Фауст се превърна в Ерик

Сър Тери Пратчет е един от най-любимите ми писатели и няма начин да му дам оценка, различна от максималната. Всяка негова книга за мен е недостижим литературен връх. От тук може да следва само сравение във височината на тези върхове. И Ерик е със средна височина.
Трябваха ми два опита, за да я прочета докрай. При първия не успях да я завърша, все още не съм бил готов. А и беше преди години, все още бях ученик, бях чел „само“ десетина негови книги и тази просто не успя да задържи вниманието ми на фона на другите. Тогава намирах Ринсуинд за досаден, волната смяна от свят на свят за объркваща и непоследователна. Днес, след като затворих и последната страница си дадох сметка колко съм израснал в литературно и културно отношение. Или поне нямах спомени при предното четене да съм обрщал внимание на толкова много детайли. То по принцип всяко изречение на Пратчет не трябва да бъде изпускано и да му се отдава значение, но нали... Впуснах се във вихъра на историята, във вихъра на времето. Заедно с главните герои в романа достигнахме до самото начало на Вселената. Последва страница след страница осмиване на света около нас от самото му сътворение, та дори и до края му. Зависи коя посока изберете да поемете след щракването с пръсти. Няма да давам примери, за да не разваля удоволствието на читателя от досега с книгата, но ще спомена, че вече не мога да взема хубавата Елена от Троя насериозно. А пък аз, като човек занимаващ се с квантова механикa, установих, че се занимавам с механика на кванта :D Никой не е пощаден от хумора на Пратчет в тази книга, та дори и зловещо място като Адът. И то по модел на Данте. Сериозна работа ви казвам! Особено, като е намесен и демон със съвременно мислене и чиновнически наклонности.
А ако има и един досаден хлапак, който има остра сексуална незадоволесност положението си става направо страшно. Най-вече когато среща Ринсуинд и го моли за нещо. Какво нещо ще разберете, ако прочетете Фауст, пардон, Ерик. Но самият факт, че става дума за молба към най-нескопосания (или способен?) магесник, предвещава хаос и много бягане през страниците. А едно от правилата на Ринсуинд при бягането е никога да не се обръщаме назад! Тя и ентропията общо взето така прави ;)
Трябва да се отбележат и няколко неща, които ме подразниха в българското издание. Като изключим някои неточности в превода, които се разминават с другите романи издадени от ВУЗЕВ (Сандъкът по-известен като Багажът е споменат като Кутийката, Ковчежникът е Касиерът, а един от магьосниците е Старшият преподавател, предполагам Деканът). Това са дребни детайли, но дразнят. Имаше и други герои, на които имената им се различаваха с по 1-2 букви, но да не се хващам за всяка дреболия. Повече ме подразни това, че повечето илюстрации предхождаха събитията и това разкриваше сюжета 20 страници по-рано. Действието се развива в джунгла, а илюстрацията ми показва пустиня. Лично на мен ми е неприятно да знам предварително какво ще се случи и обичам да тръпна в очакване дума след дума. Като изключим тези забележки изданието е страхотно и благодаря, че го има!
За финал ще кажа, че отново сър Тери Пратчет ме удиви с невероятните си познания във всяка една област. Спокойно мога да отдам цял един живот на книгите му и всеки път ще намирам по нещо ново в тях. Стига да не щракна без да искам с пръсти през това време :)