Оставих те да си отидеш

„Оставих те да си отдеш“ е дебютният роман на британската писателка Клеър Макинтош. Изключително успешен в класациите на Острова и бързо печелещ награди на авторката си, трилърът криещ се в страниците грабва милиони читатели.
  Захванах книгата с идеята да прочета нещо бързо и „разтърсващо“. Клишето, че искам нещо да ме грабне от първата страница и да ме стисне за гърлото важеше с пълна сила в желанията ми. Да, мразя този израз, заради прекомерната му употреба, но фактите са си факти! Е, не се получи от първия път. Прологът е бърз, динамичен, с фатален (донякъде очакван, донякъде не) край. Кратък момент на болка и сцената е друга. Започва типичното криминално разследване. От първите страници, в които се появяват детективите с баналните си реплики, предвидими действия и изтъркани проблеми е ясно накъде тръгва романът. Житейски въпроси, които засяга всеки един съвремен (американски?) криминален сериал са изнесени като водеща тема, а разследването и мисленето са на заден план. Предвидими за/връзки, влюбвания, отношения. И тук идва контрастът. Тук идва това, което прави книгата все пак различна и струваща си четенето. Гледната точка на (може би?) престъпника. Опита за нов живот. Стремежа на един човек да продължи напред, въпреки миналото си. Студ, пустош, мрак, и една малка надежда. Капка морско щастие, нарисувана в пясъка. Слънчевите лъчи галят безкрайната водна повърхност. Тишина. Спомени. И отново мрак и болка. Всички тези мисли представляват една затворена човешка система, която се подлага на самота. Надежда все пак има. Но дали няма да последва нов обрат? Дали инспекторите все пак няма да свършат работата си и да сложат край на този цикъл от емоции? Дали въпросната надежда няма да спаси изгубената душа под формата на нов персонаж? Или всичко е изгубено? Ами, ако Ви издам, че нищо не е такова, каквото изглежда? Че има и други фактори? Че болката е всъщност много по-голяма, проблемът е по-дълбок от морското дъно, а системата е по-затворена, отколкото може да си представите? Отговорите ще запазя за себе си. (Освен, ако не ги откриете сами в книгата ;) )
  Щастлив съм, че въпреки баналното начало, авторката успява да развие героите си и да им създаде реални характери. Случаят е достатъчно интересен и държи читателя в напрежение до последната страница. А след разплитането му, остават множество въпроси дори и след финала на творбата. Човешката психология, проблемите за домашното насилие и множеството въпроси за системата на света около нас, които се пораждат с течение на сюжетната линия, са един чудесен повод за размисъл. Всичко това се случва ежедневно около нас. Книгата от части е по действителен случай. Но това не е нужно да Ви го казвам. Сигурен съм, че всеки един от нас е ставал свидетел на подобни събития. Ако се правим, че не забелязваме тези неща, то дано след прочита на книгата това се промени. Защото едни хора си отиват, но други не успяват. И не се знае кога това е за добро и кога за лошо. Важното е никога да не се предаваме...