вторник, 19 декември 2017 г.

Аз ли съм луд, или другите...


Алберт Айнщайн. Един от най-великите учени живяли някога. Колкото и книги да се напишат за него, колкото и филми да бъдат направени, вероятно пак не бихме могли да разберем дори и една малка част от неговия гений. Но всичко това е отстрани. За да направим най-близкия опит за докосване до Айнщайн, трябва да се запознаем с неговите трудове. Що се отнася до научните му текстове, те все някога ще бъдат предмет на ревю в този блог, тъй като малко или много се докосвам до тях при работата ми като физик. В настоящия текст ще разгледам накратко мислите на учения при едни от най-известните му цитати.
Със сигурност всяка тема, до която се е докоснал Айнщайн е придобила съвсем нов смисъл след неговото мнение. И тъй като любовта е физика и физиката е любов, няма как да не започна именно с тази тема. Геният има слава на доста добър любовник, а пък и може ли да го виним? Все пак:

„Гравитацията не е виновна за това, че хората се влюбват.“

Относно личния му живот, любовта му с Милева Марич, втория му брак и последвалите изневери, вероятно ще пиша при ревюто на една от следващите биографични книги за Айнщайн. Все пак в разглеждания сборник са поместени единствено и само „Афоризми и анекдоти“. И след като започнах с любов, а тя върви ръка за ръка с науката, то следващите цитати от книгата са именно за науката:

„Математикът е средство за превръщане на кафето в теореми.“

„Науката е прекрасно нещо, стига да не се налага да си изкарваш хляба с нея.“

„Човек не разбира нещо добре, ако не може да го обясни на баба си.“

Айнщайн е живял в наистина бурни времена. Както самият той се изразява: „Преживял съм две войни, две жени и Хитлер.“ Изиграл важна роля в създаването на атомната бомба, посредством известното писмо до Рузвелт, физикът ще съжалява за това след години. Всяка война носи своите трагични последствия.

„Няма как войната да стане по-хуманна. Може само да се премахне.“

„За да оцелее, човечеството се нужда е от коренно нов начин на мислене.“

Във войната липсва Бог. Той сякаш е обърнал погледа си настрани. Дали към науката и развитието? Кой знае.

„Бог не си играе на зарове с Вселената.“

След божественото остават живота и смъртта. Трудно бихме имали сегашните разбирания за живота без трудовете на учения. Той ни учи, че

„Животът започва, когато започнеш да живееш за другите.“

А относно смъртта имаме кратко и ясно послание:

„Искам да бъда кремиран, за да не се кланят на костите ми.“

Няма как да не се поклоним пред гения, а и всички знаем, че това последно негово желание не е точно изпълнено. Пък и все пак едно тяло не е важно в случая. Важно е наследството оставено на листовете хартия.
До този момент разгледах само част от многото поучителни и забавни цитати поместени в сборника. Следват „анекдотите“. Случки, които несъмнено разсмиват и очудват читателите. Някои от тях са добре познати, за други не сме и предполагали, че биха били възможни. И в двата случая са много полезни. За тях няма нищо да разкривам. Друго си е все пак, да разкажеш сред компанията комична случка от живота на Айнщайн. Хората започват да те гледат със съвсем други очи ;) А ние можем само да сведем очи пред гения на великия учен. И след това да се ударим през лицето. Той не би искал да му се кланяме. Той би искал да продължим неговото дело. GUT! (Grand Unification Theory, или пък „добре“ на немски. Зависи от предпочитанията.) Дали тази книга ще Ви стимулира, за да прогресирате? Няма как да отговоря на този въпрос. Това е просто един сборник, който за едни може да е истинско богатство, а за други да е изписани листа на един плезещ се дядо. Всичко е относително!

„Аз ли съм луд или другите“ е сборник от афоризми и анекдоти за един от най-великите физици живяли някога. В него са поместени част от най-прочутите и важни цитати на учения за живота, Вселаната и всичко останало. Това е най-лесният и достъпен начин да се запознаем от първа ръка с Алберт Айнщайн. 


понеделник, 18 декември 2017 г.

Хирошима, моя любов

  „Хирошима, моя любов“ започва съществуването си като литературно произведение, прераснало до един от най-добрите филми на 60те години на миналия век. Тази творба, която е книжен синтез между кино-повест и сценарий, съдържа експресивност, за която не ни е нужен голям екран. Нужна ни е единствено любов.
  Тази творба е истинско удоволствие за сетивата. Макар да се чете изключително бързо, моят съвет е да се обръща внимание на всяка едн дума. Всичко започва от диалог, от който ние получаваме пълна информация за действието. Два силуета, започват да придобиват своите ясни очертания, посредством чувствата, заложени в думите. Сцените на искрената, забранената, огнената и страстна любов ярко контрастират със света на героите. Всеки носещ бремето на своето минало е сякаш спрян в един кадър. Кадър, в който е важен само екстаза. Но една любов, макар и продължила миг, не може да мине без въпроси. В тях често се крие болката на нещо забравено или дълго премълчавано. Тук се запознаваме с умението на писателката Маргьорит Дюрас да развива своите образи посредством само и единствено диалози. И кратки изречения пресъздаващи емоцията на сцената. С нежния ѝ допир на думите, силуетите се превръщат в личности, а тяхната история носи любов. Но с любовта идват болката, страданието и срамът от една тъмна сянка. Погледът, обаче, гледа към бъдещето, където стои една надежда. Надежда, че всичко може да се оправи, ако не се опитваме да забравим миналото, а го приемем и не позволим то никога да се случи отново.

