Куджо

  „Куджо“ е една от класиките на Стивън Кинг. Роман, за който самият автор няма особени спомени от писането му. Поредното доказателство, че дори на пияна глава - талантът си е талант, а кралят си е крал.
  Действието на романа се развива в емблематичния Касъл Рок, щата Мейн. Това е втората творба на краля, която използва тази сцена. Макар мястото да е познато, персонажите са изцяло нови. Сюжетът проследява две коренно различни семейства и техните житейски проблеми. Всяко от тях бива изправено пред редица изпитания от ежедневието. Изпитания, актуални и близо 40 години по-късно. Героите са изключително достоверни и всяко едно тяхно решение е логично и подхожда на техния профил. Нищо учудващо, имайки предвид автора. Но какво ще се случи, ако техните съдби се преплетат, а пресечната точка се окаже 100-килограмов Санбернар болен от бяс? Най-милото и вярно куче ще се окаже причината за поредните горещи събития в малкото градче. Ужасът се завръща! Въпреки ентусиазма и цялостната картина - нищо особено не съм написал до този момент. Класически Стивън Кинг, който все трябва да се различава по нещо, за да грабне читателите. Тук се намесва един тягостен и задушаващ кошмар. По време на целия роман се усеща една унищожителна стена, която сякаш стиска с огнените си лапи читателя и го кара да стои в безизходица. Структурирането на двете семейства и тяхното място в обществото е първото парче от този душевен затвор. Макар и различни, двете съпруги са изправени в патова ситуация, в която всеки ход е погрешен и носи единствено страх. Умението на писателя да създава толкова истински персонажи се явява паралела с реалния свят. Именно тази достоверност е ключовата за качественото задушаване. Финалният щрих е добавен с трик, за който и Балзак би завидял. Описанието на вътрешното състояние на героите е представено чрез средата, в която се намират те. Красота! За подхода. Не за ситуацията. Защото положението на главните персонажи ще бъде не просто напечено, а направо захвърлено в пъклите на ада. А там дебне Куджо! Но дали той е най-големият ужас, причината за страха? Какви ще бъдат последствията и дали героите ще продължат напред? Отговорът се крие някъде в щата Мейн.
  „Куджо“ е една бавна емоционална разходка из същността на думата семейство. Макар и хорър, творбата е емблематична за човешките взаимоотношения и справянето с ежедневните проблеми. Ужасът и фантазията се преплитат в реалния свят, за да ни покажат, че трябва да се наслаждаваме на всеки ден от живота си и да ценим това, което имаме. И най-вече да бъдем открити помежду си и да говорим за своите проблеми.

За писането

  Чарлз Буковски. Обичан, мразен, възхваляван, оплюван, мръсник, циник, романтик, изживян, неразбран. Хиляди епитети мога да изредя за него и пак нито един няма да бъде точен. Уникален по стила си, вероятно е един от най-добрите (или най-лошите) писатели живели някога.
   „За писането“ е сборник от писма, изпращани от Буковски до редактори, писатели, приятели  от 1945 до 1993 година. Това не е и няма как да бъде цялата кореспонденция на писателя, а само подбрани (поради една или друга причина) творби. Редакторската намеса е сведена до минимум. Именно това ни помага да надзърнем по-дълбоко в личността на Буковски. Грубите маниери, пречупени през чаша пълна с вино, показват много повече за същността на душата му, от колкото би показала дори най-добрата биография. За читател, който познава творчеството на Чарлс и по-специално романите „Всичко на масата“, „Поща“, „Жени“, „Холивуд“ би било интересно да проследи в кореспонденцията интересни факти, мисли или пък пречки, които стоят зад творбите. Тук откриваме и суровото мнение на писателя, изказано без излишни определения. Вярно, самочувствието винаги му е било силно завишено, а дали е оправдано или не - всеки преценява сам за себе си. Тъй като това все пак е сборник озаглавен с гръмкото „За писането“, редно е да напиша няколко думи за, очевидно, писането. Буковски не дава съвети за това как да бъдем писатели. Творбата е много различна спрямо носещата също заглавие такава от Стивън Кинг. Тук трябва самият читател да намира между редовете съветите и препоръките, за да усъвършенства стила си. Ще си позволя да изкажа личното си мнение за Буковски и огромна част от неговите произведения. Именно това мнение съм изградил благодарение на много четене и доизпипал намирайки дребните завършващи детайли в писмата му. Буковски е човек, който не пише хиперболизирано, напарфюмирано или завоалирано. Той е писателят, който пише за нещата такива, каквито са. Брутални, грозни, безсърдечни, обвити в лаина и цигарен дим. Нощта не е романтика под звездите. Нощта е гладна проститутка, която разбива стъклени бутилки в стената под звуците на Малер. Америка не е страната на свободния дух и безкрайните мечти. Америка е страната, в която човекът от средната класа е принуден да живее на ръба между лудостта и самоубийството, докато жонглира с топките на някой състезателен кон и се лута в кръговете на хиподрума. В цялата тази жестокост се намира и онова изречение между редовете, което те кара да гледаш в тавана в 2 през нощта и да не смееш да мигнеш. Онова изречение, което те кара да вярваш в душата, в любовта или в красотата на изгрева. Но, за да оцениш тези неща, първо трябва да изядеш една голяма кофа с лайна от обкръжаващия те свят. Това научих от Буковски за писането. Най-добрият съвет даван някога - да се пише достоверно! Защото в грозната истина, се намира онази красива искрица, наречена надежда.
  „За писането“ е сборник с писма, който върви като един приятен и земен разговор с Чарлс Буковски. Най-добрият начин да опознаеш един човек е просто като поговориш с него. Останалото е просто вашата история.

