Къщата на езерното дъно

   Първият ми досег с Джош Малерман беше с дебютния му роман „Кутия за птици“. Тогава той ме впечатли и очаквах с нетърпение следващата му книга. За щастие не ми се наложи да чакам дълго.
   „Къщата на езерното дъно“ е роман, който варира между YA и жанра на ужасите. Не бих си позволил да го слагам в рамка, защото самият автор не може да бъде поставен в такава с поне показаното от него до момента. Действието се развива в едно безгрижно лято по време на емоцията от първата любов. Книгата е увлекателна и грабва още с първите страници. Напоследък, щом се докосна до съвремен роман за влюбени американски тийнейджъри и нещо в мен се обръща и ми прилошава. За щастие тук не се случи това. Напротив. Да, имаше неща от YA литературата, които ме дразнят. Имаше и клишета, на места липсваха описания, личеше си модерния жанр на „мързи ме да пиша обстойно, ще разчитам на емоцията от кратки и бързи изречения, пък дано ми се получи“, На последното съм привърженик, ако на писателя му се получи, just sayin'. Обаче тези „кусури“ бяха умерени дотолкова, че да ми остане положително впечатление от романа. Книгата ме върна в моите тийнейджърски години. Напомни ми за юношеския приключенски дух и неспирния копнеж да се завреш баш там къде не требе... Навява спомени за емоцията от изследване на непознатото. Усеща се, макар и в един по-модерен вид, присъствието на Том Сойер. Нищо не е спестено. Бунтът е скрит в нецензурните детайли по време на пътуването. С всяка следваща страница читателят се гмурва заедно с героите в приключение на опознаването, както на една мистериозна къща, така и на дома на човешката същност. Но някъде там, прикрито зад авантюрата на едни 17-годишни хлапета, нещо наднича. Темата за изоставена къща и деца влизащи в нея е доста изтъркана, но мен всеки път ме плаши, стига писателят да е умел. А Малерман знае как с кратки фрази и изречения да предизвика ужас. И в следващия момент да успокои топката. От 0 до 100 и обратно за 3 страници. Познато, нали? Необходими са само тъмнина, ускорен пулс и нещо да мръдне зад гърба ти. Или да се рее. За главните герои Амели и Джеймс това лято може да не се окаже чак толкова безгрижно, колкото са си го представяли. Тяхна първа среща може би ще остане завинаги нещо, към което ще се връщат. Или може би пък не? Важното е да не се задават въпроси. Без „Защо?“ и без „Как?“. Но дали не пропускат нещо?
  „Къщата на езерното дъно“ е от онези романи, които те хващат от първата страница и те дърпат в дълбините на приключнието. Въпросът е дали след това читателят ще може да изпулва или ще се окаже завинаги пленен от тайна, която ще запази само за себе си. Тайна, към която ще се връща отново и отново...