Обещах ви, че ще качвам статиите, които пиша за https://hora.today/
С наближаването на зимата, една наболяла тема изпъква - тази за качеството на въздуха. Ако искате да научите, как може да подобрите неговото качество - следващата статия е за вас : )
https://hora.today/kak-da-izbyrshem-praha-ot-finite-chastici/
петък, 14 декември 2018 г.
понеделник, 3 декември 2018 г.
14 - 14
Преди известно време си харесах роман в каталога на Хеликон. Нещо, което отдавна не ми се беше случвало. Дали заради литературния ми вкус, дали заради други причини. Тогава ме грабна кратката анотация, която е и лек спойлер, но тъй като този спойлер го има и на корицата не е фатално.
„Невероятната история на две момчета, разделени от няколко километра... и сто години“
След тези думи реших, че си струва да прегледам книгата. Като цяло не я бях срещал в класации или да е силно препоръчвана в социалните мрежи. Това ми помогна да нямам очаквания - голямо предимство в днешно време. Не бях запознат и с творчеството на авторите - Силен Едгар и Пол Беорн. „14 - 14“ беше първата ни среща.
Романът ни представя два съвсем различни свята с една обща пресечна точка. Тийнейджърските години. Възраст, в която ни връхлитат купища трудности, никой не може да ни разбере, а и ние самите понякога сме трудни за понасяне. Времето на първата любов, на срещата с гимназията и на осъзнаването на семейните проблеми. Две момчета се изправят в неравна битка с изпитанията на живота и дори и не подозират, че взаимно могат да си помогнат. Макар да не знаят, че ги делят цели 100 години и всеки да смята другия за леко смахнат, решенията на техните перипетии се оказват скрити в тяхното приятелство. Дали обаче то ще се окаже достатъчно? Споменах ли, че едното момче живее през 1914 година? Опасностите започват все по-силно да чукат по вратата, а времето неумолимо тече. Всеки ход може да промени историята.
„14 - 14“ е вълнуващ роман, който кара читателя да повярва в чудесата. Лекият и приятен стил на авторите позволява бързо навлизане в света на героите. Засегнати са теми като отчуждяването между родител и дете, тежестта на избора и вярата в приятелството. Показани са паралелите между два съвсем различни века, всеки носещ своите хубави и лоши страни. Това е една красива история, която би накарала всеки читател да се усмихне и отново да повярва във вълшебството така, както е вярвал като юноша.
„14 - 14“ е вълнуващ роман, който кара читателя да повярва в чудесата. Лекият и приятен стил на авторите позволява бързо навлизане в света на героите. Засегнати са теми като отчуждяването между родител и дете, тежестта на избора и вярата в приятелството. Показани са паралелите между два съвсем различни века, всеки носещ своите хубави и лоши страни. Това е една красива история, която би накарала всеки читател да се усмихне и отново да повярва във вълшебството така, както е вярвал като юноша.
https://hora.today/
Препоръчвам на всичките си читатели този блог: https://hora.today/
Той предлага наистина интересни и обективни статии, засяга често подминавани теми и разширява гледната точка до безрамков кръг на познанието. Това е едно ново начинание, в което се включих заедно с мои приятели и колеги, с които си обещахме, че единствено небето ще ни бъде граница.
Приятно четене :)
сряда, 7 ноември 2018 г.
Седем кратки беседи по физика
Ах, тази физика! За едни любов, за други кошмар, но едно нещо не може да ѝ се отрече. Дяволски интересна е, мамка му! Колкото и различни научно-популярни книги да чета в областта, колкото и купища учебници да ми се налага да изучавам, винаги има нещо ново, което може да обърне представите ми и да породи любопитството ми. Било само дума, цяло изречение или пък едно просто (или не чак толкова...) уравнение. Не се безпокойте, тук няма да има уравнения. Ок де, може би само едно, ама Айнщайн е пич и го заслужава.