 

На Боян Петров

Вятърът жестоко вее

над черни, ледени скали
Но сред тях слънце грее,
един човек не ходи, а лети.

Пропасти наред прескача
с поглед нагоре устремен.
Въже след въже изкачва,
всеки ход е преценен.

Покрай сераци страшни,
той умело траверсира
Прави сам стъпките тъй важни,
целия свят го аплодира!

В тез условия сурови
не всеки би оцелял.
Но българите затова сме горди,
че на всеки връх наш лъв е изревал

Сърце, което тъй мечтае,
то не може да замръзне.
Тоз, който сред облаци витае
Сред богове да крачи дръзне

Прекалено нисък е върхът,
щом решил е да покори небта
Отдавна забравен е страхът
пред очите му е единствено целта.

Вятърът жестоко вее

над черни, ледени скали
Но сред тях слънце грее,
един човек не ходи, а лети!

Радослав Симеонов

Бънджи

– Какво е първата целувка?
– Скачал ли си с бънджи?
– Моля!?
– Скачал ли си с бънджи?
– Не, не съм. Не виждам връзката с въпроса ми.
– Окей. Представи си, че искаш да скочиш.
– Ама аз не искам!
– Млъкни и си го представи. Така! Записал си се за скок. Не знаеш какво е, но си гледал, че е готино. Зарибил си се. Нямаш идея защо. Просто моментна тръпка, сторило ти се е добра идея. Нали ще стане някога, пък и после ще разправяш какво е. Да, ама времето до скока наближава. Започваш да осъзнаваш отговорността, която си поел. Тъпо е да се откажеш вече. Разказал си на този, на онзи. Повярвал си си. Там. Някога. Да, ама вече е нощта преди скока. Започваш да осъзнаваш какво се случва. Малко те е страх. Цяла вечер си представяш различни сценарии в главата за това, което те очаква. Може да се скъса въжето и да умреш. Ти можеш да умреш и от 5м, но утре ще скачаш от поне 50м. И това те филмира яко. Казваш си: „Ще скоча бързо, ще приключи. Какво пък толкова.“ Затваряш очи и се обръщаш на другата страна. Да бе, сякаш можеш да скочиш бавно. Започва нов сюжет да ти се върти в главата. Това скапано одеало не спира да ти се мотае в краката. Уфф, и тая възглавница вчера беше по-удобна... Леко си се унесъл, но към 4 сутринта отново се будиш. Незнанието те кара да си неуверен и притеснен. Мозъкът ти отказва да мисли рационално, тотално си се разсънил, а погледът ти търси единствено циферблата в тъмното. Още малко и ще излезеш. Един път да тръгнеш и после е лесно. И ето - тръгваш. Вече си в колата, пътуваш към Буново. Есенните листа са образували шарен килим около пътя, сякаш цяла тълпа очаква само теб. Паднала е лека мъгла, за да придаде допълнителен драматизъм към иначе нищо особеното ти деяние, което в момента е накарало няколкото ти залъка от закуската да са навсякъде из тялотото ти, само не и там, където трябва. Започва безсмисленото чакане. Вече си на мястото, а така и не се случва това, което очакваш. Чакаш и чакаш и вече ти е толкова тъпо от чакане, че си готов да изживееш някой от снощните сценарии, в които се мяташ без въже, само и само да се приключи. И в най-неочаквания момент тя се появява. Така де, идва един пичага, който започва да те обарва по краката и да ти връзва въже. Сърцето ти е в гърлото, но действаш машинално. Здравей, как си, да, да, всичко е наред. Дали ще се разхождаш с нея или ще си оправяш сбруята, горе-долу действаш по инстинкт. Тъпи шеги, тик-так, тик-так, дай да минем от тук, това правилен възел ли е, времето днес е хубаво, ходила ли си на водната кула в Лозенец, бла-бла-бла. И така докато не се опреш в моста. Идва най-деликатният момент. Всяка стъпка може да има неприятни последици. И в двата случая. Правиш първата крачка и леко изтръпваш. Поглеждаш надолу. Поглеждаш я в очите. Придържаш се с едната ръка за моста. Поставяш едната си ръка на кръста ѝ. Ти изтръпваш. Тя потреперва. Прехвърляш и другия си крак отвъд парапета. Правиш крачка към нея. Вдигаш ръката си от студения метал. Леко я докосваш по бузата и отместваш кичура зад ухото ѝ. Поглеждаш за последен път в безкрайната бездна. Поглеждаш я отново в очите.  И те са безкрайни. Усмихваш се. Усмихваш се. Поемаш си дъх. Мислено си поемаш дъх. Това е. От тук няма връщане назад. Всичко минава пред очите ти. Вечността преминава в секунди, погледът ти е неясен, копеле виж се къде си, мамка му, е какво пък, сега ли, забавих ли се, кога, да, готов съм, готов ли съм, движа се, бате, да движа се, ще го направя, действам. И СКАЧАШ! И Я ЦЕЛУВАШ! Не знаеш какво правиш, адреналинът кара очните ти ябълки да изхвърчат, мозъкът ти е като салата, разбъркана с пасатор, гравитацията ще изтръгне всичките ти органи, а през тялото ти минават импулси на екстаз. Идва ти да изкрещиш от кеф, но не го правиш. В другия вариант просто си скочил с бънджи. Това е.
– Мисля, че ще ми трябва още една бира.
– Да, вземи и за мен.