„Хи-ро-ши-ма. Това е твоето име.“



  В края на творбата са поместени приложения, които ни дават повече информация за някои от най-важните сцени. Откриваме нови детайли към общата, преливаща от емоции, картина. Там срещаме описание на миналото на главната героиня, трудностите, през които е преминала и живота ѝ във Франция. Даден е портрет на героите. Макар това вече да не ни е необходимо.




„А твоето име е Ньовер. Ньо-вер, във Фран-ция.“




 

петък, 15 декември 2017 г.

Докосване до гения

„Волфганг Амадеус Моцарт: Докосване до гения“ е допълнено и преработено издание на „Моцартина: Докосване до гения“ от издателство „Пергамент прес“. В тази малка по страници, но богата по съдържание книга са събрани хипотези, факти, мисли и анекдоти от живота на великия композитор.

  Трудно е да се опише личността на Моцарт в стотици страници, камо ли в няколко изречения. В публичното пространство преобладава мнението, че той е бил „гениален и разглезен хлапак“, но изказвания като тези стават нелепи, щом веднъж се потопим в музиката му. Какъв всъщност е бил Моцарт? Има много хипотези около неговата личност. От ранна детска възраст започва да композира, а едва на 6 години вече е свирил пред австрийската императрица. Славата, която печели с годините, неминуемо ще му донесе и тъмна сянка. Била в лицето (може би?) на Салиери, или пък на франкомасонското общество, мистерията около живота и най-вече смъртта му буди любопитство и до ден днешен.

„Макар да съм млад, аз никога не си лягам, без да си помисля, че на сутринта може да не съм жив. Въпреки това нито един от многото ми познати не би казал, че съм мрачен или меланхоличен човек. Всеки ден благодаря на Бог, че ме е дарил с такъв ведър характер и от все сърце бих искал всичките ми събратя да познаят това щастие.“

Разкъсван от финансови проблеми, ангажименти и буржоазни капризи, няма как да не се зачудим как е успявал да се справи с всичко това. Тук на сцената се появява Констанце. Съпруга и спътник в живота на композитора. Любов, която можем да наречем „от пръв поглед“, но не и без скандали. Бащата на Моцарт е бил твърдо против сватбата, но не успява да спре сина си. Един от малкото пъти, когато геният се е опълчил на баща си. Констанце ще бъде с него до края, а още по-любопитен е фактът, че следващият ѝ съпруг ще се окаже фен на Моцарт. В последствие той ще напише и биография на композитора.

Тези и още куп любопитни факти и въпроси са засегнати накратко в творбата. Страниците вървят леко и ритмично, като една „малка нощна музика“. Това не е биография на Волфганг Амадеус Моцарт, но дава нещо повече - дава ни представа какъв наистина е бил той като човек. Това разбираме от множеството цитати от писма, публикувани между красивите корици. Докосваме се до един непознат Моцарт, който сякаш е бил скрит от света. Образът, представен във филмовата адаптация „Амадеус“ по една от биографиите му, придобива съвсем нова форма. След досега с писмата, изпращани редовно до баща му, откриваме и силната връзка между тях. Тази връзка е в основата и на разбирането за любовта между композитора и Констанце. А любовта е била едно от най-силните му качества. Любовта към музиката. Но светът не е бил готов за всичката тази любов. Моцарт завършва в общ гроб, изпратен единствено от своите гробари.

„Така почетоха тленните останки на един смъртен, който създаде безсмъртното!“


Реквиемът се оказа по-силен от любовта...













четвъртък, 14 декември 2017 г.

Прощална разходка


„Прощална разходка“ на великия Дамян Дамянов е сборник с непубликувани стихотворения. В нея виждаме един по-различен и може би по-тъжен поглед на поета.