Книгата, за която е настоящето ревю е „Седем кратки беседи по физика“ от италианския физик Карло Ровели. Макар да се занимава в областта на квантовата физика, където има елемент на неопределеност, то определено текстовете му са ясни и приятни за четене. Вървят леко, понякога с тънък хумор по италиански, като една истинска беседа по физика на по чай.
Макар не винаги да симпатизирам на прекаленото поетизиране на физиката, то не мога да отрека, че Ровели успява наистина да поднесе материята по романтичен начин. Този цитат е красноречиво доказателство за това:
„Няколко типа елементарни частици неуморно вибрират и се люшкат между съществуването и несъществуването, бъкат в пространството даже когато там наглед няма нищо, съчетават се до безкрай една с друга като буквите на космическа азбука, за да разкажат колосалната история на галактиките, на несметните звезди, на космическите лъчи, на слънцето, планините, горите и житните ниви, на усмивките на танцуващите момичета и момчета, на черното нощно небе, обсипано със светлинки.“
Както се подразбира от заглавието, книгата е разделена на седем беседи, всяка от които разглежда едни от най-големите постижения, въпроси и теории от ХХ век, като ни поставя и немалки цели. Обща теория на относителността, квантова механика, космология, елементарни частици и куп други вълнуващи неща се забъркват в супата на обграждащата ни Вселена, за да дадат отговори на нашата любознателност, но и да породят още по-силно желание в нас да изследваме неизвестното.
„Квантовата механика и експериментите с частици ни научиха, че светът е едно постоянно и неспокойно обилие от неща. Неспирно появяване и изчезване на нетрайни същности. Съвкупност от вибрации... като света на хипитата от 60-те.“
Ако все пак читателят срещне трудности в своя космичен (или млечен, ако няма непоносимост към лактоза и не обича дългите пътувания) път, то има и интересни изображения, за да си представим по-лесно някои моментни снимки на нашите разбирания. За едни тази книга може да бъде сложна при първо четене, за други елементарна. Важното е, че без значение от коя група сте, то със сигурност е лесно да се намери общ език с Карло Ровели и да се проведе една същинска беседа. И като казах език, ще добавя един цитат и за едни обекти, които все още не съм споменал. Черните дупки. Но съм сигурен, че те не биха излъчили лоши чувства.
„Добре: топлината на черните дупки е квантов ефект при обект от гравитационно естество - черната дупка. Не други, а отделните кванти пространство, елементарните зрънца пространство, вибриращите „молекули“ загряват повърхността на черната дупка и произвеждат топлината ѝ. В това явление участват и статистическата механика, и общата относителност, и термодинамиката. Но дори да сме започнали нещичко да проумяваме от квантовата гравитация, която съчетава две от трите парчета на пъзела, все още нямаме и помен от теория, годна да събере всичките три дяла от основното ни познание за света. Ето защо не разбираме добре топлината на черните дупки. Тя е Розетски камък, изписан на три езика - кванти, гравитация и термодинамика, - който очаква да бъде разгадан, за да ни съобщи какво представлява ходът на времето“
„Добре: топлината на черните дупки е квантов ефект при обект от гравитационно естество - черната дупка. Не други, а отделните кванти пространство, елементарните зрънца пространство, вибриращите „молекули“ загряват повърхността на черната дупка и произвеждат топлината ѝ. В това явление участват и статистическата механика, и общата относителност, и термодинамиката. Но дори да сме започнали нещичко да проумяваме от квантовата гравитация, която съчетава две от трите парчета на пъзела, все още нямаме и помен от теория, годна да събере всичките три дяла от основното ни познание за света. Ето защо не разбираме добре топлината на черните дупки. Тя е Розетски камък, изписан на три езика - кванти, гравитация и термодинамика, - който очаква да бъде разгадан, за да ни съобщи какво представлява ходът на времето“
Физиката наистина е поезия, а ние сме тези, които трябва да я почувстват и запишат в тетрадките си. Иначе би било загуба на епитети, така де, на енергия. „Седем кратки беседи по физика“ от Карло Ровели е книга, която поражда интереса към съвременната наука. Това е най-ценното ѝ качество.
