Бънджи

– Какво е първата целувка?
– Скачал ли си с бънджи?
– Моля!?
– Скачал ли си с бънджи?
– Не, не съм. Не виждам връзката с въпроса ми.
– Окей. Представи си, че искаш да скочиш.
– Ама аз не искам!
– Млъкни и си го представи. Така! Записал си се за скок. Не знаеш какво е, но си гледал, че е готино. Зарибил си се. Нямаш идея защо. Просто моментна тръпка, сторило ти се е добра идея. Нали ще стане някога, пък и после ще разправяш какво е. Да, ама времето до скока наближава. Започваш да осъзнаваш отговорността, която си поел. Тъпо е да се откажеш вече. Разказал си на този, на онзи. Повярвал си си. Там. Някога. Да, ама вече е нощта преди скока. Започваш да осъзнаваш какво се случва. Малко те е страх. Цяла вечер си представяш различни сценарии в главата за това, което те очаква. Може да се скъса въжето и да умреш. Ти можеш да умреш и от 5м, но утре ще скачаш от поне 50м. И това те филмира яко. Казваш си: „Ще скоча бързо, ще приключи. Какво пък толкова.“ Затваряш очи и се обръщаш на другата страна. Да бе, сякаш можеш да скочиш бавно. Започва нов сюжет да ти се върти в главата. Това скапано одеало не спира да ти се мотае в краката. Уфф, и тая възглавница вчера беше по-удобна... Леко си се унесъл, но към 4 сутринта отново се будиш. Незнанието те кара да си неуверен и притеснен. Мозъкът ти отказва да мисли рационално, тотално си се разсънил, а погледът ти търси единствено циферблата в тъмното. Още малко и ще излезеш. Един път да тръгнеш и после е лесно. И ето - тръгваш. Вече си в колата, пътуваш към Буново. Есенните листа са образували шарен килим около пътя, сякаш цяла тълпа очаква само теб. Паднала е лека мъгла, за да придаде допълнителен драматизъм към иначе нищо особеното ти деяние, което в момента е накарало няколкото ти залъка от закуската да са навсякъде из тялотото ти, само не и там, където трябва. Започва безсмисленото чакане. Вече си на мястото, а така и не се случва това, което очакваш. Чакаш и чакаш и вече ти е толкова тъпо от чакане, че си готов да изживееш някой от снощните сценарии, в които се мяташ без въже, само и само да се приключи. И в най-неочаквания момент тя се появява. Така де, идва един пичага, който започва да те обарва по краката и да ти връзва въже. Сърцето ти е в гърлото, но действаш машинално. Здравей, как си, да, да, всичко е наред. Дали ще се разхождаш с нея или ще си оправяш сбруята, горе-долу действаш по инстинкт. Тъпи шеги, тик-так, тик-так, дай да минем от тук, това правилен възел ли е, времето днес е хубаво, ходила ли си на водната кула в Лозенец, бла-бла-бла. И така докато не се опреш в моста. Идва най-деликатният момент. Всяка стъпка може да има неприятни последици. И в двата случая. Правиш първата крачка и леко изтръпваш. Поглеждаш надолу. Поглеждаш я в очите. Придържаш се с едната ръка за моста. Поставяш едната си ръка на кръста ѝ. Ти изтръпваш. Тя потреперва. Прехвърляш и другия си крак отвъд парапета. Правиш крачка към нея. Вдигаш ръката си от студения метал. Леко я докосваш по бузата и отместваш кичура зад ухото ѝ. Поглеждаш за последен път в безкрайната бездна. Поглеждаш я отново в очите.  И те са безкрайни. Усмихваш се. Усмихваш се. Поемаш си дъх. Мислено си поемаш дъх. Това е. От тук няма връщане назад. Всичко минава пред очите ти. Вечността преминава в секунди, погледът ти е неясен, копеле виж се къде си, мамка му, е какво пък, сега ли, забавих ли се, кога, да, готов съм, готов ли съм, движа се, бате, да движа се, ще го направя, действам. И СКАЧАШ! И Я ЦЕЛУВАШ! Не знаеш какво правиш, адреналинът кара очните ти ябълки да изхвърчат, мозъкът ти е като салата, разбъркана с пасатор, гравитацията ще изтръгне всичките ти органи, а през тялото ти минават импулси на екстаз. Идва ти да изкрещиш от кеф, но не го правиш. В другия вариант просто си скочил с бънджи. Това е.
– Мисля, че ще ми трябва още една бира.
– Да, вземи и за мен.