За мен, а и за много други читатели, поредицата за Хари Потър не са просто осем книги. (+ добавки (а тези добавки преминават в луксозни издания, илюстрирани издания, чуждоезични издания, допълнителни книги и т.н. и т.н.)). За част от почитателите, магьосническият свят на Дж. К. Роулинг се превърна в начин на живот. От ходене с наметало по улиците, дебнене на сови, подозрително гледане към точно определена порода котки, та до блъскане в един конкретен перон. Хубаво, че поне монтираха количка към въпросния перон, та да може да изглеждаме по-малко луди, когато се опитваме да проникнем в него. Нали. И всеки очаква своя билет за училището по магия. А той все не идва. Ала преди години, билетът ми за Хогуортс пристигаше на всяка Коледа. Той беше под формата на поредната книга за Хари Потър. Веднага след отварянето на подаръците в полунощ, аз се втурвах в стаята си и започвах да прелиствам страниците на чисто новата си книга. Често пъти не заспивах цяла нощ, за да мога на сутринта на 25.12 да вляза тържествено в кухнята с подпухнали очи и да заявя на родителите ми, че съм прочел книгата. Те ме гледаха с ококорени очи и се чудеха дали да се гордеят или да се откажат от мен. Това беше магията на Коледа. После пораснах. Хари също порасна. Може да се каже, че израснахме заедно, с разликата, че той ме изостави. Поредицата беше завършена. Също и детството ми.
В гимназията имах съученици, които бяха направо фанатизирани по книгите за Потър и продължаваха да ги препрочитат, да пишат есета за тях, да участват в различни игри свързани с магьосническия свят. Аз ги отбягвах. Исках споменът да си остане скрит някъде в мен и да не го споделям с никого. Не исках да деля нито късче от света на Роулинг с другите. Та това си беше моят Хари Потър, моята Хърмаяни Грейнджър и моят Рон Уизли. Аз бях всеки един от тях. А сега ми ги навират нон-стоп в лицето. И тези филми... Още повече маниаци по улиците. Нищо де, правех се на готин и гледах да стоя настрана. Не се получаваше особено. После дойде и университетът. Мислех си, че там ще спре да ме преследва проклятието на Роулинг, но не. Стана по-зле. Влюбих се в него. И погледът ми върху поредицата започна да се променя. Започнах да гледам на нея от съвсем друг ъгъл. Започнах да забелязвам съвсем нови неща. И това естествено остави завинаги белег върху мен. Не е върху челото. На друго място е. Не се вижда. Пише Always...
Напоследък забелязвам все повече хора, които също имат своите белези. Било под формата на татус с даровете на смъртта или пък медальон на врата, тениска с покровител или просто двуцветен шал, показващ принадлежност към даден дом. Малко или много искам да се върна към позабравения Хогуортс. Искам да си поговоря със съмишленици, обаче искам и да си го запазя за себе си. И в този момент Роулинг издава нова книга. КРАЙ! Не просто книга, а сценарий за пиеса. Еуфорията на всички е до небесата. Да не говорим, че се е появило цяло едно ново поколение. Мъгъли... В началото се чудех дали да не съм отново сред първите закупили си книгата и да я прочета в предстоящата коледна нощ. И в това чудене отмина моментът. Страховете ми бяха големи. Все пак това нямаше да е роман, а щеше да е просто пиеса. Пиеса... Сериозно!? И то за събития случващи се години след мястото на последната ни среща. Дали всичко е за пари или просто за моментно залъгване на жадната фенска маса? Щеше ли това да е старата песен на нов глас по модела на Star Wars: The Force Awakens? Е, то нямаше да е точно роман, пък и онова не е точно филм, та поне малко може да се спести от срама, ако е така. Но притесненията останаха. След всички очаквания и с цялата сила на магьосническото общество - няма право на провал! Та така, вчера се престраших да започна въпросната книга, няколко страници по-късно и да започна въпросното ревю. Книгата я завърших днес, за второто се съмнявам, че ще успея. Грабнах пиесата на оригиналния английски език и започнах да поглъщам страница след страница. Първите ми впечатления бяха доста отрицателни. Случваше се точно старата песен на нов глас. Вместо да ме залее топла вълна от емоции, аз се чудех защо всяка реплика е предвидима, защо всички са или слабохарактерни или крайно саркастични и защо Рон е направен двойно по-тъп от в действителност? Всичко