Три ранни разказа

  Джером Дейвид Селинджър е писател, който не се нуждае от представяне. Едва ли има запален читател, който да не знае за „Спасителят в ръжта“ или да не се е докосвал до едни конкретни „Девет разказа“. Да не забравяме и „Семейство Глас“. И с това се изчерпва масово знанието ни за творчеството на Селинджър. Жаждата за нови негови произведения едва ли някога ще бъде утолена. Но именно фенската жажда е вероятно причината, която кара писателя да спре да публикува своите произведения. (Селинджър вероятно не спира да пише до смъртта си през 2010г, но от 1965г не е публикувал нито едно произведение, а от 1980г не е давал интервю). За щастие са останали някои негови ранни произведения, които да бъдат преиздавани от време на време, за да хвърлят читателите в екстаз. Три ранни разказа са събрани в новото луксозно издание от Бард (2014г).
  „Младежи“ е първият публикуван разказ на Селинджър. Редакторът на списание Story и преподавател на Джером в писателския клас на
Columbia University School of General Studies Уит Бърнет завързва приятелство с талантливия младеж и дооформя неговия безспорен талант. Както по-късно самият Бърнет ще сподели: „25-те долара, който написах на чек за Селинджър бяха най-добре похарчените пари в живота ми." Той остава и редакторът, който вярва най-силно в Холдън Колфийлд. Характерно при творбите на Селинджър е тяхната достоверност. Писателят се стреми неговите истории да бъдат истински, диалозите естествени, а краят им да бъде възможно най-реалистичен. При него няма Happy end или Plot twist. Каквото се случва в живота - това е! Тази именно характерна черта откриваме и в първия (а и в останалите) разкази - авторът ни запознава с тягостната обстановка на започващ купон. Диалозите са с цел запознанство, но интересът към разговора граничи с минимум. Както се казва - героите са над нещата. Ситуацията клони към комико-трагична. Разказ валиден и днес. Един по-дълбок прочит ни дава ясна представа за участниците, техните характери и качества, скрити в простото описание и диалог.
  „Иди да видиш Еди“ е вторият разказ в сборника. Написан е през същата 1940г, както и ,,Младежи", но публикуван в носещия днешното име New Letters. (Тук е моментът да отбележа, че целта на Селинджър винаги е била да бъде публикуван в The New Yorker, което и постига на по-късен етап от писателската си кариера. Разбира се, не без перипетии) Творбата притежава подобни теми и мотиви, но са засегнати по-сериозни проблеми. Сред приликите се открояват незаинтересоваността на единия герой спрямо другия, сблъсъка на характери, лекотата, с която действието протича. Плашещата достоверност на персонажите и невъзможността за промяна на курса в живота им кара читателя да постави под въпрос рамките на битието си и да се замисли над усилията, които околните полагат за изкривяванията им.
  „От веднъж седмично не се умира“ е третият и последен разказ. Това е и най-сериозният разказ в творбата. Публикуван е в Story по време, когато писателят вече е заминал на фронта. Именно това негово заминаване неимоверно е повлияло написването на разказа. (Тук аз си задавам въпроса дали прототип на съпругата на лирическия герой е Уна О'Нийл / по-късно Чаплин)). Главният герой е персонаж, изцяло погълнат от мислите си за близкото бъдеще. Неговото присъствие в разказа сякаш се носи като блед призрак. Няма как да е и иначе, пред лицето на войната.
Съчетанието на храброст с последните заръки към близките, тихият гняв и опитът за запазване на житейската рутина отброяват оставащите мигове с близките хора. Отново персонажите са естествени, истински, представени със селинджърска небрежност. Ала зад тяхната простота се крие дълбочината на образа.
   „Три ранни разказа“ е сборник, който надниква в три различни истории от 40' години на миналия век. Всеки разказ е поднесен така, сякаш читателят е страничен наблюдател на обикновен разговор. Трудно бихме оценили творбите, ако авторът беше неизвестен. Познавайки го, ние можем да направим паралел между други негови произведения, да оценим как войната е повлияла на писането му и да си дадем сметка за израстването на твореца. И макар да е водил своите битки при опитите за публикуване, да е бил категорично непримирим относно корекции, той така и не се е отказал докато не стига върха. Без тези разкази, Селинджър не би изминал пътя от спасителя до бунтовника.  


