Първи думи.

Хах, наистина не ме бива много в интрото, може би като цяло и в писането - не знам, а в момента и не ми дреме. Идеята е, че така или иначе започваш да четеш тия думи с надеждата да стигнеш края и това да те промени завинаги. Браво. Едва ли ще го постигнеш. Но какво пък, не пречи да се порадваш малко на житейски опит и бездарно писане.


Наскоро една приятелка ми сподели следното: " Знам толкова много последни думи. Но никога няма да науча нейните." - Браво, Радославе, трябваше да настояваш да я чета, нали??? Сега и аз да страдам... Край на цитата. ТУК. Въпросната приятелка беше потресена от цитат от една книга на Джон Грийн, доста са нашумели напоследък. Препоръчах и я, защо да не си говорим за тъжни книги, в които любовта изведнъж изчезва. Умира. Мдам, книгииии. Любоффф. Все комерсиални неща. О, каква голяма грешка. Комерсиални ли написах? Исках да кажа тривиални. Банални. Всеки чете. Всеки обича. Пълна порнография. За какво му е на човек да обича? За да седи точно една година по-късно сам, със скапаната си химикалка с таралежи, която видиш ли, любимата му е подарила преди време, за да може да пише с нея. ДА ПИШЕ. КНИГИ. ЛЮБОВ. ГЛУПОСТИ! Да падат скапани сълзи по листа, а мастилото безжалостно да минава през тях, за да опише поредната драма. Разбираш ли, това било най-великата и единствена любов на цялата земя. 7 милярда тъпанари чакат, за да се влюбят и чифтосат, но тя, нали, е незаменима. Ами добре. Хубаво. Така да е. Незаменима е. Това означава, че трябва да го натякваш на онзи, когото нали обичаш, за да не може и за миг да заспи. А защо да заспива? По-точно въпросът е не защо, а как? Всеки, който е минал през това знае. Всъщност се съмнявам, любовта, както казах е комерсиална. Точно така, пиеш, пушиш, друсаш се, изчукаш някоя 5-6 пъти и това вече е любов. Обичане. Заобикаля ни обичането. И все пак ми се струва, че има едно разграничение. Един малък брой хора, които точно в този момент са си легнали и се завиват до брадичката, опитват се да прегърнат празнината, да я сложат до сърцето си. Усещат пулса си, но до него липсва онзи, нейният. Знаете ли, защо човек има едно сърце и то е точно отляво? За да може половинката му да запълни празнината от другата страна. Интересно нали? Точно това се опитват да направят ония завитите, да запълнят празнината. Нека. Няма лошо. След месец вече ще спят спокойно, а след година ще са намерили нов пулс за ритъма на живота си. И това е красиво. Има много "любови", но никога една и съща два пъти. Tова го научих от нея. Онази с таралежите. Тя е чела наистина много книги, трябва да ги разбира тия неща. Чувства. Толкова пъти ми е обяснявала какви са моите. Опита се да обясни и своите, но кой ли слуша. О, тук ще стане объркване. Има огромна разлика между това да слушаш и това да проумяваш. Не съм добър в проумяването, поне на първо четене. Така де, слушане. Като гледам и в писането. Още малко разсъждения и напипваме нишката. Огромна нужда от време. Това ни е необходимо. Теоретично притежаваме безкрайно много време. На практика имаме много по-малко. Капка дъжд пада за около 1 секунда от облака до земята.


Дълги и тежки сметки, но е така. Повярвайте. Да, нямам личен живот, но щом четете това, значи сме една порода. Да се върнем на дъжда. Кап-кап-кап-кап-кап, хиляди капки падат, милиони, милиарди... Ох, писна ми да смятам разни неща, за да стигна до същината на въпроса. Защо, когато вали се сещам за нея? Всяка капка е само миг, но този миг се оказва спомен, който минава пред очите. Ето, под същите тези капки я целунах за пръв път.


Не, не, не! Няма да мисля за това. Няма да четете за това, сега не говорим за мен. Обща теория за любовта, нали това е идеята. 1 миг, 1 секунда, 1 любов. Добре. 3 параметъра. Щом ще се правим на точни наукари, точно така, наукари копеле, поне да се правим качествено. Сега идва въпросът, как за 1 секунда, ще настъпи най-великият 1 миг в живота ти и при това ще го наречем 1 любов и всичко ще се случи именно под дъжда? Какъв е шансът? Градиш нещо, струва ти се за време като цял живот, за да настъпи мигът и да те разтупти, както си трябва. Да се усмихнеш и да кажеш: „Майка му стара, щастлив съм“. Да обичаш всичко около теб. Да си единствения човек в тая скапана държава, на когото не му пука за помията, която го обгражда, да не обръща внимание на новините за поредната реформа с цел да ти вземат парите, за кризата, поскъпването на живота, цензурирането, правото да дишаш отровения до болка въздух. Пийни глътъка бира, че да ми олекне и на мен. Една година след това все още не го проумявам, макар и вече да не съществува нито една двойка от тези параметри по едно и също време. Както се досещате всичко се срина преди капката да достигне земята. Така ми се стори. Да, може и от време на време да вали, тя да се смее, но къде съм аз? Очевидно не съм при нея... Това побърква. Дали е щастлива? Въпрос по-тъжен и от балада на The Doors. Какво правя по въпроса ли? Седя и разсъждавам пред лаптоп, с идеята, че някой друг ще го чете един ден и няма да допусне същата грешка. Грешката не е в това да се влюбиш, грешката е да загубиш това, което обичаш, при това преди да те е убило. Буковски? Не мисля. Защо го правя? Знаеш ли какво е страх? Страх, че наистина всичко е приключило. Страхът от края. От самотата. Разтягането на времето може да е добър помощник. Или да се закопаеш толкова здраво, че накрая за получиш едно „сам си си виновен“. Всичко е въпрос на шанс. Капка, миг, спомен, химикалка, всичко произлиза от един единствен шанс. Аз го наричам действие.


И всичкото това за едната любов и едните книги. За единия комерсиализъм да обичаш.


– Радослав Симеонов