На брат ми

Не исках да пиша. Не исках да съм поредното клише, което говори за свободата. Не исках да изливам поредните думи за любов, красота и нали... Още-то нещо. Помоли ме това да си остане нещо лично, което да го пазим в нас. Завинаги. Но ме сърбят ръцете. Сърби ме и онова, което е останало от душата. Посягам към чашата чай, която съм нарекъл с прякора изтрезвителка. Стотици вечери съм се прибирал в това състояние на лека апатия, реещ се поглед и непоследователни движения. Но тази вечер бе специална. За мен и теб.
Всичко започна с едно просто събиране на група приятели. Един индивид имаше рожден ден. Ставаше на вързаст, в която вече брома от казармата започва да действа. Възраст, в която ти самият не можеш да бъдеш вкаран. Рамките на живота са прекалено тесни за твоята вечно блуждаеща личност. Ала се събрахме, за да отпразнуваме един обикновен ден, който има за цел да отброи колко пъти по 365 (даже и няколко 366) дена си преживял. Статистиката на живота. Нищо смислено, ако всеки ден го изживяваш като последен. Или като един от многото. Отброявахме с всяка следваща глътка минутите, които за всеки човек имат значение веднъж годишно. Поне в този смисъл. За съжаление често броим миговете и при много други поводи, но те не са предмет на тази лирична изповед. Хапвайки сладко моментите от миналото ни, бъдещето и настощето дискутирахме забавни случки, разказхваме си вицове (изкуството да разкажеш мръсен виц пред малко дете достигна нови висоти) и забравихме, макар и за момент, тежкото ни ежедневие напрегнато от работа, учение и начини на оцеляване. Но ето, че настъпи и съдбовният миг. И двамата знаехме, че ще настъпи. Каквото и да се случи, винаги накрая оставаме двамата. И няколко звезди, но за тях по-късно.

Компанията ни вече си беше тръгнала, сметката беше платена, оставаха само няколко капки на надежда, че вечерта ще продължи до безкрайност. Клише? Не, приятели. Това е самата истина. Всеки миг, в който търсиш денонощен магазин, за да си купиш нова бира сам по себе си е безкраен. В очакванията, в копнежа, във волята. Както сами се досещате – такъв се намери. Останалото е скрито в парка. Тук се намесват обещаните звезди, тук се намесва и скриващата се зад панелката луна. В начален стадий. Тук се намесват онези разговори, за които никога не искаме да говорим, но и никога няма да забравим. Пускаме си Бийтълс. While your guitar gently weeps. Милиарди спомени нахлуват в главата ми, но не мисля за тях. Мисля за сега, мамка му! Мисля за това колко хубаво мирише асфалтът след дъжд, колко прекрасно е да имаш приятел, който е винаги до теб и колко ли фалшиво звуча, докато си припявам поредния текст, който знам наизуст по думи, но със сигурност не и по тоналност.
I look at the world and I notice it's turning, нищо, че е вечер.
Пламъкът на запалката не може да скрие в себе си обертоновете на любопитните погледи от съседната пейка, но това няма значение. Може да скрие нас. И да ни стопли. Ако ли не, то цигареният дим ще го направи. Поне вътрешно. Поне отчасти. Впускаш се в разговори за плочи, които си получавал от Мозамбик. Колко нелепо звучи това в днешно време. Да получаваш музиката, която обичаш, на носител, който повече от половината днешна младеж даже не е виждал. И все пак разбирам. Може и да не съм живял по онова време, но белегът ще го нося. Независимо дали е хубав или грозен, той няма как да бъде заличен. Трябва да бъде приет и да се въпзолзвам/поуча от него. Та значи Мозамбик казваш? Ако географията не ми беше любим предмет, вероятно щях да си мисля, че това е псевдо-рап псевдоним на поредния добрал се до марихуана “афроамериканец“. Нереално е. Но продължавам да слушам. Разказваш ми за рок-фестивалте от едно време. Срещнал си се с Маричков. Бил готин до момента, в който ти се е скарал за това, че пушиш. Как така човек, който се е борил срещу установения режим може да ти се скара за нещо подобно? Та нима една цигара не е символ на бунта? Сега какво, ще иска и да си махнеш дългата коса? Монолог, който провеждаш пред мен, а аз все още витая в Африка. Как така през 1985 е имало Бийтълс там, но не и в една от водещите в икономически план европейска държава!? Тук има нещо гнило. Сменяме плочата. Вечните опоненти - The Rolling Fuckin’ Stones! I look inside myself and see my heart is black. Черни ли са наистина душите ни или са просто опепелени? Одимени? Подай бирата там. Момичетата от съседната пейка стават развълнувани. Не ми пука. Нека се кикотят. Аз ще си крещя и ще викам и ще си издера шибания дроб само и само да съм в Америка. През ‘70те. Шеметни години. Шеметна вечер. Ама и ти си един шемет. Пу да не са ти уроки. Обаче се заглеждам. Едната мацка сочи на другата нещо в небето. Дали са видяли един от онези „огнени“ фенери или просто са гледали звездите. При този светлинен шум залагам на първото. Но се замислям. Гледам вторачено в дърветата пред мен, а в ума ми само звезди. По точно двойни звезди. Запознах се с едно момиче от Гърция. Няма да ви лъжа, падам си по нея. Поне си падам по спомена за нея, защото едва ли ще я видя някога отново. Последният път, когато я видях беше в Боровец. Бяхме на Мартинови бараки. Красива, студен вечер, в която бях свалил гарда си. Аз, тя и още няколко навляка се разхождахме. Та един от тях я беше хванал под ръка и ѝ сочеше в небето. Do you see that star? It’s a double star! Very interesting! Да ти ... ..... . Дано поне те виждаха своята двойна звезда. Аз не бих им я показал. Пък нека се дзверят в Голямата мечка, може и да видят Мизар. Няма да си губя времето в неща без чувства, докато бирата ми се стопля, а сърцето изстива. Поне метафорично. Не и за бирата. Пейката издава скърцащ звук от това, че изпъваме краката си. Признак, че ботоксът започва да действа и се изразява в разливащите се усмивки по лицата ни. Хендрикс бил първо забелязън от басиста на The Animals. Жалко, че мен няма кой да ме забележи. Но пък аз забелязвам. Забелязвам двойка влюбени, които седят в притъмнената част на парка. Забелязвам група младежи, които си подават светещ фас и се кикотят. Забелязвам и човек, разхождащ кучето си късно вечер. А една жена седи самотна до чешмите и се любува на тишината, доколкото е възможно.