 За финал искам да подчертая колко красиво е изданието на Бард. Кориците и идеята за поставяне на заглавието на гърба, оформлението на страниците, присъствието на текст само на дясната такава правят четенето изключително приятно. Илюстрациите са много красиви и пресъздават атмосферата от разказите. Като минус отбелязвам високата цена.
  За почитателите на биографични филми препоръчвам Rebel In The Rye.

уил грейсън, уил грейсън

  Тайни Купър е гей! Тайни Купър е голям гей. Огромен! Във всеки един смисъл на това и последващите словосъчетания, та чак до края на творбата. Няма нищо за криене. Това е свободата да можеш да го изкрещиш на целия свят и да ти стане някак топло. Всички ние сме само пионки в неговата игра на чувства. Всеки един Уил Грейсън да се чувства замесен. Близките хора на Тайни ще бъдат въвлечени в емоционалната турболенция на литературния герой. Той може да предизвика буквално всичко с действията си.
  От другата страна е простолюдието (защото всички изглеждат като банда простолюдци на фона на Тайни) - тийнейджърите на 21 век с актуалните проблеми. Засегнати са важни теми като любовта/разделението на родителите, проблеми с общуването, високите очаквания на близките, изграждането на субкултури в училище, търсенето на принадлежност към тях и разбира се - любов, любов, любов. С всеки един от своите етапи - отричане, осъзнаване, изгубване, преследване. А реализирането? Само Тайни може да отговори на този въпрос. Героите преплитат съдбите си по пътя на случайността, докато не се ударят в Купъровото тяло. Но дали някой ще помогне на Тайни, когато той има нужда от помощ? Ще може ли той да се справи със своите проблеми или е добър, когато решава единствено чуждите такива? Всъщност посоката на осъзнаване е леко по-завъртяна. Обратна. Казах ли, че Тайни е обратен? Къде всъщност е центърът на света? В личността или извън нея? Пътят до всички отговори преминава през обичайните тийнеджърски спирки - концерти, бира, скитане из нощните улици на големия град и (разбира се) досадното училище. И въпреки, че събитията се случват през погледа на Уил Грейсън, то този поглед е изпълнен предимно с туловището на Тайни. А сърцето с какво е изпълнено? Питайте Уил. Другия Уил.
  Макар тази книга да е типичен YA, в нея се забелязват интересни противопоставяния, невероятно красиви (свикнали сме с Джон Грийн и неговите изненади) диалози и нетипично чувство за хумор. Със сигурност не всеки читател би я харесал, даже напротив, но факт е, че притежава особена стойност. Колаборацията между Джон Грийн и Дейвид Левитан се оказва успешна и се надявам един ден да даде нова творба на света. Или поне още един Тайни Купър!

 

Подобни книги: http://pauloradelho.blogspot.bg/2017/06/blog-post.html

 

Балонът и други неиздавани истории

  Малко са книгите, които препрочитам ежегодно. При това по няколко пъти. Малко са авторите, които независимо от настроението ми, успяват да ме отведат в техния по-хубав свят и да ме накарат да се усмихна. А тези, които съчетават двете неща едновременно са точно двама - Тери Пратчет и Рьоне Госини. Това ревю е за последната книга, която прочетох (so far) на последния.
  „Малкият Никола - Балонът и други неиздавани истории“ е поредният сборник с разкази за любимото дете на всяко дете (и възрастен, кхъм, кхъм). В него е поместен и първият разказ за Никола от Рьоне Госини с илюстрации на Жан-Жак Семпе. С присъщия хумор, още от първата страница лицето ми грее с усмивка. Пълни глупости! Хиля се, заливам се с чай и периодично плюя трохи (кой не обича да си похапва бисквити, докато чете?) предимно по себе си...  Прелиствам страниците и се връщам към детството си. Обръщам внимание на много повече изречения и схващам напълно хумора, който отчасти ми е убягвал преди години. Спомените нахлуват за това как имах точно три книжки от поредицата за Никола и обещанията на гърба на корицата, че скоро ще излязат и следващите части. Дълги години като тийнейджър обикалях из книжарници, антиквариати и издателства, за да питам дали случайно не са излезли. Но не. Не бяха. Докато Colibri не поеха нещата в свои ръце и не изпълниха тази моя детска мечта. От тогава редовно попълвам колекцията си с разкази и този сборник е черешката на тортата. Ако Алсест е оставил малко от нея. И споменавайки Алсест, няма как да не вметна, че и останалите приятелчета са също в книгата - Клотер, Йод(ес), Жофроа, Жоашен, Мексан. Анян този път е по-малко споменаван. Което си има и плюсове, но все пак читателят усеща лека носталгия по липсата му. Но разказките не са само с приятелчетата. Има смешки с любимия г-н Бледюр, съседа, на когото таткото на Никола пак ще прави номера. Има го и Бульона, който ще иска да го гледаме в очите. С две думи - смехът е гарантиран! Има тупаници, двойки в бележника на Клотер, приключения в новата бакалница и нещата си отиват към един истински цирк! Като в доброто старо време!
  Всичко е започнало с разказ за един Великден. А в крайна сметка се появява една велика поредица!

