Сънят на сенките

Това е една брилянтна книга. Съвършена. Рядко се срещат толкова красиво написани разкази, а фактът, че са действителни истории за бележити личности от близкото минало превръща четенето в едно изключително ценно и приятно преживяване. Честно казано се чувствам недостоен да пиша ревю за книга, която е оставила в мен толкова силно впечатление, затова нека това остане просто като мнението на един читател.
Още с първите страници е налице пренасянето в едни отминали години. Не е необходимо никакво описание, а само едно име - Елисавета Багряна. И това е така, защото след време никой не помни кой е бил министър или владетел по времето на даден творец. Но всеки може да си изгради представа за това време. Дора Габе, Христо и Евлоги Георгиеви, Маяковски, Шкловски, Далчев, Геров, Георги Марков, Апостол Карамитев, Невена Коканова са само част от имената, които ни гледат от черно-белите си снимки и ни карат да си спомним за тях, докато авторът ни ги показва в една нова, приглушена от личната емоция светлина. С всяко разлистване читателят се потапя във все по-искрени истории, такива, които разсмиват, в следващия момент зараждат онези малки капчици солени сълзи, които премрежват погледа и размазват буквите, за дойде моментът, в който целият си настръхнал. Всичко друго е тишина.
Сънят на сенките пази в себе си започналите вече да избледняват сенки на едни от най-значимите български творци. Надявам се тя да достигне до колкото е възможно повече хора, за да може тези сенки да се уплътнят, да придобият по-голяма плътност, докато накрая се завърнат като цветните души на притежателите им в сърцата на забравилите ги.
„И ако вярваш, че животът ти свършва със смъртта, че нищо от теб не остава и не продължава да живее - клетка, мисъл, наследствен код, час от окото ти, част от мозъка ти; ако не вярваш, че някой ден пак ще дойдеш тук на тази нежна планета и пак ще обичаш и ще се веселиш - тогава защо си живял и защо продължаваш да живееш?“