Сделката на живота ти

  Фредрик Бакман е име, което винаги поражда коментари. И не, не е заради някакви скандали около него, плагиатство или чисто масонство. Той просто умее да пише различно. С прости думи, понякога с изказа на шестокласник или пък със стила на сърдито старче, той докосва хората. Обикновено там, където най-много боли.

  „Сделката на живота ти“ е кратка новела, която самият автор е написал в навечерието на Коледа. Именно по това време на годината се развива и действието в книгата. Но не винаги този празник е изпълнен с щастлива вечеря край елхата, топъл шоколад и белобрад старец с подаръци. Животът понякога е несправедлив към едни, забравен от други и жадуван от трети. Животът е това, което градим единствено с делата си. И не винаги имаме втори шанс. Често пъти съм се замислял какво щях да кажа на сегашното си аз, ако бях дете. Вероятно и много от вас са си задавали същия въпрос. Подобен въпрос си задава и Бакман в предговора към разказа. В сходна ситуация се намира и главният герой на творбата. С една малка разлика - детето е собственият му син. Изправени пред кръстопътя на битието, не винаги посоката, по която поемаме е обратима. Понякога е необходимо да се случи нещо с нас, за да се огледаме и да осъзнаем това. Колкото и да е ценен изборът за нас самите, не винаги той е най-правилният. От нашия избор може да зависи и нечий чужд живот, макар и притежателят му да не осъзнава това. Да поставиш другиго пред себе си е достатъчно трудно, но това все още не означава, че губиш всичко. Да загубиш всичко - това е следата ти да бъде заличена. Да не си съществувал. Никога. И всички стъпки оставени по житейския ти път да бъдат изтрити с едно духване на вятъра. С един кратък скок в ледени води да бъде отмито всичко. Всичко, за чуждия живот. Това е „Сделката на живота ти“. 

   Фредрик Бакман бързо се превърна в един от любимите ми писатели с неговата болезнена откровеност. Всяка среща с книгите му е като непринуден разговор със стар познат, след която ревеш, защото имаш чувството, че повече няма да се срещнете. Не защото познатия няма да го има, а защото разговорът е извадил нещо от дълбините на душата на читателя и най-сетне го е освободил. В тази творба картините, които се пораждат в съзнанието след прочита на всяка една дума са съпроводени и от илюстрациите на Дамян Дамянов, които смея да твърдя са прекрасни. Идеята зад творбата е много интересна, образът на смъртта е оригинален и за съжаление плашещо близък до действителността. Единственият цитат, който се наби в съзнанието ми е именно свързан с този персонаж:

„Аз също побягнах. Бягал съм цял живот. Защото по болничните коридори всяка нощ минава една жена, облечена с дебел, сив пуловер. Носи папка. Вътре са записани имената на всички ни.“

Макар и да е съвсем кратка новела, за която е необходим не повече от час да бъде прочетена, то преживяното остава дълго след това.