Кери

  Кери е дебютният роман на Стивън Кинг. Черновата на началото му бива изхвърлено от самия автор, а в последствие извадено от кошчето от Табита Кинг. Трудно би ми било да си представя литературния свят, без неговия крал на ужаса. А за да седне на трона, Стивън още със старта си хвърля не просто ръкавица, а направо кама в лицата на конкурентите си.
  Творбата започва с репортаж за отминали събития в града Чембърлейн. Читателят би ги свързал с действието доста по-късно, но връщайки се към първа страница може да добие допълнителни сведения относно миналото на града. Малко след това вече са ни представени и главните герои. Това естествено ни се поднася по типичния за Кинг начин - брутален, без цензура и с много кръв. Кръвта е водещ спътник на читателя до последната страница. Интересен факт е, че Кинг споменава в своята книга „За писането“, че това не е било нарочно. Самите герои са го отвели в тази плазмена посока. Три основни сцени, облени в кръв. Едно момиче с необикновени способности. Фанатинчно-религиозна майка. Напрегната училищна обстановка. Какво ли може да се обърка? Нищо повече няма да издам от сюжета, но на всеки читател вече трябва да му е ясно за какво иде реч.  Отговорът винаги се крие в перфектно изградените личности в романите на Краля. Макар и в първия му роман, още тук виждаме огромните му познания за човешката същност и за действията, които всеки персонаж е склонен да предприеме  различна ситуация. Поставен е проблемът за тълпата, а също и за човека като отделен индивид. Кинг редува репортажи, цитати от измислени книги на част от героите, заедно със самото действие, за да оформи цялата картина на романа. Със затварянето на последната страница остава горчилка. Тежестта на думите и отговорността взета при изричането им никога не е имала такова влияние. Творбата ни го демонстрира по безмилостен начин. Нека ние не изпадаме в такива крайности, но все пак да мислим преди да изречем нещо и да знаем, че думите нараняват. Особено изричани в маса.
  В тази част от коментара ми към книгата ще добавя няколко негатива към конкретното издание на ик „Плеяда“. Подразни ме начинът, по който се преминава от репортаж/цитат към действие. По-скоро ме подразни липсата му. Би било добре да има поне няколко реда разстояние, а не директно да започва изречението от съвсем друго действие. В началото е объркващо, а после се превръща в досада. Не знам как е в други издания, но според мен можеха даже да се отделят като отделни глави. Плюсът е, че са запазени повече дървета! Не липсват и дребни грешки в превода, правописа и пунктуацията, но съм сигурен, че такива не липсват и в този пост, затова нека просто ги подминем. :)
  За финал искам да изкажа благодарност към Табита Кинг затова, че и този път е подкрепила своя съпруг и е повярвала в него. Надявам се всеки един човек да срещне своята опорна сила, а и да бъде такава за любимия си човек. Всички виждаме резултата от силата на вярата в човешките взаимоотношения и мисленето им в полза на  ближния. Да, това може да не е най-силният роман на Стивън Кинг, може да не е най-интригуващият, но благодарение на него виждаме еволюцията в писането му. Благодарение на него, днес Кралят е на своя трон. И за всичко това е виновна неговата кралица. И някъде там до тях седи Кери на своето почетно кърваво място...