Сделката на живота ти
Фредрик Бакман е име, което винаги поражда коментари. И не, не е заради някакви скандали около него, плагиатство или чисто масонство. Той просто умее да пише различно. С прости думи, понякога с изказа на шестокласник или пък със стила на сърдито старче, той докосва хората. Обикновено там, където най-много боли.
„Сделката на живота ти“ е кратка новела, която самият автор е написал в навечерието на Коледа. Именно по това време на годината се развива и действието в книгата. Но не винаги този празник е изпълнен с щастлива вечеря край елхата, топъл шоколад и белобрад старец с подаръци. Животът понякога е несправедлив към едни, забравен от други и жадуван от трети. Животът е това, което градим единствено с делата си. И не винаги имаме втори шанс. Често пъти съм се замислял какво щях да кажа на сегашното си аз, ако бях дете. Вероятно и много от вас са си задавали същия въпрос. Подобен въпрос си задава и Бакман в предговора към разказа. В сходна ситуация се намира и главният герой на творбата. С една малка разлика - детето е собственият му син. Изправени пред кръстопътя на битието, не винаги посоката, по която поемаме е обратима. Понякога е необходимо да се случи нещо с нас, за да се огледаме и да осъзнаем това. Колкото и да е ценен изборът за нас самите, не винаги той е най-правилният. От нашия избор може да зависи и нечий чужд живот, макар и притежателят му да не осъзнава това. Да поставиш другиго пред себе си е достатъчно трудно, но това все още не означава, че губиш всичко. Да загубиш всичко - това е следата ти да бъде заличена. Да не си съществувал. Никога. И всички стъпки оставени по житейския ти път да бъдат изтрити с едно духване на вятъра. С един кратък скок в ледени води да бъде отмито всичко. Всичко, за чуждия живот. Това е „Сделката на живота ти“.
Фредрик Бакман бързо се превърна в един от любимите ми писатели с неговата болезнена откровеност. Всяка среща с книгите му е като непринуден разговор със стар познат, след която ревеш, защото имаш чувството, че повече няма да се срещнете. Не защото познатия няма да го има, а защото разговорът е извадил нещо от дълбините на душата на читателя и най-сетне го е освободил. В тази творба картините, които се пораждат в съзнанието след прочита на всяка една дума са съпроводени и от илюстрациите на Дамян Дамянов, които смея да твърдя са прекрасни. Идеята зад творбата е много интересна, образът на смъртта е оригинален и за съжаление плашещо близък до действителността. Единственият цитат, който се наби в съзнанието ми е именно свързан с този персонаж:
„Аз също побягнах. Бягал съм цял живот. Защото по болничните коридори всяка нощ минава една жена, облечена с дебел, сив пуловер. Носи папка. Вътре са записани имената на всички ни.“
Макар и да е съвсем кратка новела, за която е необходим не повече от час да бъде прочетена, то преживяното остава дълго след това.
„Аз също побягнах. Бягал съм цял живот. Защото по болничните коридори всяка нощ минава една жена, облечена с дебел, сив пуловер. Носи папка. Вътре са записани имената на всички ни.“
Макар и да е съвсем кратка новела, за която е необходим не повече от час да бъде прочетена, то преживяното остава дълго след това.
събота, 3 ноември 2018 г.
Муза през есента
Да пишеш е като да обичаш,
но понякога не се получава.
Стоиш на брега на реката,
гледаш как есенните листа
се гонят по течението
в своята шеметна надпревара
и простичко си мислиш
„Това сигурно е красиво,
Това сигурно е поезия“
Ала музата не идва и не идва.
Държиш химикалка в ръка,
стоиш с цигара в уста,
а музата не идва,
не идва и любовта.
Да пишеш е като да обичаш,
но понякога трябва да почакаш.
Радослав Симеонов
но понякога не се получава.
Стоиш на брега на реката,
гледаш как есенните листа
се гонят по течението
в своята шеметна надпревара
и простичко си мислиш
„Това сигурно е красиво,
Това сигурно е поезия“
Ала музата не идва и не идва.
Държиш химикалка в ръка,
стоиш с цигара в уста,
а музата не идва,
не идва и любовта.
