ClimBar

Хубав слънчев ден. Утрин. Годишното време е есен. Казвам го само, за да придам усещането от падащите жълти листа. Малките неща, които правеха града по-красив. Каква ирония, че са умиращи петури. Но пък паветата изглеждат една идея по-малко студени.
Преизпълен с енергия крача покрай университета. Сграда, която наистина може да ти вдъхне респект. А по случайност е и в бароков стил. И въпреки това подминавана от бързащите тълпи. Все едно всеки има някаква страшно неотложна и бърза работа.
Напоследък е модерно да се бърза толкова, че да се изпревари животът и направо да се отиде на среща със Смъртта. Физиците доста си блъскат главата, как е възможно да се подмине един живот със скорост по-висока от тази на светлината. Нали уж нямало такава скорост? Е, аз не ги разбирам тия неща и нямам намерение да бързам. Искам да живея бавно. Да усещам във всеки момент всяка една молекула на въздуха по тялото си. Да чувствам всеки допир на капките дъжд по кожата си. И други такива нудисткo-хипарски сравнения, които само да подчертаят, че ми се живее.
Забелязвам близкия бар, където се събираме след тренировки. Разговорите с катерачи на по бира винаги те карат да се почувстваш значим. Или поне за малко да се излъжеш, че и ти си част от тази гилдия.  А ако само слушаш дори има и шанс да не се излагаш. Човек заслужава поне малко почивка от подиума. На шут. Виждам част от познатите лица и се присламчвам към тях, т.е. сядам достатъчно близо до тях, за да чуваам мъдрите им завалени думи. Да се разбира масата навън. От другата страна на уличката. След втората бира човек го налягат екзистенциалните теми. Бийтълс били българи. Хахахах...

Потъвам дълбоко в стола, леко опиянен от течното злато. Усещам така любимата болка в цялото си тяло. В този момент не бих станал за нищо на света. Аз и не мога де.
Спомням си как преди няколко вечери седях на същото място с една позната. Красиво момиче. Мдаам, винаги съм имал проблеми единствено и само с две неща – хубавото пиене и красивото момиче. По-точно с липсата им. Или с наличието им. Както и да е. Всички останали проблеми са били просто метафора на тези фактори. Усещам, че пак ме налягат познатите теми, затова си затварям очите и не мисля за нищо. Усещам приятната миризма на есен. Онази специфична миризма на гниещи листа, смесена с аромата на CO2, излъчван от колите, и щипка слънце. Със следващата глътка усещам и лек полъх на хмел от бутилката. Тя се усмихва. Докосва ме. Трепет. Изведнъж скала.  Въже. Стъпка – хватка. Обери. Френд. Дай. Синьо небе. Миризма на дива мента. Нов образ. Парти. Клуб. Пак тя. Пак ме докосва. Целувка. Музика. Силна музика. Дъхът ѝ. Настръхване. Врат. Ухапване. Леко.  Сини светлини. Коса. Навсякъде. Не. Ден. Мъгла. Кола. Пътувам. Гора. С теб съм. Безкрайност.

Разтърсвам си главата. Мисля, че съм задрямал. Или просто съм имал подсъзнателно размишление за живота. Толкова е под, че ми е трудно да попадна отново там. А ако попадна, едва ли ще видя отново светлината горе. Това е място, от което всеки човек с поне малко чувства и разум би се страхувал. Защото там вижда най-големия си враг. Вижда себе си. Двамата се гледат. Могат да бъдат сразени само за секунда, когато огледалото се счупи.  И тогава какво?

В този момент ушите ми долавят вибрациите на позната мелодия:

And when the broken-hearted people

Living in the world agree

There will be an answer, заеби...

Я!? Донесоха ми пуканки. Подарък към новата бира.