четвъртък, 5 октомври 2017 г.

Метро 2035 - Финалът

  Поредицата на Дмитрий Глуховски е една от най-силните дистопии, които съм чел. Или поне така започна. Размазващата Метро 2033 постави основата на сериозни очаквания и трепет за финала. Страстите бяха охладени с продължението Метро 2034, в която бяха засегнати други важни теми, а сюжетната линия беше изместена в съседен коловоз. В едно истинско метро обаче линиите се пресичат на повече от една станция, за да отведат по повече от един маршрут читателя до последната дестинация. Метро 2035 е развръзката в опитващия се да оцелее свят на московското метро.
  Започнах да чета последната книга четири години след като завърших първата. И три след втората. Бях забравил много детайли, но в мен гореше спомен. Споменът от едни ракети, изстреляни сякаш преди векове. Писък! И един финал, който дълго време ме държеше безмълвен. Преходът го бях загубил. Оказа се, че това не е проблем. Още с първите страници ме лъхна тишината, а сякаш около мен започнаха зловещо да падат капки от тавана на московските тунели. Ала не бях сам. С мен бяха познатите ми герои, с които ми предстояха нови пътешествия из мрака на подземията. Предстояха ми много нови неочаквани срещи, непознати личности и mind-blowing преврати. Прескачайки на един дъх през страниците си спомних един писателски съвет, даден от Стивън Кинг в неговата „За писането“. Той гласеше нещо подобно - „Измъчвайте любимия си герой. Бийте го, тормозете го. Нека не може да си почине от болка.“ Това разбира се е далече от цитат, но общо взето схващате идеята. Глуховски не просто е схванал идеята, направо я е преекспонирал. Толкова мъки и бой рядко се срещат из книгите (кхъм, кхъм - това все пак е книгата, а не компютърната игра!). На места нереалистични, на други ми напомняха филми със Силвестър Сталоун или батко Арни. В случая сцените не изглеждаха чак толкова банални, благодарение на добре изградения свят в предходните книги. Лично за мен, част от книгата обаче е претупана. Не може само хвалебствия - трябва и критика. Като последна такава отправям възмущението си към факта, че не намирам „големите разкрития“ за логични. За да няма спойлери ще го заявя по следния начин - какво аджеба печелят разкритите пичове от цялата схема? Спечелиха това, че породиха много размишления в мен по повод цялата им „мафия“. Не мога да намеря обяснение, което да издържи по-задълбочен анализ. Обратът беше налице. От политическа гледна точка е well played. В нашия свят безспорно това се случва. Обаче в света на Глуховски стои малко изкуствено. Защо го правят и какво печелят от цялата работа? Тук игнорирам всички други елементи, които са чиста художествена измислица. Все пак е книга за развлечение. Въпросът е защо това, което би трябвало да разплете всички нишки, всъщност заплита нови и накрая настава хаос. Има и други неяснотии в тази област и събитията около тях, но ако някой иска да ги дискутираме - да се чувства свободен да ми пише. Да оставим Гордиевия възел тук. 
  След много премеждия достигаме и до финала. Донякъде очакван, донякъде не. Спирам съвсем малко преди него и се замислям. Наистина ли хората бихме постъпили така, при една ядрена война? Наистина ли бихме ограничили мислите си в тунели без светлина накрая? Дали ще се върнем към стари идеали или ще си създадем нови такива? Колко може да търпи човешкият дух и какви лишения е готов да приеме, за да може човечеството да пребъде? Дали само тоя луд е единственият осмелил се да протестира? #Кой стои зад всичко това? Светът, в който живеем, истински ли или така ни карат да мислим? Защо, защо, защо? Какво? Как?
  Накрая всички трябва да бъдат доволно залъгани. Трябва да бъде подхвърлен кокалът, който да захапем. И да не си задаваме тези въпроси. Да не мислим. Но някои няма да бъдат прекършени. Залезът е далече, но това не означава, че трябва да спираме да преследваме слънцето. До последните сили на вярата за по-добро бъдеще.

Няма коментари:

Публикуване на коментар