квантовата гравитация, която съчетава две от трите парчета на пъзела, все още нямаме и помен от теория, годна да  събере всичките три дяла от основното ни познание за света. Ето защо не разбираме добре топлината на черните дупки. Тя е Розетски камък, изписан на три езика - кванти, гравитация и термодинамика, - който очаква да бъде разгадан, за да ни съобщи какво представлява ходът на времето“



  Физиката наистина е поезия, а ние сме тези, които трябва да я почувстват и запишат в тетрадките си. Иначе би било загуба на епитети, така де, на енергия. „Седем кратки беседи по физика“ от Карло Ровели е книга, която поражда интереса към съвременната наука. Това е най-ценното ѝ качество. 






И за финал - обещах ви все пак ;)

{\displaystyle R_{\mu \nu }-{\tfrac {1}{2}}R\,g_{\mu \nu }+\Lambda g_{\mu \nu }={\frac {8\pi G}{c^{4}}}T_{\mu \nu }\,.}



Сделката на живота ти

  Фредрик Бакман е име, което винаги поражда коментари. И не, не е заради някакви скандали около него, плагиатство или чисто масонство. Той просто умее да пише различно. С прости думи, понякога с изказа на шестокласник или пък със стила на сърдито старче, той докосва хората. Обикновено там, където най-много боли.
  „Сделката на живота ти“ е кратка новела, която самият автор е написал в навечерието на Коледа. Именно по това време на годината се развива и действието в книгата. Но не винаги този празник е изпълнен с щастлива вечеря край елхата, топъл шоколад и белобрад старец с подаръци. Животът понякога е несправедлив към едни, забравен от други и жадуван от трети. Животът е това, което градим единствено с делата си. И не винаги имаме втори шанс. Често пъти съм се замислял какво щях да кажа на сегашното си аз, ако бях дете. Вероятно и много от вас са си задавали същия въпрос. Подобен въпрос си задава и Бакман в предговора към разказа. В сходна ситуация се намира и главният герой на творбата. С една малка разлика - детето е собственият му син. Изправени пред кръстопътя на битието, не винаги посоката, по която поемаме е обратима. Понякога е необходимо да се случи нещо с нас, за да се огледаме и да осъзнаем това. Колкото и да е ценен изборът за нас самите, не винаги той е най-правилният. От нашия избор може да зависи и нечий чужд живот, макар и притежателят му да не осъзнава това. Да поставиш другиго пред себе си е достатъчно трудно, но това все още не означава, че губиш всичко. Да загубиш всичко - това е следата ти да бъде заличена. Да не си съществувал. Никога. И всички стъпки оставени по житейския ти път да бъдат изтрити с едно духване на вятъра. С един кратък скок в ледени води да бъде отмито всичко. Всичко, за чуждия живот. Това е „Сделката на живота ти“. 
   Фредрик Бакман бързо се превърна в един от любимите ми писатели с неговата болезнена откровеност. Всяка среща с книгите му е като непринуден разговор със стар познат, след която ревеш, защото имаш чувството, че повече няма да се срещнете. Не защото познатия няма да го има, а защото разговорът е извадил нещо от дълбините на душата на читателя и най-сетне го е освободил. В тази творба картините, които се пораждат в съзнанието след прочита на всяка една дума са съпроводени и от илюстрациите на Дамян Дамянов, които смея да твърдя са прекрасни. Идеята зад творбата е много интересна, образът на смъртта е оригинален и за съжаление плашещо близък до действителността. Единственият цитат, който се наби в съзнанието ми е именно свързан с този персонаж:

„Аз също побягнах. Бягал съм цял живот. Защото по болничните коридори всяка нощ минава една жена, облечена с дебел, сив пуловер. Носи папка. Вътре са записани имената на всички ни.“

Макар и да е съвсем кратка новела, за която е необходим не повече от час да бъде прочетена, то преживяното остава дълго след това. 






събота, 3 ноември 2018 г.

Муза през есента

Да пишеш е като да обичаш,
но понякога не се получава.
Стоиш на брега на реката,
гледаш как есенните листа
се гонят по течението
в своята шеметна надпревара
и простичко си мислиш
„Това сигурно е красиво,
Това сигурно е поезия“
Ала музата не идва и не идва.
Държиш химикалка в ръка,
стоиш с цигара в уста,
а музата не идва,
не идва и любовта.
Да пишеш е като да обичаш,
но понякога трябва да почакаш.

Радослав Симеонов