Списъкът с приоритети

Списъкът с приоритети от Дейвид Менаше е една от книгите, които завинаги остават в сърцето на читателя. Много е трудно да се пише за това произведение. Не е трудно да дам максимална оценка, трудно е да се аргументирам. Страх ме е, че думите, които ще напиша ще са малко, няма да имат силата дори бегло да повлияят така, както Менаше влияе на учениците и читателите си. Но ако нещо научих от тази книга е, че винаги трябва да се опитва.
Времето, което притежаваме не е безкрайно и трябва да изживяваме всеки миг. Ще ми се клишето, че човек трябва да цени малките неща да не беше такова. Ще ми се да не беше изтъркана фраза, която всеки казва, а никой не изпълнява. Ще ми се животът да беше едно безкрайно пътуване, приключение и учение. Колко лесно звучи човек да хване една раничка и да замине нанякъде без посока. А колко малко хора всъщност го правят? Тези хора са за уважение. А какви са подбудите им? Дали го правят, защото това е просто техният начин на живот? Или го правят, защото нямат друг избор? Дали не бягат от нещо? Или напротив, стремят се към някаква висша цел? Изправят се срещу себе си?Подбудата на Дейвид е друга, макар и съчетаваща всичко това в едно. Той взима драстично решение, което може да се окажа фатално за него. Но целта му е по-висша, битката е по-трудна, а преживяването по-безценно от всичко, с което сме свикнали да се сблъскваме в ежедневието.
Опитвам се да затворя очи и да стигна до кухнята. А какво е, ако затворя очи и се опитам да стигна сам до Калифорния, при това почти обездвижен? Волята на духа не познава граници. Силата на любовта - също.
Поставих много въпроси, а не отговорих на един. Кой всъщност е Дейвид Менаше? Той е учител по литература в една от най-добрите гимназии в Маями - Coral Reef Senior High School. Запален е по пънка, татуиран и нестандартен във всяко отношение. Той е мечтаният учител за всеки ученик. В очите на учениците си той се явява като един истински будител, вдъхновител, приятел. Години по-късно, когато той предприема пътуването на живота си, осъзнава как е променил живота на възпитаниците си. Книгата е придружена с писма от учениците му до него, с постове във фейсбук, надписи в годишниците. Личи единствено любов и възхищение, каквито може да има само между един преподавател и ученик. Такива, които са изградили истинска връзка помежду си, а не поредната гимназиална формалност.
Време е да слезем на земята. Нищо в този свят не може да бъде съвършено. Не исках да го пиша, но целият този коментар ми седи постен без да изкажа истинският проблем в книгата. Колкото и да е хубава музиката, която се носи със страниците на тази творба, колкото и силно да е изразена любовта към книгите в нея, колкото и мотивираща и разбиваща всички окови на сивия ден да е, трябва да има нещо отвратително, гадно и отчайващо. Рак. Отново тази черна прокоба тегне над думите. Това адско изчадие, което отнема толкова много невероятни хора от земния им път всяка година. Не може без сълзи. Затваряйки последната страници, те просто рукнаха на талази. Това е. „Борбата е безмилостно жестока“, ако мога да си послужа с този велик цитат. Все пак сме хора и свободата има своята цена. Рандъл Макмърфи (главен герой на Кен Киси от творбата Полет над кукувиче гнездо) плати за своята свобода и за тази на вожда с живота си. Но важното е никога да не спираме да се борим. Защото макар и по време на битката, усещаме какво е да живеем.
Всеки от нас, всеки ден е изправен пред множество избори. Всеки гони своите приоритети. А даваме ли си сметка всъщност дали това наистина са нашите приоритети или гоним нечии чужди мечти и желания? Защо не можем да правим това, което ни прави щастливи? Не можем ли? А защо да не опитаме? Толкова е лесно човек да напише приоритети си на един лист хартия и да разбере какво преследва наистина в живота. След това остава да започнем наистина да живеем. Читателю, усмихни се :) Не е като да имаме цялото време на света...