Кутията на Гуенди

  Касъл Рок в щата Мейн е емблематично място за почитателите на Стивън Кинг. Не са един и два романите, чието действие се развива именно там. Важно е да се уточни, че всичко започва с Мъртвата зона. Познавайки други романи на краля, знаем ролята на целия щат Мейн в измисления страховит свят на писателя. В „Кутията на Гуенди“ авторът прави своето завръщане към града, видял толкова много.
  Историята започва със запознанство. Двама герои, които на пръв поглед нямат нищо общо, ще преплетат съдбата на себе си (а вероятно и на света) след един прост разговор. По-вълнуващото в случая е, че ние научаваме всичко за тези герои само от диалога им. Веднага са представени водещите теми в творбата - тичането срещу и от проблемите, личностното израстване, избора между лесния и трудния път, отговорностите, които всяко наше действие носят. Мога да изредя още десетки теми, това е ясно на всеки почитател на Стивън Кинг. Дълбокия образ и психология на всеки един от героите на писателя са ни дълбоко познати. Тук те са представени набързо, книгата е по-кратка по съдържание, действието се развива по-динамично от обичайното, но е пределно ясно за какво иде реч, когато видим автора. А за тези, които за пръв път хващат негова книга - със сигурност няма да им отнеме много време, преди да разберат за какво говоря. Така де, пиша ;) Но да се върнем към творбата. Към момента всичко е перфектно - има завръзка, сюжетът е обвит в мистерия, развитието на героите е започнато, а се намираме и на емблематично място. Въпросът пред Стивън Кинг, както личи в едно негово интервю е: „А сега накъде?“. Как да се развие тази творвба? Тук се намесва Ричард Чизмар. Непознат за мен писател, но съдейки по богатата му биография, явно талантлив. Двамата успяват да осъществят перфектна симбиоза и да отведат новелата до своя логичен, разбира се кървав, но смея да твърдя - справедлив финал. Целият вихър от емоции, напрежение и любопитство е укротен, за да бъде цикълът на действие завършен. Всеки край е едно ново начало! А какво следва после? Вероятно ще разберем в следващата новела на Стивън Кинг, която носи заглавието Elevation. До тогава авторът ни оставя много поводи за размисъл върху различни проблеми от ежедневието. Открояват се тези за начина ни на живот, световната доминация и мястото на човек в обществото. Дерзайте!
  В „Кутията на Гуенди“ Стивън Кинг и Ричард Чизмар ни отвеждат до едно познато място, за да ни представят нова и неподозирана история. Една обикновена среща с непознат в парка ще се окаже съдбоносна. Но за кого?

Нямаше как в ревюто да добавя адмирации към изданието - твърдите корици и прекрасните илюстрации превръщат четенето в наистина прекрасно изживяване. Макар и то да отнема наистина много малко време.

Аз ли съм луд, или другите...

Алберт Айнщайн. Един от най-великите учени живяли някога. Колкото и книги да се напишат за него, колкото и филми да бъдат направени, вероятно пак не бихме могли да разберем дори и една малка част от неговия гений. Но всичко това е отстрани. За да направим най-близкия опит за докосване до Айнщайн, трябва да се запознаем с неговите трудове. Що се отнася до научните му текстове, те все някога ще бъдат предмет на ревю в този блог, тъй като малко или много се докосвам до тях при работата ми като физик. В настоящия текст ще разгледам накратко мислите на учения при едни от най-известните му цитати.
Със сигурност всяка тема, до която се е докоснал Айнщайн е придобила съвсем нов смисъл след неговото мнение. И тъй като любовта е физика и физиката е любов, няма как да не започна именно с тази тема. Геният има слава на доста добър любовник, а пък и може ли да го виним? Все пак:

„Гравитацията не е виновна за това, че хората се влюбват.“

Относно личния му живот, любовта му с Милева Марич, втория му брак и последвалите изневери, вероятно ще пиша при ревюто на една от следващите биографични книги за Айнщайн. Все пак в разглеждания сборник са поместени единствено и само „Афоризми и анекдоти“. И след като започнах с любов, а тя върви ръка за ръка с науката, то следващите цитати от книгата са именно за науката:

„Математикът е средство за превръщане на кафето в теореми.“

„Науката е прекрасно нещо, стига да не се налага да си изкарваш хляба с нея.“

„Човек не разбира нещо добре, ако не може да го обясни на баба си.“

Айнщайн е живял в наистина бурни времена. Както самият той се изразява: „Преживял съм две войни, две жени и Хитлер.“ Изиграл важна роля в създаването на атомната бомба, посредством известното писмо до Рузвелт, физикът ще съжалява за това след години. Всяка война носи своите трагични последствия.

