Пътнико свиден, пътнико млад

Както си стоях най-спокойно в стаята и си подреждах прахосъбирачките една мелодия мина през главата ми. Понякога просто се случва. Живееш си, относително си щастлив, ангажиран си с псевдоважни неща и изведнъж БАМ! една мелодия минава през главата ти.


Пътнико свиден, пътнико млад,
тръгнал да видиш белия свят,
дето минаваш пей и мечтай,
но не забравяй родния край.

Продължих с подреждането. Започнах леко да си тананикам и да се поклащам в ритъм. Имам се за емоционален човек. Нормално е, уж. Спомних си как преди години учихме тази песен в училище. За разлика от много други, тази така и не ми втръсна. Обичах да я пеем с класа. Тогава не разбирах смисъла ѝ, но имаше пътник, а аз обичах пътуванията. От малък съм си приключенец. Обичах и България. Спомних си как преди години си представях един стълб от зимна планинска маркировка, а до него човек с раница. Незнайно защо в представите ми този образ винаги беше черно-бял. Обаче пък беше и кристално ясен. И сега го виждам. Пътника, а край него цветя, гори, планини, долини. И някъде там едни влакови релси. Не различавах ясно какво е чужбина. Трудно е едно дете да има граници в съзнанието си. Може би неизвестността, скрита в липсата на цветове трябваше да бъде една чужда страна. Не знам. Започвам леко да повишавам гласа си. Сега не съм сам. Сега съм отново на 10 години, а с мен са още 25 деца и всички заедно пеем за своите пътешествия.


Че на света е само една, една
- нашата мила родна страна.
Че на света е България само една, една
- нашата мила родна страна.


Дам. Колко мои приятели заминаха в чужбина? Колко от тях ми останаха такива, заради разстоянията - географски и породилите се духовни? Някога не разбирахме какво всъщност означава да заживееш в друга страна. Да, уж е само за няколко години, то само единия бакалавър, ама то и магистратурата, а бе тук има повече възможности, хванах си гадже, оженихме си, ами то сега не можем да се върнем, нали разбираш, заради децата, те не знаят български, сега ще започват училище, ами то в гимназията, нали знаеш как е, а бе тук спестяваме за университета, ама то децата заминаха в колеж, ама ние сега спестяваме да стегнем къщата... И в един момент се оказва, че холандския им съсед е купил къщата на старата баба Пена, която едно време отгледа майка ти. И в един момент се оказва, че ТЯ няма да се върне. И в един момент се оказва, че с НЕГО вече няма да пиеш бири на Народен. И в един момент се оказва, че нищо не сме разбирали. Пътуването от любопитство и стремеж да превземем света се оказва, че е превзело нас и не можем да се върнем. А мелодията си върви. Започвам да пея още по-силно.


Много родини има в света,

има долини с чудни цветя,

ала го няма пълният с блян,

с песен хайдушка роден Балкан.

Все още не съм разбрал текста. Забърсвайки прахта от етажерката ми с книги, започвам да си мисля за настоящия момент. Не за времето, когато бях дете. Не за отминалите наскоро години. Започвам да си мисля за точно този конкретен момент. Три пъти трябваше да напускам България през тази година. За развлечение и по работа. Имах възможност да остана и да не се върна. Защо се върнах? Кое ме накара да остана? Замислям се и за много близки мои приятели, които очакват своите визи. В този момент. Те ще се върнат ли? Ще останат ли там, някъде на майната си, заради едната работа, едните по-добри пари и вероятно по-спокойно бъдеще? Колко от тях ще се върнат, само защото има нещо хайдушко в сърцата им, което ги кара да трепкат, когато чуят нещо родно, нещо свято. Колко от тях ще се просълзяват при спомена за дядовата ракия, за бабината баница, за зеления двор в три следобед, за гърма от пушката на Кольо бакалина по време на всяка сватба, за прегорялата питка на мама за Коледа, за момичето от съседната къща, което тайно ти сви розовото топче, докато ѝ береше череши от най-високия клон, за инструментите, които вече не можеш да подадеш на баща си под автомобила? Колко, бе? Къде заровихте душите си? Къде заровихте корените си? Защо ни оставяте бе, защо? Започвам да крещя...


Ти ще пребродиш много страни.
Всички народи ти обикни,
но не забравяй, пътнико горд,
своя прославен трудов народ.


Какви ти други народи бе? Кого другиго да обикна? Та аз едно шкембе нямам с кого да изям в пустата Англия. Нямам с кого по байганьовски да бърша потно чело и да сърбам в префърцунените им къщи. С немеца хоро ли ще играя? Та той не може една сълза да пусне, когато чуе Йовано Йованке. Повярвайте ми, колкото и невероятно да звучи, в Германия се случи в един от известните им замъци да звучи Йовано Йованке, докато бях на посещение там. А те просто си минават. Как ще разберат болката от разкъсаната риза и издраното гърло по Йована. Как да ги обикна, като те не могат да чувстват това, което чувствам аз... Остава с някое франсе да си теглим по една майна и да пием по една ракия. Но и това не може. Он седи и ми се пули. Ай ше ти... Не мога да се сдържа. Вече рева с пълно гърло текста на безсмъртната песен на Ани Павлова. Отново съм на 10. С мен са всичките ми съученици. Заедно с мен е и другото ми аз, онова преди университета с всичките си приятели, мечти и копнежи. То е положило тежко ръка на рамото ми и опитва да ме утеши. От другата страна е онова мое аз, което ще остане вечно на 22 и завинаги влюбено в момиче, което никога няма да се върне. То просто седи и гледа през прозореца. А аз падам на колене и изревавам последната си болка. Вече разбирам текста:


Знай на света е само една, една
- нашата мила родна страна.
Знай на света е България само една, една
- наш’та прекрасна родна страна.


Така и не успях да почистя.