Да пишеш е като да обичаш,
но понякога трябва да почакаш.
Радослав Симеонов
сряда, 31 октомври 2018 г.
В дома на червея
Джордж Р. Р. Мартин. Да започнем с това. Писател, който натрупа неимоверна популярност в последните години, заради онзи сериал чието-име-няма-да-назовавам направен по „Песен за огън и лед“. Но също така и писател, който много преди това пишеше страхотна фантастика, а също и отлични фентъзитa. Истинско щастие е, че някои от позабравените му творби биват преиздадени, а други пък за пръв път издадени. Случаят с „В дома на червея“ е от вторите.
Публикувана за пръв път през 1976 година, творбата в момента преживява своя ренесанс. Новелата излезе на български език в твърди корици със страхотен дизайн и няколко илюстрации между страниците. Единствената изненада се крие в това, че тя всъщност е доста по-кратка от обичайните творби на писателя. Всъщност това за мен беше минус, тъй като исках още и още да чета за вълнуващия свят, който Джордж Р. Р. Мартин е създал. Макар историята да е напълно завършена със своя идващ като кинжал край, би било интересно да се прочетат странични разкази от същия свят. Нека спомена все пак и няколко думи за него. Историята е представена в свят, който отдавна е отминал най-добрите си дни. Жителите му живеят привидно прост и буржоазен живот, състоящ се в безкраен маскарад. Единственото, в което вярват, са митове за някогашно величие и в техния „бог“ - Белия червей, по чийто образ и подобие бива оформен човеко-червеят. Всичко това се случва в подземен свят, от който може да се наблюдава умиращо слънце. Това описание само по себе си е достатъчно, за да се повдигнат купища въпроси, а също и да се направи аналогия с днешната действителност. Умиращата планета и нейния нелогичен (нелеп) религиозен лидер. Общество, напълно отклонило погледа си от належащите проблеми. Вечен бал, отвъд който дебнат злините на реалния свят. Оцеляването на личността при промяна на средата. Отдавна забравения подземен живот и страха от непознатото. Липсата на авантюризъм. Различните са наричани луди. А някъде измежду всичко това стои и честта. Онази чест, която не бива да бъде накърнявана, защото в противен случай, може да доведе до проблеми. Всичко, което правим в този живот е да защитим честта си. И не малко приключения започват именно така. „В дома на червея“ ви очаква едно шеметно спускане в дълбини и мрак, откриване на забравени земи и битки с невидими врагове. А познавайки автора, може да сте сигурни, че никой не е в безопасност. Фентъзи, с леки елементи на ужас, хорър и откровена гнусотия се преплитат в перфектна симбиоза, за да доставят 122 страници удоволствие на читателите.
„В дома на червея“ е новела, която един ден със сигурност ще препрочета. Откровената ѝ простота, приятен стил и напрежение до последната страница спомагат за бързото прочитане и осмисляне. А в нея със сигурност има много за осмисляне. И червеи с лепкава плесен.
Публикувана за пръв път през 1976 година, творбата в момента преживява своя ренесанс. Новелата излезе на български език в твърди корици със страхотен дизайн и няколко илюстрации между страниците. Единствената изненада се крие в това, че тя всъщност е доста по-кратка от обичайните творби на писателя. Всъщност това за мен беше минус, тъй като исках още и още да чета за вълнуващия свят, който Джордж Р. Р. Мартин е създал. Макар историята да е напълно завършена със своя идващ като кинжал край, би било интересно да се прочетат странични разкази от същия свят. Нека спомена все пак и няколко думи за него. Историята е представена в свят, който отдавна е отминал най-добрите си дни. Жителите му живеят привидно прост и буржоазен живот, състоящ се в безкраен маскарад. Единственото, в което вярват, са митове за някогашно величие и в техния „бог“ - Белия червей, по чийто образ и подобие бива оформен човеко-червеят. Всичко това се случва в подземен свят, от който може да се наблюдава умиращо слънце. Това описание само по себе си е достатъчно, за да се повдигнат купища въпроси, а също и да се направи аналогия с днешната действителност. Умиращата планета и нейния нелогичен (нелеп) религиозен лидер. Общество, напълно отклонило погледа си от належащите проблеми. Вечен бал, отвъд който дебнат злините на реалния свят. Оцеляването на личността при промяна на средата. Отдавна забравения подземен живот и страха от непознатото. Липсата на авантюризъм. Различните са наричани луди. А някъде измежду всичко това стои и честта. Онази чест, която не бива да бъде накърнявана, защото в противен случай, може да доведе до проблеми. Всичко, което правим в този живот е да защитим честта си. И не малко приключения започват именно така. „В дома на червея“ ви очаква едно шеметно спускане в дълбини и мрак, откриване на забравени земи и битки с невидими врагове. А познавайки автора, може да сте сигурни, че никой не е в безопасност. Фентъзи, с леки елементи на ужас, хорър и откровена гнусотия се преплитат в перфектна симбиоза, за да доставят 122 страници удоволствие на читателите.