„Няма как войната да стане по-хуманна. Може само да се премахне.“

„За да оцелее, човечеството се нужда е от коренно нов начин на мислене.“

Във войната липсва Бог. Той сякаш е обърнал погледа си настрани. Дали към науката и развитието? Кой знае.

„Бог не си играе на зарове с Вселената.“

След божественото остават живота и смъртта. Трудно бихме имали сегашните разбирания за живота без трудовете на учения. Той ни учи, че

„Животът започва, когато започнеш да живееш за другите.“

А относно смъртта имаме кратко и ясно послание:

„Искам да бъда кремиран, за да не се кланят на костите ми.“

Няма как да не се поклоним пред гения, а и всички знаем, че това последно негово желание не е точно изпълнено. Пък и все пак едно тяло не е важно в случая. Важно е наследството оставено на листовете хартия.
До този момент разгледах само част от многото поучителни и забавни цитати поместени в сборника. Следват „анекдотите“. Случки, които несъмнено разсмиват и очудват читателите. Някои от тях са добре познати, за други не сме и предполагали, че биха били възможни. И в двата случая са много полезни. За тях няма нищо да разкривам. Друго си е все пак, да разкажеш сред компанията комична случка от живота на Айнщайн. Хората започват да те гледат със съвсем други очи ;) А ние можем само да сведем очи пред гения на великия учен. И след това да се ударим през лицето. Той не би искал да му се кланяме. Той би искал да продължим неговото дело. GUT! (Grand Unification Theory, или пък „добре“ на немски. Зависи от предпочитанията.) Дали тази книга ще Ви стимулира, за да прогресирате? Няма как да отговоря на този въпрос. Това е просто един сборник, който за едни може да е истинско богатство, а за други да е изписани листа на един плезещ се дядо. Всичко е относително!

„Аз ли съм луд или другите“ е сборник от афоризми и анекдоти за един от най-великите физици живяли някога. В него са поместени част от най-прочутите и важни цитати на учения за живота, Вселаната и всичко останало. Това е най-лесният и достъпен начин да се запознаем от първа ръка с Алберт Айнщайн. 

Хирошима, моя любов

  „Хирошима, моя любов“ започва съществуването си като литературно произведение, прераснало до един от най-добрите филми на 60те години на миналия век. Тази творба, която е книжен синтез между кино-повест и сценарий, съдържа експресивност, за която не ни е нужен голям екран. Нужна ни е единствено любов.
  Тази творба е истинско удоволствие за сетивата. Макар да се чете изключително бързо, моят съвет е да се обръща внимание на всяка едн дума. Всичко започва от диалог, от който ние получаваме пълна информация за действието. Два силуета, започват да придобиват своите ясни очертания, посредством чувствата, заложени в думите. Сцените на искрената, забранената, огнената и страстна любов ярко контрастират със света на героите. Всеки носещ бремето на своето минало е сякаш спрян в един кадър. Кадър, в който е важен само екстаза. Но една любов, макар и продължила миг, не може да мине без въпроси. В тях често се крие болката на нещо забравено или дълго премълчавано. Тук се запознаваме с умението на писателката Маргьорит Дюрас да развива своите образи посредством само и единствено диалози. И кратки изречения пресъздаващи емоцията на сцената. С нежния ѝ допир на думите, силуетите се превръщат в личности, а тяхната история носи любов. Но с любовта идват болката, страданието и срамът от една тъмна сянка. Погледът, обаче, гледа към бъдещето, където стои една надежда. Надежда, че всичко може да се оправи, ако не се опитваме да забравим миналото, а го приемем и не позволим то никога да се случи отново.

„Хи-ро-ши-ма. Това е твоето име.“



  В края на творбата са поместени приложения, които ни дават повече информация за някои от най-важните сцени. Откриваме нови детайли към общата, преливаща от емоции, картина. Там срещаме описание на миналото на главната героиня, трудностите, през които е преминала и живота ѝ във Франция. Даден е портрет на героите. Макар това вече да не ни е необходимо.




„А твоето име е Ньовер. Ньо-вер, във Фран-ция.“

 

Докосване до гения

„Волфганг Амадеус Моцарт: Докосване до гения“ е допълнено и преработено издание на „Моцартина: Докосване до гения“ от издателство „Пергамент прес“. В тази малка по страници, но богата по съдържание книга са събрани хипотези, факти, мисли и анекдоти от живота на великия композитор.

  Трудно е да се опише личността на Моцарт в стотици страници, камо ли в няколко изречения. В публичното пространство преобладава мнението, че той е бил „гениален и разглезен хлапак“, но изказвания като тези стават нелепи, щом веднъж се потопим в музиката му. Какъв всъщност е бил Моцарт? Има много хипотези около неговата личност. От ранна детска възраст започва да композира, а едва на 6 години вече е свирил пред австрийската императрица. Славата, която печели с годините, неминуемо ще му донесе и тъмна сянка. Била в лицето (може би?) на Салиери, или пък на франкомасонското общество, мистерията около живота и най-вече смъртта му буди любопитство и до ден днешен.

