Започнах я в особен за мен период – исках нещо разтоварващо, което да ме извади от претрупаното с работа ежедневие. Исках книга, която да върви леко и да не ме ангажира. В крайна сметка постигнах само първото – наистина ме извади от ежедневието и ме пренесе в далечния Маран. Бавно, чувствайки всяка една страница, бивах запознаван постепенно с историята на застаряващото селце. Съдби, пророчества и небивалици се преплитаха в нишката на оцеляването на една жена, едно семейство, един Маран. Вярно, книгата за мен беше трудна за четене в началото, някои описателни моменти ми идваха неприятни, но след едно определено място сякаш започнах да се потапям в историята (а и те спряха конкретно тези описания). А потопиш ли се веднъж – връщане назад няма. След всички тези суперлативи, читателят на това ревю би казал, че книгата е съвършена. Не. Не е. Има си кусури – например супер дългите изречения, които може би в превода, може би по вина на въображението на читателя, на места губят времевата линия, губят и чувството за последователност. С времевата линия имах и проблеми и при преминаването oтистория в история, ябълка в ябълка – струваше ми се, че някои събития просто не пасват. След тези дребни забележки ми остава само една – защото писателката, Нарине Абгарян, толкова претупа отделни сюжети? Малко ми беше. Просто ми беше малко. Таман започне да се случва нещо вълнуващо, влюбиш се в героите, опознаеш характерите им и край. Дали това е била идеята, дали е искала да свърши по-бързо с отделните глави – не знам. Мога само да се надявам, че историята на Маран ще бъде дописана. Но първо трябва Воске да порасне. А дотогава ще правя аналогии с тъжната истина за една държава, в която не се случват чудеса, защото никой не вижда, не разказва и не слуша.
Няма коментари:
Публикуване на коментар