Синът на Ной

     Ерик-Еманюел Шмит е със сигурност един от най-успешните съвременни френски писатели. Негови творби са превеждани на над 40 езика. Той е също така известен и като сценарист, драматург и режисьор. Редица негови постановки са поставяни и на родна сцена. Носител е на толкова много награди и отличия, че със сигурност ще отегча теб читателю, ако тръгна да ги изреждам. Вместо това искам да разкажа за една негова книга. 

          „Синът на Ной“ не е заглавие, което би ме грабнало в днешния свят на безверие. Когато хванах книгата в ръка ми направи впечатление абсолютно впечатляващата корица, качественото оформление и приятният за очите шрифт. Дори не обърнах вниамние на заглавието. Някои ще си кажат - „Гледай го пък този, заради това ли си купи книгата?“. Отговорът е - „НЕ!“. Купих си я, защото видях името Ерик-Еманюел Шмит. Време беше да се запозная с този автор, а това, че изобщо я забелязах на щанда, се дължи на добрата работа на издателство Леге Артис. 

           Още в началото на романа, читателят бива пренесен в ужаса на войната. Разказвачът се връща в детските си спомени, за да преживее отново безумието на времето. Вечното разделение на човечеството според произхода, вярата и класовото положение са в основата на страданието. Хората трябва да останат през целия си живот деца, защото като такива те са неспособни да съдят другите. Разделението се проявява в по-късен етап от развитието. За съжаление главният герой в творбата е принуден да порасне бързо и да проумее характера на заобикалящия го свят. Читателят успява да проследи промяната в детското съзнание - в началото така печално комично, а в последствие възмъжало и приело обстоятелствата. До колкото последното е възможно за дете на десет години. Целият сюжет е преплетен с религията. С вярата в нея, с нейното отричане. Със силата на това да намираш покой в търсенето на истината за Бог. 

„ — Жозеф, искаш да знаеш коя от двете религии е истинната. Ами нито една от двете! Една религия не е нито истинна, нито лъжовна, тя само предлага начин на живот.

— Как искате да уважавам религиите, ако не са истинни?

— Ако уважаваш само истината, не правиш кой знае какво: 2 + 2 = 4, това ще бъде единственият предмет на твоето уважение. Извън това ще срещнеш несигурни елементи: чувства, норми, ценности, възможности за избор, все крехки и променливи постройки. Нищо математически точно. Уважението не се прилага към доказаното, а към предложеното. “ 

         „Синът на Ной“ е една история за приятелството, вярата и оцеляването на разума. Прекрасно изградените образи на героите, преплитането на съдбите им във военно време и противопоставянето на доброто срещу глупостта представят една нищожна част от човечеството в лудостта на най-голямата грешка в историята. Това е само един от безбройните разкази, голяма част от които ще останат завинаги неразказани. И макар всеки път да си повтаряме „Никога повече война“, то продължаваме да допускаме същите грешки. Затова се налага и да пазим тези истории вътре в себе си. Защото загубим ли тях - губим и хората. 

„ ...Хората правят зло един другиму и Господ не се бърка в това. Той е създал хората свободни. Т.е. ние страдаме и се смеем независимо от качествата и недостатъците си. Каква ужасна роля искаш да припишеш на Господ? Можеш ли дори за секунда да си представиш, че онзи, който успява да убегне от нацистите, е обичан от Господ, а другият, когото хванат, е възненавидян? Господ не се бърка в нашите дела.

— Искате да кажете, че каквото и да става, на Господ му е все тая?

— Искам да кажа, че каквото и да става, Господ си е свършил работата. Сега е наш ред. Сами отговаряме за себе си.“ 

    Вярата в Бог днес може и да е поставена под съмнение, но Той „си е свършил отдавна работата“.  Време е да повярваме в човечеството. Време е да повярваме в нас самите. Да спрем с глупавите разделения помежду си. Защото иначе се въртим в кръг и рано или късно ще допуснем отново мракът да ни завладее. А децата ни заслужават по-добро.