Време

  Беше някакъв ден. Не помня какъв, не помня кога. Бързах. Тъкмо бях изпил третото си кафе за деня, когато излязох навън и се затичах, за да хвана идващия тролей. Успях да се вмъкна току преди шофьорът да затвори вратите. Ако го бях изпуснал щях да закъснея за работа. Псето, което ми се водеше шеф щеше да мърмори, а до него послушното му пале – синът му, щеше да ме гледа укорно и да върти опашка щом баща му спре погледа си на него. Недостатъците да работиш в нечия семейна фирма. Вероятно за назидание щеше да ми даде възможно най-гадната папка с разпечатки от някой неадекватен клиент, за да изведа статистика от продажбите му през последнето тримесечие. Но, както казваше майка ми „храната е с пари в магазина“, затова щях да стисна зъби.
   Седнах на свободното място до прозореца. Някакво дете срещу мен се беше опулило. Отклоних погледа си към случващото се навън. Децата имат таланта да проникват директно до мозъка ти с невинните си очи. Счита се, че хората трябва да имат страх от Бог, че от Него не могат да скрият нищо. Той е Всевишен. Според мен едно дете може да се отъждестви с божествени качества. Детето вижда всичко. Кара ме да се чувствам гол, обкръжен от вътрешната си мръсотия. Често задава болезнени въпроси. От къде са ти тези белези? Защо си тъжен? Защо имаш цигара зад ухото? Не мога да го излъжа. То винаги разбира.
  Сложих си слушалките и се надявах погледът му да не ме застига все още. Когато умра ще срещна отново подобни очи, които ще преценят дали съм за Рая или Ада. За момента не исках да ме прогарят. Музиката се понесе в ушния ми канал, но нищо не чувствах. Времето напредваше, а все още не бях стигнал. Тоя боклук, шофьорът, не можеше ли да кара по-бързо!? Започвах да усещам задух и разкопчах най-горното копче на ризата си. Скапаният тролей нямаше климатик, което беше напълно нормално за страната на абсурдите. Подпрях глава на стъклото с надеждата да се охладя. Загледах се напред. Наближаваше завоят при кварталните вторични суровини. Очаквах някоя каруца да изскочи на пътя и движението да стане още по-бавно. Ако беше възможно разбира се.
Малко след завоя, обикновено лежи едно куче, което често гледам при пътуването си сутрин. Жълтеникаво, с много козина по врата и лисича муцунка. Караше да ме да се усмихна, макар и за миг. Ако някога имах куче, щях да си взема подобно. Нито много голямо, защото не можех да го гледам в гарсониерената си кутийка, нито прекалено малко, че да ме е срам от него, когато го разхождам. Но за съжаление го нямаше. Виждах единствено боклуци. И малко по-надолу видях нещо, което ми се запемети завинаги в съзнанието. Видях причината да ви разкажа тази кратка история. Там, малко по-надолу по пътя, точно до оградата на бившата печатница, стоеше възрастен дядо – инвалид. Беше в количката си. Не просеше. Просто стоеше и гледаше към небето. Усмихваше се. Слънце препичаше сбръчканото му лице и галеше трапчинките по бузите му. Явно е излязал, само за да се порадва на хубавото време. Без да бърза. Без да трябва да се напряга, без да го обзема яд от работата. Този човек дори не обръщаше внимание на отпадъците, които бяха около него. Мизерията, обхванала държавата беше като обръч около му, но не го достигаше. Защото имаше слънцето, имаше небето и само тези две простички неща му бяха достатъчни. Беше щастлив. Чувсто, за което всички ние нямахме време. Той, който нямаше дори крака, беше облечен съвсем бедно и сигурно се хранеше веднъж дневно, не бързаше за никъде. А ние със скъпите си смартфони, дрехи от мола и часовници от чужбина се бяхме засилили с бясна скорост към погледа на Всевишния. Та аз дори не бях забелязал какво е времето. Не бях почувствал топлината на деня. Сигурно е имало птички, които да пеят или поне някоя улична котка, която да мяука подмазвачески. За мен съществуваше само цифреблатът на часовника. Този човек го мернах за не повече от няколко секунди, вероятно на ден подминавам поне няколко такива, но го запомних. Заобичах го. Той се превърна в малко кътче в съзнанието ми, към което се връщам понякога, когато искам отново да се почувствам свободен. Дано всеки има поне по няколко такива кътчета, които да го карат да се усмихва при спомена за тях. А сега ще ви оставям, защото съм към края на третото си кафе и предчувствам, че ще закъснея. Изгревът е след няколко минути и не искам да изпусна и секунда от днешното слънце. Колко приятно влажна е росата рано сутрин...