В първите стихотворения личат образи на сила, гордост, свобода. Показана е посокота на ценностната ни система – такава, каквато трябва да бъде, а не пропагандираната такава. Това води веднага до намесата на любовта. Огнена, като жар в гърдите, тя се разпалва за секунди, но нейното отсъствие веднага контрастира с хлад и тъга. Любовта има много форми. Човешкото сърце се опитва да задържи всяка една от тях. Често чувството за страх от загубата на обич надделява и прераства в скръб и самота. В много от стиховете именно тези теми са засегнати. Водеща е раздялата, но авторът винаги оставя една утеха или поне капка надежда за финал. Не е загубено човешкото. Тук искам да отлича стихотворението „Филм“. То ми направи особено впечатление. Успя наистина да ме трогне и да стане едно от любимите ми произведения на автора. Продължавайки към края на стихосбирката откриваме отново противопоставяне на познатите ни образи. Краят на повечето стихове е впечатляващ и поражда интерес, както от страна на игра на думи, така и е полезно упражнение за ума и сърцето. С последната си творба, авторът затваря цикъла от емоции като оставя края отворен и не дава окончателен отговор на житейските проблеми, заложени в сборника. Въпреки неясния отговор надеждата остава като водеща сила. Силата е и това, което тази творба вдъхва. Въпреки заключителната фраза „Не знам!“, не се чувства отчаяние, а по скоро един вик срещу несгодите.

„Прощална разходка“ не е символ за раздяла, а стимул човек да продължи напред! 


понеделник, 11 декември 2017 г.

Светът на акото

  „Светът на акото“ е „наслада от света на Диска за читатели от всякаква възраст“. Това е книга, която все още ми е трудно да повярвам, че я е написал Тери Пратчет. Така де, Педагогия О'Майна.
  Появила се в ръцете на Сам Ваймс в романа „Смрък“, „Светът на акото“ е уж книжката, за която си мечтае всяко дете от Анкх-Морпорк. Което говори достатъчно за това какви са децата там. А всъщност не са ли голяма част и от децата на нашия свят точно такива? Винаги е било изключително любопитно съдържанието на носа ни, задължително трябва да се види от близо ушната кал под нокътя и поне веднъж да се разръчка с пръчка... Така де, сещате се... Такъв е и Джефри. Той е само на четири и му предстои да прекара лятото при баба си. Изключително много се притеснява да не скучае. Но в космополитния град на Диска, това няма как да се случи! Предстои му да открие своето необичайно хоби именно в света на храната втора употреба. А това, колкото и странно да звучи, ще го отведе на многобройни разходки и ще му донесе нови приятели. Изпражненията са странен начин за сприятеляване, нали? Но кой, ако не Тери Пратчет, може да ни покаже тяхното значение и място в света по един пародиен и крайно забавен начин? (Само за статистиката, тук хуморът, в сравнение с останалите му книги, е по-особен и на по-ниско ниво, та това не е книга, която препоръчвам за първа среща с автора. Освен ако читателят не е под 10 години. Тогава е задължителна! Стига мама да не разбере ;) ) Страниците и ... се нижат бързо, бързо. Придружена с наистина прекрасни илюстрации, „Светът на акото“ е леко, забавно  и „бързо“ четиво, след което не трябва да забравите да си измиете ръцете!
   Макар и да преобладава кафявия характер на творбата, в нея все пак са заложени интересни социални проблеми от ежедневието. За пореден път авторът обръща внимание на детайли, които никой друг не би се сетил да забележи.



 

Път към върха

  „Път към върха" от Гари П. Скот е една лична беседа с алпиниста. В нея той разкрива стратегиите не само за достигане на високите върхове, но дава насоки за покоряване на много по-важни такива. Той учи как да постигнем своите лични върхове.
  Творбата е разделена на 10 урока, всеки от които представя както интересни катерачни истории, които повишават нивото на адреналин, така и последователен анализ на грешки, насоки към усъвършенстване и самопознание. Всичко това е придружено от историята за атака към Еверест през 1991г. В края на всеки урок са извадени систематично най-важните изводи, което улеснява читателя за запемятаване на най-основното. Лично аз никога не съм бил фен на книги тип „самоусъвършенстване“, но тази мога спокойно да заявя, че е различна. Предполагам, че тайната се крие в лекия и ненатрапчив стил на автора. Всеки един урок е съсредоточен предимно върху история от алпинизма и прогресирането на писателя в екстремния спорт. Човек може най-лесно да се учи от собствен опит, но разговорите с опитни планинари пред камината на дадена хижа са също много поучаващи. Така почувствах и книгата - като разговор, но не с алпинист, а със себе си. И това може би е най-важното.

„Когато сте посветили значителна част от живота си на една дейност (особено ако тази дейност е хималайският алпинизъм - извънредно натоварващ умствено, физически и емоционално), когато сте изгубили завинаги десетки свои приятели в планината, когато се е налагало безброй пъти да вземате за части от секундата съдбоносни решения, тогава със сигурност научавате някои наистина важни истини за живота. Екстремните преживявания дават екстремни уроци. Природата е безжалостен учител, а най-високите върхове на света са класните стаи с най-сурови условия. От опита си на алпинист научих много за себе си; научих как да си поставям и постигам цели, как да преодолявам съмненията и страховете си и как да бъда винаги във върхова форма.“

„Животът може и трябва да бъде едно прекрасно приключение, стига да следваме сърцето си и със страст да се движим към най-съкровените си желания.“
 
Това, което ни прави по-силни е покоряването на върхове. Но, за да покорим истинските върхове, първо трябва да покорим себе си. Защото човекът сам за себе си е Еверест.