Вещица

Тази история не е точно история. Даже няма и конкретен сюжет. Просто е една малка случка, която напира да излезе от мен и да бъде разказана. По-скоро написана, защото тези думи са по-лесни за писане, от колкото за изговаряне. Един път написани те все пак ще бъдат излезли от мен, далече от гърдите ми, но все пак ще съм пропуснал частта, в която ще трябва да ги изговарям. По този начин ще избягам за пореден път в живота си от отговорност и ще поема по лесния път. Но поне нещото между ребрата ми ще е по-малко заседнало.
Беше студен зимен ден. От онези дни, в които всичко е заледено, стъпките са несигурни, а вятърът изгарящ. Трудно е да се гледа право напред, хората са предимно прегърбени и смешни в опитите си да бързат. Напрежението се усеща навсякъде във въздуха, но само за миг, защото бива бързо отнесено от поредния повей. Всичко това наблюдавах от замъгления, заради въздуха втора употреба прозорец на трамвая.Губех се в сивотата и това ми харесваше. И аз като околните исках само по-бързо да стигна до крайната си цел. Бях се полуизлегнал в седалката, с подпрян на коляното лакът и гледах вторачен навън. Чудесно! Нова спирка. Сега щеше да нахлуе още студен въздух, а с него и още повече студени хора, за да се получи блъсканица от елементарни частица рано сутрин. Мечтата на всеки човек, който не си е изпил кафето. Както можеше и да се очаква се случи точно това. Качиха се няколко малки ученика с раници от по 15кг, които активно си правеха пого, същият такъв брой изнервени родители, няколко общи работника, няколко цигани в униформи на „ от цистота сме бе бате“ и за цвят една бабичка. И то не просто бабичка. Клошарка. Бях я виждал няколко пъти преди. Повярвайте ми, тя се запомня и то не само заради зловонията, носещи се от нея. Ако някога хванете книга с приказки за малки деца и там има нарисувана вещица, то точно така изглеждаше и обектът на тази история. При предните пъти на нашите трамвайни срещи, мигновено си пъхах ръцете в джобовете, за да не би да ми открадне нещо с черните си дълги нокти. Този навик съм го развил и заради онези с униформите, споменати по-горе. Сплъстената ѝ коса, малкото зъби в устата ѝ и наболото катинарче не допринасяха особено за красотата ѝ. Побързах да извъртя поглед от нея преди да ми залюти на очите. Но не успях. Наистина ми залютя. Но този път не беше заради миризмата, а заради очите ѝ. Причината е, че едно момиче щом я видя, веднага стана да ѝ отстъпи мястото си. Явно тя не беше забелязала това, което виждаха всички останали – погнуса. Беше видяла просто една възрастна жена. Върху лицето на бабичката се появи толкова красива и чиста усмивка, че за миг бръчките ѝ се изгладиха и останаха само очите ѝ. Така ярко греещи очи. Така по детски чисти, дълбоки. Този поглед беше много по чист от всички нас, бързащите. Беше по-истински от всяко едно чувство, което сме претендирали, че притежаваме през последните години, за да задържим някого при себе си. Беше по-мил от всяка ласка, която сме дали през шоколадовите романтични вечери. Беше по-... Беше по-... Беше...
 Тя посочи земята, визирайки, че е само за една спирка и скромно се обърна усмихната. Не седна. Продължи да се вози стъпила на стъпалото точно до вратите, отритната на прага.
А трамваят навлизаше в побелялата от сняг гора. Наистина ми залютя.