ми изглеждаше крайно изкуствено, претупано и написано, колкото да се отбие номерът. Липсваше ми плама в цялата схема. Нямаше я онази страст. Може би отчасти бе заради факта, че не е роман. Не знам. С времето обаче се пооправиха тези неща. Историята се заплете, започнаха да се случват поне малко по-интересни неща. Въпреки, че и те се осланяха предимно на стари случки и герои. Бих направил аналогия отново със Star Wars, където през даден етап от действието се появяват познатите ни герои, но вече уж по-стари, а отново използват същите лафове. И сюжетът е същият. Да, но докато пиша тези думи ми хрумна по-добър пример. Последният епизод от сериала Ало Ало, на поредицата BBC. Той е записан години след познатите ни епизоди. При това е записан на живо пред публика. Периодично влизат героите и заедно с Рене Артоа, главният герой в сериала, си спомнят за едно време. Лафовете са същите, но изпълнени в нов аранжимент. И по-важното - разчита се на готови персонажи, които по никакъв начин не се развиват. Даже напротив - част от тях дори е трудно да се повярва коя роля изпълняват. Същото е и в книгата - разчита се на отдавна създадени представи за даден герой и ако, нали, му дадем някакви реплики, то те ще си паснат идеално. Еми, не! Само, за да не разваля удоволствието на тези, които не са чели пиесата, няма да спомена кой точно визирам. Но този човек не говори така и не се навива толкова лесно, за Бога! Радвам се да Ви видя, сър, но... Нали...
Предполагам това създава цялостна картина, а сега ще се спра на някои детайли, отново без спойлери ;) . Нещо, от което се опасявах бе, че главните герои ще завършат като в типичен, съвременен YA роман. Няма лошо де, но ме беше страх Роулинг да не е кривнала по днешните течения. Нищо против нямам хомосексуализма, не ме разбирайте погрешно, но това щеше да даде съвсем различна посока на нещата. За моя радост, а вероятно за други читатели тъга, между главните герои имаше само приятелство. Следващият детайл е, че веднага се досетих кое е прокълнатото дете. Това придаде лек нюанс на скука при елемента на разкриването. За децата сигурно ще е шок, но за по-възрастната аудитория е предвидимо. А съдейки, че книгата е за деца - мисля, че те ще останат доволни. Пиесата, очаквано, има и много положителни неща. На места има оригинален хумор, английският, както винаги е хубав (макар аз да не съм особено добър в тази област - т.е. щом го разбирам - значи е прост. Щом казвам, че е хубав - значи има завъртяни смешни думички, които съм разбрал ;) ), а и на отделни места в сюжета не липсва напрежение. Толкова много хубави емоции искам да споделя с вас, но ще трябва малко или много да издам от сюжета, споменавайки дори и един адрес. Всичко беше като едно среща със стари приятели. Ще използвам следния цитат:
HERMOINE
You remember when we were last here? This feels just like old times.
RON
Old times with a few unwelcome ponytails added to the mix.
Да, всичко е като едно време, но с няколко досадни подробности. Няколко герои, които са само споменати и оставени някъде в небитието, няколко изсмукани реплики, лепнати на първия образ от доброто старо време и отново спомени, спомени, спомени, върху които се гради всичко. Трябва си или шлайфане, или роман. Няма как! Но все пак е хубаво отново да се разхождаш из подвижните стълби на Хогуортс, да се скиташ из Забранената гора или да се разправяш с гоблини. И щом нещо те стресне вкъщи, да изкрещиш EXPELLIARMUS!!! Ей тъй, за едното старо време. И за неполучения билет от Училището за магия и вълшебство. Пък и какво толкова може да се обърка, ако отново се гмурнем в миналото?
,,Хари Потър и прокълнатото дете" е задължителна книга за всеки фен на поредицата. Макар да ни представя старите герои в нова светлина, да ни запознава с нови такива, някои неща си остават същите. Любовта на читателите никога няма да спадне и ние ще приемем всяка книга, която Роулинг напише, защото сме жадни за магията ѝ. Това доколко е хубава или не остава на заден план в момента, в който почувстваме, че имаме нужда да грабнем магическите си пръчки и да се приготвим за битка! И ние никога няма да се откажем, дори да чуваме зад себе си смразяващия кръвта, съскащ звук "Haaarrrryyyy Potteerrr".
Няма коментари:
Публикуване на коментар