вторник, 27 юни 2017 г.

Жълтите цветя


 Времето беше мрачно. Мъглата се стелеше с тишина в парка. Рядко се мяркаше човек, който да се разхожда в такъв мразовит ден. И въпреки всичко една почти неподвижна сянка се беше втренчила в езерото. Човек, безличен на външен вид, пушеше цигара след цигара. Облечен в прости тъмни дрехи, седеше сам в единия ъгъл на пейката, намираща се най-близо до водата.
Водата го успокояваше. Красиво беше да се взира в спокойните вълнички и да не мисли за нищо. Вдиша от тютюневия дим и се облегна назад. Някъде се чу крясъкът на гарван. Издиша пушек. Отново тишина. Леко притвори очи. Беше загубил представа за времето. Трескавите му мисли отдавна бяха заличили циферблата от съзнанието му. Беше късна есен, но това нямаше никакво значение. Можеше да съди за случващото се около него единствено по изгарящата цигара. Предстоеше му и тази да изгори, затова реши да си приготви нова. Все така втренчен във водата, изгаси прогорилата вече филтъра такава и доближи чисто новата до устата си. Усети познатото докосване до устните си и това го извади за миг от унеса. Нещо толкова рутинно, а в същото време ти доставя ново удоволствие всеки път. Запали зипото си и се вгледа в пламъка. Огън на фона на сивкавата вода. Толкова много вдъхновение можеше да му донесе тази комбинация преди, когато все още пишеше. Допря пламъка до цигарата, вдиша и побърза да го загаси. Сякаш с първото вдишване отново нахлуха крясъците в главата му. Всяка дума, която си припомняше, нанасяше нова рана директно в мозъка му. Все същите думи отново и отново. Не можеше да поврява, че с нея могат да си говорят така. Та тя беше неговото „завинаги“. Разбра го още в деня, когато я срещна. Беше на същото това място. Тя четеше книга на същата пейка. Сред дивата пустош, Джон Кракауер. Нямаше да забрави никога това заглавие, все пак то предопредели следващите му диви години.

Разтри слепоочията си със свободната си ръка, прокара пръсти през веждите си и потърка челото си. Нямаше начин да спре тъпата болка, пронизваща главата му, нито да спре картините изникващи в съзнанието му. Вгледа се отново в езерото. За пореден път гласовете нахлуха:
-          - Няма как да се получат нещата, ти дори не ми се извини!
-          - За какво да се извинявам? За това, че се държиш грубо и ме отблъскваш, а когато ми прикипи и ти отвърна със същото, веднага ми се цупиш и сърдиш...
-         -  Не можеш ли просто да ме прегърнеш?
-          - Как да те прегърна, когато ти не искаш дори да ме погледнеш?
-          - Намери начин!
-          - Да, винаги аз да намирам начин. Имаме ли проблем веднага аз трябва да оправя нещата. Все аз съм виновен и все аз трябва да поемам отговорност. Не можеш ли поне веднъж ти да се опиташ да промениш нещо в поведението си спрямо мен?
-          - Искаш да се променя ли? Това ли искаш?
-          - Не, обичам те такава, каквато си. Просто искам да оправим връзката си, а за това се нуждаем от промени в отношенията си.
-          - И пак ти казвам: Намери начин да оправиш нещата между нас. Аз ти дадох достатъчно шансове. Изчерпвам се вече.
-          - Връзката ни не е тесте карти, че да ми раздаваш шансове и да броиш колко са останали. Не можеш ли просто да оставиш чувствата си да те водят и да спрем с тия простотии?
-          - Значи сега говоря простотии, така ли?
-          - Знаеш какво имам предвид.
-         - Не кажи ми, моля те кажи ми. Какво искаш от мен?
-          ...
-          ...
-          - Искам да си тръгнеш...

Ударът на вратата беше последната му болка. Вдиша отново от дима. Горчивината в очите му беше скрита напълно зад застиналото му лице. Не трепваше. Струйка дим излезе изпод ноздрите му. Стана и се запъти в посока към центъра на града. Докато вървеше из парка неволно вдигна един жълъд и го прибра в джоба си. Обичаше да събира символични неща в джобовете си. За нея. Продължи пътя си. От време на време подритваше изсъхналите паднали листа.
Скоро наближи цветарския магазин. Купи букет от малки жълти цветя. Запъти се към дома ѝ. Единственото, което искаше в този момент бе да я прегърне и да се извини. Нищо повече. Една нейна усмивка при вида на цветята можеше отново да върне цветовете в живота му. Но това беше прекалено много и той го знаеше. Не искаше да се надява напразно. Продължи по познатия път.
Когато стигна при нея, ситни капчици дъжд започнаха да падат от небето. Студени и пронизващи бяха за брадясалото му лице. Погледна към нея с тъжна усмивка. Сведе поглед.
- Виж, аз съжалявам.
Мълчание.
- Много мислих над казаното и от двама ни. Ще направя всичко възможно, за да сме заедно.
Дъждът постепенно се превръщаше в сняг.
- Не искам да си тръгваш.
Можеше да чуе как пада всяка една снижинка.
- Липсваш ми.
Положи цветята пред надгробната плоча.
- За теб са. Обичам те.

Няма коментари:

Публикуване на коментар