„Макар да съм млад, аз никога не си лягам, без да си помисля, че на сутринта може да не съм жив. Въпреки това нито един от многото ми познати не би казал, че съм мрачен или меланхоличен човек. Всеки ден благодаря на Бог, че ме е дарил с такъв ведър характер и от все сърце бих искал всичките ми събратя да познаят това щастие.“

Разкъсван от финансови проблеми, ангажименти и буржоазни капризи, няма как да не се зачудим как е успявал да се справи с всичко това. Тук на сцената се появява Констанце. Съпруга и спътник в живота на композитора. Любов, която можем да наречем „от пръв поглед“, но не и без скандали. Бащата на Моцарт е бил твърдо против сватбата, но не успява да спре сина си. Един от малкото пъти, когато геният се е опълчил на баща си. Констанце ще бъде с него до края, а още по-любопитен е фактът, че следващият ѝ съпруг ще се окаже фен на Моцарт. В последствие той ще напише и биография на композитора.

Тези и още куп любопитни факти и въпроси са засегнати накратко в творбата. Страниците вървят леко и ритмично, като една „малка нощна музика“. Това не е биография на Волфганг Амадеус Моцарт, но дава нещо повече - дава ни представа какъв наистина е бил той като човек. Това разбираме от множеството цитати от писма, публикувани между красивите корици. Докосваме се до един непознат Моцарт, който сякаш е бил скрит от света. Образът, представен във филмовата адаптация „Амадеус“ по една от биографиите му, придобива съвсем нова форма. След досега с писмата, изпращани редовно до баща му, откриваме и силната връзка между тях. Тази връзка е в основата и на разбирането за любовта между композитора и Констанце. А любовта е била едно от най-силните му качества. Любовта към музиката. Но светът не е бил готов за всичката тази любов. Моцарт завършва в общ гроб, изпратен единствено от своите гробари.

„Така почетоха тленните останки на един смъртен, който създаде безсмъртното!“


Реквиемът се оказа по-силен от любовта...

Прощална разходка

„Прощална разходка“ на великия Дамян Дамянов е сборник с непубликувани стихотворения. В нея виждаме един по-различен и може би по-тъжен поглед на поета.

В първите стихотворения личат образи на сила, гордост, свобода. Показана е посокота на ценностната ни система – такава, каквато трябва да бъде, а не пропагандираната такава. Това води веднага до намесата на любовта. Огнена, като жар в гърдите, тя се разпалва за секунди, но нейното отсъствие веднага контрастира с хлад и тъга. Любовта има много форми. Човешкото сърце се опитва да задържи всяка една от тях. Често чувството за страх от загубата на обич надделява и прераства в скръб и самота. В много от стиховете именно тези теми са засегнати. Водеща е раздялата, но авторът винаги оставя една утеха или поне капка надежда за финал. Не е загубено човешкото. Тук искам да отлича стихотворението „Филм“. То ми направи особено впечатление. Успя наистина да ме трогне и да стане едно от любимите ми произведения на автора. Продължавайки към края на стихосбирката откриваме отново противопоставяне на познатите ни образи. Краят на повечето стихове е впечатляващ и поражда интерес, както от страна на игра на думи, така и е полезно упражнение за ума и сърцето. С последната си творба, авторът затваря цикъла от емоции като оставя края отворен и не дава окончателен отговор на житейските проблеми, заложени в сборника. Въпреки неясния отговор надеждата остава като водеща сила. Силата е и това, което тази творба вдъхва. Въпреки заключителната фраза „Не знам!“, не се чувства отчаяние, а по скоро един вик срещу несгодите.

„Прощална разходка“ не е символ за раздяла, а стимул човек да продължи напред! 

Светът на акото

  „Светът на акото“ е „наслада от света на Диска за читатели от всякаква възраст“. Това е книга, която все още ми е трудно да повярвам, че я е написал Тери Пратчет. Така де, Педагогия О'Майна.
  Появила се в ръцете на Сам Ваймс в романа „Смрък“, „Светът на акото“ е уж книжката, за която си мечтае всяко дете от Анкх-Морпорк. Което говори достатъчно за това какви са децата там. А всъщност не са ли голяма част и от децата на нашия свят точно такива? Винаги е било изключително любопитно съдържанието на носа ни, задължително трябва да се види от близо ушната кал под нокътя и поне веднъж да се разръчка с пръчка... Така де, сещате се... Такъв е и Джефри. Той е само на четири и му предстои да прекара лятото при баба си. Изключително много се притеснява да не скучае. Но в космополитния град на Диска, това няма как да се случи! Предстои му да открие своето необичайно хоби именно в света на храната втора употреба. А това, колкото и странно да звучи, ще го отведе на многобройни разходки и ще му донесе нови приятели. Изпражненията са странен начин за сприятеляване, нали? Но кой, ако не Тери Пратчет, може да ни покаже тяхното значение и място в света по един пародиен и крайно забавен начин? (Само за статистиката, тук хуморът, в сравнение с останалите му книги, е по-особен и на по-ниско ниво, та това не е книга, която препоръчвам за първа среща с автора. Освен ако читателят не е под 10 години. Тогава е задължителна! Стига мама да не разбере ;) ) Страниците и ... се нижат бързо, бързо. Придружена с наистина прекрасни илюстрации, „Светът на акото“ е леко, забавно  и „бързо“ четиво, след което не трябва да забравите да си измиете ръцете!
   Макар и да преобладава кафявия характер на творбата, в нея все пак са заложени интересни социални проблеми от ежедневието. За пореден път авторът обръща внимание на детайли, които никой друг не би се сетил да забележи.

