Запътих се към Арена Армеец със смесени чувства. От една страна много исках да отида и да видя един от тези спектакли, за които толкова се говори. От друга обаче, толкова много се изписа за „чалгаря“ Слави, за това как се опитва да влезе в политика, че всичко, което прави е един пи-ар, и т.н. и т.н, че ми се отходи с времето. Предвид факта, че компанията ми за вечерта закъсняваше имах време да огледам какви хора чакат пред залата. Е, не изглеждат като титани на мисълта, но пък хора като хора. Дадох си сметка колко различни хора чакат пред същата тази зала за различните събития. Наскоро бях там на концерт на Ъпсурт, а следващата вечер пък бях на концерт на рок динозаврите Deep Purple. По-рано през същата година пък бях зрител на волейболния мач между Левски и цска. Много ми беше трудно да намеря каквато и да било прилика между различните публики. А уж сме всичките хора, уж сме всичките един народ. Но няма как да сме еднакви. Дъгата има много цветове.
Приятелите ми пристигат и заедно се запътваме към местата ни. По пътя се сещам, че няма да е зле да си взема една бира - ей тъй, да не ожаднея, пък и за настроение. Балканска музика, т'ва - онова, може пък и да се поотпусна. Да, но не продават! На толкова много събития съм бил в тази зала, не мога да се сетя за такова, на което не са продавали никакъв алкохол! Отбелязвам го като плюс. Купувам си една вода на безбожна цена, колкото да има, и се качвам запъхтян по стълбите. Бавно зрителите се настаняват и започва нетърпеливото чакане. На всички е пределно ясно, че концертът ще започне с ембламатичната песен - Студио Хъ, напомняща на едни съмнителни времена в българската история. Публиката тръпне в очакване на познатите ритми. Аз просто наблюдавам. Виждам жени, облечени в рокли, които седят на необичайни места в публиката. Аха, тук ще има нещо интересно. Броени мигове след това светлините угасват, а прожектори осветяват именно тези жени. Оказват се непознати за мен, но прекрасни във вокално отношение певици. Изпълняват нещо невероятно. Не мога да го определя. Но моментът, в който се чуват и първите тонове на българската гайда, аз вече съм настръхнал. Първо само един гайдар, а после цяла група преминава през публиката, за да накара хилядите зрители да изпаднат в екстаз. Аз още съм настръхнал, когато виждам едно съвсем малко, на не повече от 10 години момче, което гордо надува своята гайда и потропва в български ритми с краче. Нещо засяда в гърлото ми. Това е един от онези мигове, в които се чувстваш наистина горд, че си българин. Но това е само началото. Няма студио Хъ. Няма чалга. Има само български народни песни и песни, писани за любовта. Към майката, към жената, към страната ни. Няма да описвам детайлно миг след миг какво се е случвало, не съм журналист. Искам да помисля и да накарам теб читателю да изразиш мнението си. Как така „чалгаря“ Слави ме накара да изтръпна? Ще ти дам още жокери по темата. По време на концерта станах свидетел на цитати от П.К. Яворов. Чух истории за границите между хората - какво всъщност ни разделя със Сърбия. Какво е граница? Кое е по-хубаво - да се гледаме през стъклото на шише ракия или през мерника на снайпер. Чух и нещо, което няма да забравя до края на живота си. Българите често забравяме своите герои. Различните поколения биват възпитавани с различни идоли. Аз съм още млад, но един от идолите ми е човек, загинал през 1984 година. Тогава не съм бил роден. Малцина от връстниците ми знаят кой е този човек и какво е направил. На 20 април, 1984 година България е на покрива на света. Човекът, занесъл я на раменете си е Христо Проданов. На 20 април 1984 година 8 милиона българи се намират на 8848м надморска височина. Еверест е покорен! Еверест е български. Слави Трифонов припомни този велик подвиг, а секунди по-късно залата гръмна в безсмъртната творба на Стефка Съботинова - „Притури се планината“ в изпълнение на Цветелина Грахич. Грахич не я харесвам като изпълнителка, като човек не я познавам. Тази вечер обаче въобще не чувах как пее. Аз бях на 8848м надморска височина и се реех с българския флаг. В ушите си чувах само -„Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!!“. Едва сдържам сълзите си.
Малко по-късно по време на спектакъла беше споменат и друг велик Ицо. Христо Стоичков. Човек прославил държавата ни по целия свят. Напоследък осмиван от народа си заради едно интервю. Ицо може и да не знае английски, но ние още по-малко го разбрахме. Това се опита да ни разкаже актьорът Мариан Бачев. Във въпросното интервю Камата казва „Съмтаймс уин, съмтаймс люн“ погрешно разбрано като "Sometimes you win, sometimes you lose". Истината е не, че понякога печелиш, а понякога губиш, а че понякога може и да спечелиш, а понякога може и да НАУЧИШ. Learn - уча, което на пловдивски се чете като ЛЮН. Много можем да научим ние, българите, за народа си само по това как се отнасяме към героите си. В страни от концерта се сещам за кап. Петко Войвода и неговата история разказана от Николай Хайтов. Сещам се за стотици примери, в които ние не уважаваме героите си. Но да не навлизам в подробности. Нека се върнем към „чалгаря“ Слави Трифонов. Същият този „чалгар“ по време на концерта организира дуел между рояли. Вие, културни хора, даващи етикети, гледали ли сте на живо дуел между рояли? Слушали ли сте как наравно се надсвирват млади и стари с композиции на Моцарт, Брамс, Григ? Не сте? Жалко. Защото на „политическия“ концерт на Слави имаше „битка на рояли“. Имаше и хора. Имаше и ансамбъл по художествена гимнастика, донесъл над 80 медала на родината ни. Имаше и еквилибристка. Имаше и десетгодишни деца, които свирят на цигулка. Имаше и хор, фолклорен ансамбъл, скечове, брас шоу. Имаше я и Крисия - едно прекрасно българско дете. Имаше поводи да се чувстваме, че сме българи. Политика ли е да си горд с народа си? Чалга ли е да си спомниш за героите си? Защо сме толкова разединени? Необходима ли е цялата тази завист, омраза към ближния? Къде е хармонията? Защо навсякъде витае страхът? „И ний сме дали нещо на светът“, ала сами ще се заличим. Заради едната омраза и едното разединение.
Няма да крия, че имаше и неща, които не ми харесаха. Концепцията, че сме християни, но дълбоко в себе си оставаме езичници. Хареса ми идеята, харесаха ми думите на водещия преди изпълнението, замисълът, но изпълнението беше бутафорно. Балет Магаданс като монахини, които се събличат. Разбирам оригиналността, но някои граници за мен не бива да се прескачат. Изцяло лично мнение, както дотук написаното, така и продължаващото надолу. Като изключим тази издънка, всичко останало беше изключително премерено и на място. Един красив спектакъл, концерт-спектакъл, който ще остане дълго в мен.
С този пост не искам да правя реклама на Слави. Не искам да кажа, че е велик или нещо такова. Дори не искам да направя изказване относно референдума, който инициира. Всеки има право на мнение и всеки има право да се бори за каузата си, ако това не нарушава правата на друго човешко същество. С този пост искам да кажа, че „чалгаря“ Слави успя да обедини 15 000 българи за няколко часа и да ги накара да се почувстват едно цяло. Върна им самочувствието за няколко часа. Да, дъгата се състои от много цветове, но ако всички тези цветове ги сложим в една кофа и хубаво ги разбъркаме - ще получим един цвят. Цветът на народа. Да, има такъв народ. Пък, който иска, нека да си мисли, че това е чалга.
Няма коментари:
Публикуване на коментар