Караджата

   През последните години творбите на писателя Георги Божинов претърпяват своя ренесанс на литературната сцена. ,,Караджата" е една от онези повести, които трябва да останат завинаги в българската памет. Така, както трябва да остане и образът на войводата въплътен в творбата.
   Още с първите страници читателят бива отведен на неблагоприятния дунавски бряг. Времето е лошо, направо страшно. Мирише на вечност и на геройство. И как иначе? Сред нас е Хаджи-Димитровата чета, водена от двама войводи. В едно се преплитат опитност и младост, храброст и наивност, приповдигнатост и мрачни мисли. Постепенно биваме въведени в четата. Момчетата ни стават близки, запознаваме се набързо с историите им, но и с лишенията им, за да бъдат на това място. Униформите „светят“, сабите са наточени, пищовите зарадени. „Да живей България!“ В този момент смъртта не е опция. И някъде там, сред цялото приготовление, стои една фигура. Един мит. Това е Караджата! Задачата на Георги Божинов да напише повест именно за Стефан Караджа изглежда на пръв поглед изключително трудна. Въпреки наличната информация и спорните времена през 70те години на миналия век, задачата е истинско предизвикателство. Авторът успява да се справи по блестящ начин, при това използвайки умело езика, който аз бих нарекал вазовски. Отправяйки се към безсмъртие, четата среща премеждие след премеждие по пътя. Част от момчетата си мислят, че предприемат просто една авантюра, но скоро се сблъскват с кървавата действителност. При тях обаче винаги е техният войвода. Той се грижи за четата, често лишава себе си от едно или друго, за да може неговите хора да бъдат добре. В това се състои и истинският образ на Караджата. Макар всички да обичаме хиперболи, митове, геройства и самодиви, много по-ценно е да погледнем реално на нещата и да се поучим от примера му. Жертвоготовен, човек от народа, който дава мило и драго за Отечеството и великата кауза. Дори и в най-напрегнатите и трудни моменти, винаги проверява дали хората му са добре, имат ли нужда от нещо, оказва помощ на пострадалите и пренебрегва собствените си болки. През цялото това време е умислен и готви стратегии, за да стигне до така мечтания Балкан. В мигове без надежда, той не се дава. И макар да търси героичната смърт на битката, все още не е готов да се даде. До последния удар на юнашкото сърце. Ала докато гърдите бясно тупат, то положението от другата страна не е такова. Народът още не е готов за това, което го чака. Нещо повече - овцете са преклонили глава и искат само да им е мирно. Да не се разлюти беят. Страхът витае из въздуха. Свидетелство за тези силни мои думи се крие в следните цитати, които ми направиха особено впечателние:

„ – Защо, бре, вие бягате така от нас?... Като от чумави бягате?...
  Селянинът стоеше и мълчеше, само гледаше, отворил уста.
  – Не е ли срамота, бре... за вас сме дошле... за вас се бием и мрем, а се криете!...“

„-​ Какъв си, турчин ли си, или българин?

-​ Ай?... Блъгарин... - отвърна биковратият, като гледаше Стефан с невинни спокойни очи.

-​ Е, и ние сме българи, що щеш с турците срещу нас?

-​ Ай?... - Биковратият се замисли, като набърчи челото, надвесено над очите му, и цялото му лице се напрегна.

-​ Ето ние сме българи, твой братя... Защо си тръгнал с друговерци да се биеш срещу твоите братя?

-​ А че то... като рекоа да тръгиняме... и тръгнааме...

-​ Рекоа...

-​ Айдуци, рекоа...

Той все така гледаше към Стефан спокойно и невинно. И Стефан го гледаше. Биковратият беше по-висок от него, по-едър и както се вадеше, надарен с неимоверна сила. Болеше го ръката Стефан, но пак му идеше да скочи на него и зачас да извие дебелия му врат, да го извие и усуче като пране. Няма полза. „А че като рекоа да тръгиняме...“ „Боже мой, каква тъмнина“, помисли Стефан.“

  Има и още много, разбира се. Считам, че това е достатъчно, за да се придобие представа за обстановката в родината по онова време. За съжаление могат да се направят болезнени паралели и за днешно време, но това не е тема за това ревю. Тук е моментът да се отбележи следващия конраст - докато на пръв поглед всичко зад очите на селяните е изгладено, то има и малцина луди, осмелили се да помогнат на четата. Мнозина от тях ще срещнат наказанието си, но другите ще разпространят пламъка. Щом искрата е дадена, то пожарът несъмнено ще настъпи. Времето е малко, турската потерия е по петите на дружината и сякаш в галоп преминава повестта за Караджата. Всички знаем как завършва последната битка. Дори и в нейната трагедия, волята за свобода е тази, която ще се окаже по-силна от всичко останало. Огънят вече гори!

  Повестта Караджата е един различен поглед над Хаджи-Димитровата чета. Неин главен герой е Стефан Караджа и макар фокусът да е върху него, читателят придобива представа за множество детайли. Стилът на писане, описанието на събитията и премерения героизъм са истинско литературно майсторство.

„Тоз, който падне в бой за свобода, той умира, разбира се... Умира си както всички умиращи. Само за разлика от всички останали смъртни и умиращи, над смъртта му раззеленява живот...“