 

Път към върха

  „Път към върха" от Гари П. Скот е една лична беседа с алпиниста. В нея той разкрива стратегиите не само за достигане на високите върхове, но дава насоки за покоряване на много по-важни такива. Той учи как да постигнем своите лични върхове.
  Творбата е разделена на 10 урока, всеки от които представя както интересни катерачни истории, които повишават нивото на адреналин, така и последователен анализ на грешки, насоки към усъвършенстване и самопознание. Всичко това е придружено от историята за атака към Еверест през 1991г. В края на всеки урок са извадени систематично най-важните изводи, което улеснява читателя за запемятаване на най-основното. Лично аз никога не съм бил фен на книги тип „самоусъвършенстване“, но тази мога спокойно да заявя, че е различна. Предполагам, че тайната се крие в лекия и ненатрапчив стил на автора. Всеки един урок е съсредоточен предимно върху история от алпинизма и прогресирането на писателя в екстремния спорт. Човек може най-лесно да се учи от собствен опит, но разговорите с опитни планинари пред камината на дадена хижа са също много поучаващи. Така почувствах и книгата - като разговор, но не с алпинист, а със себе си. И това може би е най-важното.

„Когато сте посветили значителна част от живота си на една дейност (особено ако тази дейност е хималайският алпинизъм - извънредно натоварващ умствено, физически и емоционално), когато сте изгубили завинаги десетки свои приятели в планината, когато се е налагало безброй пъти да вземате за части от секундата съдбоносни решения, тогава със сигурност научавате някои наистина важни истини за живота. Екстремните преживявания дават екстремни уроци. Природата е безжалостен учител, а най-високите върхове на света са класните стаи с най-сурови условия. От опита си на алпинист научих много за себе си; научих как да си поставям и постигам цели, как да преодолявам съмненията и страховете си и как да бъда винаги във върхова форма.“

„Животът може и трябва да бъде едно прекрасно приключение, стига да следваме сърцето си и със страст да се движим към най-съкровените си желания.“
 
Това, което ни прави по-силни е покоряването на върхове. Но, за да покорим истинските върхове, първо трябва да покорим себе си. Защото човекът сам за себе си е Еверест. 

Спомените им и след това

„Спомените им и след това“ е концептуален проект на Димитрис Георгиев и гост-автори, сред които Мартин Колев, Илиян Любомиров и други небезизвестни български писатели. Изданието е илюстровано от Александра Георгиева. Това е едно наистина арт-творение, което успява с лекота да породи различни чувства и емоции у читателя.

Авторът на творбата бе непознат за мен, мнението ми за българската поезия е изключително крайно, а да не говорим колко скептично гледам към постмодернистични илюстрации. И въпреки това реших да дам шанс на този проект. Със сигурност не съжалявам. Поне за първата част от него. Димитрис Георгиев демонстрира интересен похват на писане, темите на стиховете му са интересни, а играта на думи доставя истинска наслада. Водещата тема на творбата са спомените. Това кара читателя веднага да се пренесе в едно чуждо съзнание, из което започва своя хаотичен път. Следвайки съвременните литературни течения, в които преобладават ярките описания, грозното, лудостта, фантастичното, авторът ни представя точно такива спомени. Границата между тях и сънищата е съвсем тънка, понякога нарушена и премината, загубена е представата за реалност и отново е върната изходната точка. След силния крясък следва тишина. Илюстрациите се взират в читателя и му дават допълнителни сили към въображението. Сякаш потъва в друг свят, в друго съзнание, в други спомени. Следвайки водовъртежа на страниците, образите се сменят един след друг подобно на темите и чувствата. Ще си позволя да отлича няколко стиха, които ми направиха силно впечатление - „То“, „Различна“, „Дясното ми око“, „Няколко края“, „Опит“, „Объркана“. Другите също не са за подценяване и имат особена литературна стойност, но тези провокираха особени картини в съзнанието ми и изостриха сетивата ми.
Втората част на проекта е коренно различна от първата и за съжаление не остави нищо опециално в съзнанието ми. Единствената по-интересна идея е тази на Мартин Колев. Неговото произведение успя да ме докосне, а въображението му за пореден път ме изненада приятно. Останалите автори представят своите спомени, но пробягвайки през различните съзнания се губи това, което остава „след това“. Тук нещата опират и до способностите и стила на писане – няма как при толкова много автори да бъде харесано всичко. Вярвам, че всеки ще намери по нещо за себе си. Това прави проекта любопитен.
„Спомените им и след това“ е интересно начинание, което може да накара читателя да се връща към него, подобно на човек, връщащ се към спомените си.