„В дома на червея“ е новела, която един ден със сигурност ще препрочета. Откровената ѝ простота, приятен стил и напрежение до последната страница спомагат за бързото прочитане и осмисляне. А в нея със сигурност има много за осмисляне. И червеи с лепкава плесен.
неделя, 14 октомври 2018 г.
Всичките наши тела
„Всичките наши тела“ е сборник със свръхкратки истории от българския писател Георги Господинов. Това е един рисков и не особено популярен похват в съвременната ни литература. Доколко тази творба е била успешно начинание е въпрос, който от мен получава положителен отговор. С молба за още.
Георги Господинов е автор, който за мен е необяснимо явление. Със сигурност не съм от неговите привърженици, но въпреки това продължавам да чета произведенията му. В съзнанието ми той е изградил образ на едно абсолютно клише, забито в ъгъла на селска стая в един августовски следобед, около което хвърчат мухи. Във въпросната стая има череши, Гаустин чете вестник на немски език, а един транзистор в ъгъла тръби за събитията през 1968 година. След като се премине през това абсолютно задължително бреме във всяка него творба, започват интересните неща. Различното. Неочакваното. Понякога бездарното, написано, защото просто трябва да се напише нещо в даден ден. Понякога гениално, написано на гърба на билетче, защото просто е изключително и няма как да не се напише в точно този момент. Наистина едно билетче би стигнало за написването на някои от свръхкратките истории. Други пък не са чак толкова малки по площ. Но каквито и да са, успяват да накарат читателя да се замисли. Тяхната краткост е най-голямата им сила, защото веднага се забиват в съзнанието и сами започват своя растеж и развитие. Книгата може да се прочете за няколко часа, може да се прочете и за няколко дена. Зависи от нагласата. Аз я четох бавно. По 10на истории на ден. За да я почувствам. За да я осмисля. Да се поставя на мястото на писателя и да преценя как е съчинявал, завъртал, експонирал тези кратки мигове от нечии живот. Исках книга, която да чета в самолета, във влака, след изтощителен ден на работа в няколкото минути, преди клепачите ми да се паднали с трясък. Това и получих. Даже и нещо повече. Купих я от кафене на летището с опасението, че ще бъде поредният му минотавър. В интернет бях чел цитати от творбата, бях гледал и интервюта по повод книгата. Смятах, че този писател отдавна няма какво повече да представи. Оказа се, че има. И му благодаря. Свръхкратка дума, но с огромно значение. Точно каквато е и една човешка история.