Разговорът ни продължава. Красиво е. Сякаш се готвим за „Душа на непознат“. Без личната поезия, без сцената и без хората. Или всичко това е в музиката. Иска ми се да фотографирам този момент върху лентата на съзнанието си. Искам да се връщам към него всеки път, когато ми е гадно, когато усещам трудност или когато съм сам. Ееех, Наско, Наско. Къде си в момента, дърта пияницо такава? Любак, Коце, Вазовски, спомняте ли си за безгрижните ученически години? Румба, свириш ли още на онази кухарка, която аз така безсърдечно изнасилих с пръстите си едно време? Може днес да не сме заедно, но ще се съберем. Когато не сме претрупани от работа, ангажименти и любов. Ние можем да го направим, но има и такива, с които не можем. Изливам от бирата си и за онези, които също бяха част от нас едно време. Насълзявам се. Потича Флойд. Не само от очите ми. От Стената ми. Тече Флойд и от онази част на луната, която тази вечер е скрита в тъмнина. Солото ще ме погуби. А ти си до мен в собствения си мрак. Стана тъжно. Няма как да е иначе. Знаехме, че така ще стане. Затова и не исках да пиша. Обаче продължавам. И ние продължихме. Няма и да спрем. За едни това е филм, за други е спасение в думите. За нас е часовник отброяващ свободата в минути. Тик-так, тик-так. Тик-так. „Ако ви питат, къде съм аз, ще ми се да съм в Бургас.“ Тик-так, тик-так. Няма да понеса Сид Барет в този момент. Няма да понеса и самотата. Прегръщам те. Един от най-добрите ми приятели. Искам да завали и да отмие всичките ми отговорности. Искам да си взема един пикап и да обикалям през всичките 50 +/- 1 щата надул шибаните The Doors и да не мисля поне за малко. Искам да обиколя и България без да ме е страх, че зад всеки ъгъл ме дебне смъртта в лицето на катастрофата. Искам да се рея над планините ни, искам да целувам земята ни, искам да ме заливат вълните от три страни. Искам да живея бе, хора!!! Но се приземявам на пейката и отпивам нова глътка. Eх, Джанис, Джанис. Пътувате ли ти и Боби МакГий? Пътувате ли с мечтания Мерцедес Бенц? Защо останахте вечно на 27. Ти и всички от клуба... Защо по дяволите не завали от небето, а не от очите ми? Но обещах да не бъде тъжно. Да няма драма. Да сме само аз и ти. Ала ето, че е време да се разделяме. Всеки по своя път. И никой не е в пикап. Ти пеша, а аз в такси. Така си тръгват мечтите, с една вдигната ръка.
Отдалечих се в нощта. Но не спрях да мисля. Шофьорът поне се оказа свестен. Слушаше джаз. Пътувахме по мокрите булеварди на София. Красиво е да гледаш как светлината от уличните лампи се отразява в локвите. Вярно, тези локви не са от дъжд, а от цигани, които преди малко са минали с маркучи сапунена вода. Все пак е нещо.
„Тия дни возя абитуриенти. Много е натоварено. Редовно се качват девойки, които ми казват „Чиче пусни малко Веселина, нещо по-весело“. На мен ми е гадно. Едни такива голи ми се качват, пияни, викат пусни чиче малко чалгичка. Грозна работа“
Разбирам го. Гледам през прозореца към тъмните сгради. Казвам му: „Имаш ли Pink Floyd?“
На лицето му грейна усмивка. Заприказвамхе се. Бил фен на Забриски поинт. „Как му викате сега младите на това? Алтернативно кино ли, как беше? Едно време беше друго... А пък улиците как ги миеха една време... Даам, аз си обичам блус, рок ен рол, това младите не знаят какво е музика. Викат чиче пусни чалгичка... Не ги разбирам аз“
И аз не ги разбирам, но се усмихвам. Сродна душа. „Ето тук, зад белия микробус. Колко Ви дължа? Благодаря, хубава вечер.“ Не успях да сляза. Това пътуване мина за секунди. Не можех да си позволя вечерта да свърши толкова бързо. Така отникъде. Кога се видяхмес теб приятелю, кога мина всичкото това време, кога стана на 34 години!?
Поне 5 минути седях в таксито и слушах заедно с шофьора музика. Говорихме си за кино. Не ми взе бакшиш. Не е получавал плочи от Мозамбик, не е имал късмет. Но аз имах. Цяла вечер имах късмет, защото това е твоят ден. И щастие. Това ти желя да имаш през целия си живот мили братко. Късмет и щастие. Да си ми жив и здрав! Честит рожден ден!