петък, 17 ноември 2017 г.

Последната любов на баба Дуня

  „Последната любов на баба Дуня" е най-новият роман на германската писателка от руски произход Алина Бронски. Това е и първата ми среща с авторката. Не мога да кажа, че останах особено очарован, но все пак творбата остави приятно първо впечатление.
  Книгата започва интригуващо и бързо пренася читателя в атмосферата на село Черново, място близо до авариралия Чернобил. Почти веднага следва и култовият цитат (може би единственият толкова запомнящ се в цялата книга) „Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията!“. Битовият старт и запознаването с населението на малкото селце са описани с лека нотка на хумор (понякога преминаваща в по-черни тонове). Главният герой на творбата - сама по себе си супербабата на Черново - баба Дуня, се грижи за сплотяването и оцеляването на това враждебно място. Именно тя е тази, която е поставила основите за възраждане на селцето. И докато в миналото на героите можем да разберем по нещо за тях, то за цялата творба аз не видях никакво тяхно развитие. Въпреки елемента на ,,кулминация" и изпитанието, пред което бяха изправени героите, целият сюжет премина сякаш Маря (лирически герой в творбата) го е писала с летаргичното си и хипохондрично перо. Безкрайно елементарните и кратки изречения на места правеха четеното дори по-трудно. Абсурдизмът на цялата история около ореола на въпросната баба Дуня създава впечатление за имагинерност. Трудно е в днешно време да се създаде герой, който хем да служи за пример, хем да не изглежда фалшив от цялото хиперболизиране на личността му. Избирането именно на баба за такъв герой носи сериозна отговорност. Именно бабата е тази, на която можем да кажем всичко. Тя е тази, на която се осланяме, когато родителите ни не разбират. Баба винаги се грижи семейството да се държи заедно. Алина Бронски прави опит да ни покаже точно това при това в два аспекта - нейното лично семейство, живеещо в Германия и борещо се с проблемите на днешното време и в контраст - семейството на селцето - група хора, оставени на произвола на съдбата на място, на което сякаш времето е спряло и радиацията контролира всичко. Докато при първия случай всичко е (за съжаление с оглед на развитието на човешките взаимоотношения през този 21 век) достоверно и това семейство има реални проблеми, които в известна степен стават ясни за читателя от писмата до баба Дуня, но не стават ясни за наивната и изпълнена с обич получателка, то при втория случай всичко изглежда недействително. Преекспонирането на понятието „радиация“ оставя горчив вкус в устата на поглъщащия думи читател.  Размиването на призраци с действителни лица е интересен похват и е едно от стойностните неща в творбата. Напомня, че хората оставят следа след себе си и макар да не са сред нас, то ние все пак можем да поговорим с тях мислено. Познавайки някого, той оставя траен спомен в съзнанението и ни помага при взимането на решения. Това се иска и от баба Дуня. Постоянно да взима решения. И макар ореолът ѝ да я прави супербаба, понякога и тя трябва да премине през своите изпитания. Като всеки един уважаващ себе си супергерой. Дали ще се справи с всяко едно предизвикателство или и тя просто човек? Отговорът се крие някъде в страниците.
  ,,Последната любов на баба Дуня" е кратка и лека за четене творба. Макар и сравнявана с култовия Уве, паралелите са спорни и изглеждат леко изкуствени. Всяко сравнение на баба Дуня би породило очаквания в жадния за книги читател, което може да доведе до разочарования. Това е просто история от село Черново, което е много по-близо, от колкото изглежда на пръв поглед. Особено в нашите ширини...


Няма коментари:

Публикуване на коментар