Георги Господинов е автор, който за мен е необяснимо явление. Със сигурност не съм от неговите привърженици, но въпреки това продължавам да чета произведенията му. В съзнанието ми той е изградил образ на едно абсолютно клише, забито в ъгъла на селска стая в един августовски следобед, около което хвърчат мухи. Във въпросната стая има череши, Гаустин чете вестник на немски език, а един транзистор в ъгъла тръби за събитията през 1968 година. След като се премине през това абсолютно задължително бреме във всяка него творба, започват интересните неща. Различното. Неочакваното. Понякога бездарното, написано, защото просто трябва да се напише нещо в даден ден. Понякога гениално, написано на гърба на билетче, защото просто е изключително и няма как да не се напише в точно този момент. Наистина едно билетче би стигнало за написването на някои от свръхкратките истории. Други пък не са чак толкова малки по площ. Но каквито и да са, успяват да накарат читателя да се замисли. Тяхната краткост е най-голямата им сила, защото веднага се забиват в съзнанието и сами започват своя растеж и развитие. Книгата може да се прочете за няколко часа, може да се прочете и за няколко дена. Зависи от нагласата. Аз я четох бавно. По 10на истории на ден. За да я почувствам. За да я осмисля. Да се поставя на мястото на писателя и да преценя как е съчинявал, завъртал, експонирал тези кратки мигове от нечии живот. Исках книга, която да чета в самолета, във влака, след изтощителен ден на работа в няколкото минути, преди клепачите ми да се паднали с трясък. Това и получих. Даже и нещо повече. Купих я от кафене на летището с опасението, че ще бъде поредният му минотавър. В интернет бях чел цитати от творбата, бях гледал и интервюта по повод книгата. Смятах, че този писател отдавна няма какво повече да представи. Оказа се, че има. И му благодаря. Свръхкратка дума, но с огромно значение. Точно каквато е и една човешка история.
четвъртък, 11 октомври 2018 г.
Среща със себе си
Кои сте вие?
Дядо, не ме ли позна?
Не, момче, не мога да си спомня. Изглеждаш ми познато. Тези рани по коленете ще ти оставят белег. На колко си?
На 10 съм.
Ехее, та ти си цял мъж. Ходиш ли на училище?
Ходя!
И как е, интересно ли е?
Много ми харесва математиката. Английският ми е малко скучен, ама физическото е трепач!
Ааа, така, така. Ами ти кой си?
Не ме ли позна?
Не, съжалявам. Това лице ми изглежда някак… Неее, не знам. Не помня вече. На колко си години, младежо?
На 20. Доскоро си мислех, че ми остават още 7. Хе-хее! Кой знае!?
Еее, така ли се говори? Хе-хе. Това младите сте едни…
Хайде, свършвайте по-бързо вече!
Ами Вие господине кой сте?
Не стига, че съм затрупан с работа, жена ми иска развод, детето има проблеми в училище, ами се и прибрах в тъпата България, за да не ме познаеш. На 30 съм, преди да ме попиташ. И да, нашите години образуват редица на Фибоначи, макар и с по една нула отзад, в каквато съм на път да стана, ако това не свърши скоро.
Не му говори така! Я се дръж прилично! Къде се намираш? Моля те да го извиниш от мое име. Ще се научи един ден да си подрежда приоритетите. Малко е нелеп въпросът ми, знам, че го мразиш, но… Така де, сещаш се, как си все пак? Имаш ли нужда от нещо?
Благодаря ти, не. И теб не мога да позная. Всички сте дошли при мен, а аз ви виждам сякаш през мъгла. Всяко лице ми е познато, сякаш съм го виждал сутрин в огледалото. Сякаш съм го виждал в отражението на кафевите очи на първата любов. Сякаш съм го виждал из снимките, когато старата беше още жива. Сякаш съм го виждал преди да се наплискам с вода от езерото, сякаш съм го виждал…
Ние ще тръгваме, но ти се дръж. Трябваш ни, за да можем и ние да съществуваме.
Дръж се, дядо…
Дааа, сякаш съм го виждал. Но защо започва да става тъмно…
Дядо, не ме ли позна?
Не, момче, не мога да си спомня. Изглеждаш ми познато. Тези рани по коленете ще ти оставят белег. На колко си?
На 10 съм.
Ехее, та ти си цял мъж. Ходиш ли на училище?
Ходя!
И как е, интересно ли е?
Много ми харесва математиката. Английският ми е малко скучен, ама физическото е трепач!
Ааа, така, така. Ами ти кой си?
Не ме ли позна?
