сряда, 29 август 2018 г.

„Разбих чашата в стената, прекрачих стаята и я награбих. Бях наранен, тя беше красива, легнахме си. Помня, че от прозореца ръмеше. Оставихме да ни вали. Беше хубаво, толкова хубаво, че се любихме два пъти и когато заспивахме, бяхме с лица към прозореца и дъждът ни валеше, а на сутринта целите чаршафи бяха мокри и двамата станахме, като кихахме и се смеехме.
– Боже господи! Боже господи!
Беше забавно, а горкият Уотсън лежеше някъде, лицето му размазано и разкашкано, обърнато към Вечната Истина, към мача от шест рунда, четири рунда, после обратно с мен към фабриката, убивайки осем или десет часа за няколко пенита, без да стигаме доникъде, в очакване на Татко Смърт, а умът ти се спихва и духът ти също се спихва, ние кихахме.
– Боже господи!
Беше смешно и тя каза:
– Ти си целият син, ПОСИНЯЛ си! Господи, погледни се в огледалото!
И аз замръзвах, и умирах, и застанах пред огледалото, и целият бях СИН! Нелепо! Един череп и една торба кокали! Започнах да се смея, толкова много се смях, че се свлякох на килима и тя падна върху мен и двамата се смяхме смяхме смяхме, боже господи, смяхме се, докато не си помислих, че сме се хахнали, и после трябваше да стана, да се облека, да се среша, да си измия зъбите, беше ми твърде лошо, за да ям, повърнах, докато си миех зъбите, излязох навън и вървях към горната фабрика за осветителни тела. Само слънцето сгряваше приятно, но трябва да вземеш каквото можеш.“

- Записки на стария мръсник
– Чарлс Буковски

Няма коментари:

Публикуване на коментар