Не, съжалявам. Това лице ми изглежда някак… Неее, не знам. Не помня вече. На колко си години, младежо?
На 20. Доскоро си мислех, че ми остават още 7. Хе-хее! Кой знае!?
Еее, така ли се говори? Хе-хе. Това младите сте едни…
Хайде, свършвайте по-бързо вече!
Ами Вие господине кой сте?
Не стига, че съм затрупан с работа, жена ми иска развод, детето има проблеми в училище, ами се и прибрах в тъпата България, за да не ме познаеш. На 30 съм, преди да ме попиташ. И да, нашите години образуват редица на Фибоначи, макар и с по една нула отзад, в каквато съм на път да стана, ако това не свърши скоро.
Не му говори така! Я се дръж прилично! Къде се намираш? Моля те да го извиниш от мое име. Ще се научи един ден да си подрежда приоритетите. Малко е нелеп въпросът ми, знам, че го мразиш, но… Така де, сещаш се, как си все пак? Имаш ли нужда от нещо?
Благодаря ти, не. И теб не мога да позная. Всички сте дошли при мен, а аз ви виждам сякаш през мъгла. Всяко лице ми е познато, сякаш съм го виждал сутрин в огледалото. Сякаш съм го виждал в отражението на кафевите очи на първата любов. Сякаш съм го виждал из снимките, когато старата беше още жива. Сякаш съм го виждал преди да се наплискам с вода от езерото, сякаш съм го виждал…
Ние ще тръгваме, но ти се дръж. Трябваш ни, за да можем и ние да съществуваме.
Дръж се, дядо…
Дааа, сякаш съм го виждал. Но защо започва да става тъмно…
сряда, 29 август 2018 г.
„Разбих чашата в стената, прекрачих стаята и я награбих. Бях наранен,
тя беше красива, легнахме си. Помня, че от прозореца ръмеше. Оставихме
да ни вали. Беше хубаво, толкова хубаво, че се любихме два пъти и когато
заспивахме, бяхме с лица към прозореца и дъждът ни валеше, а на
сутринта целите чаршафи бяха мокри и двамата станахме, като кихахме и се
смеехме.
– Боже господи! Боже господи!
Беше забавно, а горкият Уотсън лежеше някъде, лицето му размазано и разкашкано, обърнато към Вечната Истина, към мача от шест рунда, четири рунда, после обратно с мен към фабриката, убивайки осем или десет часа за няколко пенита, без да стигаме доникъде, в очакване на Татко Смърт, а умът ти се спихва и духът ти също се спихва, ние кихахме.
– Боже господи! Боже господи!
Беше забавно, а горкият Уотсън лежеше някъде, лицето му размазано и разкашкано, обърнато към Вечната Истина, към мача от шест рунда, четири рунда, после обратно с мен към фабриката, убивайки осем или десет часа за няколко пенита, без да стигаме доникъде, в очакване на Татко Смърт, а умът ти се спихва и духът ти също се спихва, ние кихахме.
– Боже господи!
Беше смешно и тя каза:
– Ти си целият син, ПОСИНЯЛ си! Господи, погледни се в огледалото!
И аз замръзвах, и умирах, и застанах пред огледалото, и целият бях СИН! Нелепо! Един череп и една торба кокали! Започнах да се смея, толкова много се смях, че се свлякох на килима и тя падна върху мен и двамата се смяхме смяхме смяхме, боже господи, смяхме се, докато не си помислих, че сме се хахнали, и после трябваше да стана, да се облека, да се среша, да си измия зъбите, беше ми твърде лошо, за да ям, повърнах, докато си миех зъбите, излязох навън и вървях към горната фабрика за осветителни тела. Само слънцето сгряваше приятно, но трябва да вземеш каквото можеш.“
- Записки на стария мръсник
– Чарлс Буковски
Беше смешно и тя каза:
– Ти си целият син, ПОСИНЯЛ си! Господи, погледни се в огледалото!
И аз замръзвах, и умирах, и застанах пред огледалото, и целият бях СИН! Нелепо! Един череп и една торба кокали! Започнах да се смея, толкова много се смях, че се свлякох на килима и тя падна върху мен и двамата се смяхме смяхме смяхме, боже господи, смяхме се, докато не си помислих, че сме се хахнали, и после трябваше да стана, да се облека, да се среша, да си измия зъбите, беше ми твърде лошо, за да ям, повърнах, докато си миех зъбите, излязох навън и вървях към горната фабрика за осветителни тела. Само слънцето сгряваше приятно, но трябва да вземеш каквото можеш.“
- Записки на стария мръсник
– Чарлс Буковски
петък, 24 август 2018 г.
Воплите на един пияница
Окей. Да погледнем реално на нещата. Един никаквец на 24 години, който впрочем е и пиян, стои с котарак в скута и пише. И вие четете това. Защо? Нямам никаква шибана идея.
Какво се случи? Нищо особено. Бири, бири, бири и дет се вика оркестъра да свири. Да, ама оркестърът е съставен от титаните на българската живопис Жлъч/Григовор /Гена. Все тая. Детско парти, а след тях обичайното пиене на бири пред Народния театър. Място за култура, просветление и да се изпикаеш в градинката. Сори, това ще е текст с много грубости и истини. Та, седнал съм аз с едно приятелче, без значение кое, и си лафим и си пием и си пушим и ни е през кура за утре. Него го е треснало на откровения и ме пита какво не ме кефи в него. Мълчание. Знаеш ли брат, много неща не ме кефят. Не конкретно в теб. А конкретно в цялата шибана естетика на нашето ежедневие. Да започнем например с това колко често се усмихваме. Не на простотиите на околните. Просто да се разхождаш из улиците и да се усмихваш. Правил ли си го скоро? Защо? Каква е причината да бутаме единия ден и да чакаме да дойде новият? Все едно луната ни е на раменете и се опитваме да я махнем от небосвода, за да дойде слънцето, а след него к'во? Отново да сме тук след работа/университет/училище/животапримама/животанасамотниявоин. И така да броим ден след ден, а даже и да забравим как се брои, а календарът безмислостно да се тътри. Какво постигаме? Това ли искаме наистина? Чакай, какво всъщност искаме? Вадим някакъв шибан лаптоп и си пускаме песента на Роджър Уотърс - „Is this the life we really want". Само докато напиша това изречение и сбърках три път life с lie и не мисля, че това е случайно, защото живеем в една скапана лъжа, която ни кара да се прибираме със заблудата, че правим нещо. Но това е нищо на фона на търсенето на отговори, които не намираме. Уотърс си пее, а след него усложливият спотифай върти песен след песен и вече слушаме скапаните Пинк Флойд, които освен да ни откарват в по-добра Вселена ни напомнят, че още сме тук. И как да гледам звездите, а да не виждам земята, като околните дребнавости са оковали дори погледа ми? Как да се рея, когато не мога дори да се отпусна на пейка в парка? Къде загубихме крилете си и останахме само по голата перушина на пияните ни души? И не, това не е Таралежков, това е шибаната истина. Колко от вас са се замисляли какво ни тегли напред? Вазов, онзи Вазов, който мнозина пъпчиви пикльовци днес псуват, защото трябва да научат/осъзнаят няколко прости картини, без да намесваме импресионизма, преди години е създал „Епопея на забравените“. За да повдигне духа на шепа хора и да ги обедини. Какво днес ни обединява? Кои са тези забравените, които да бъдат лъча светлина вътре в нас? Не говоря за национализъм, патриотизъм или други осквернени с времето термини. Говоря за единия морал и пример, които да ни дърпат напред. Да, има такива хора. Имаше такива хора. Забравени. Неоценени. Пренебрегнати, заради малката фикс идея аз-а да пребъде. Защото никой напоследък не гледа по-далече от собствената си благодат. Няма лошо в това, разбира се. Но накъде отиваме? Копеле, честно, накъде отиваме? Колко от вас са наистина личности, които са се определили като такива и следват своя път? 1-2, макс 10 от всички, които ще прочетат това словоизлеяние. И не, въобще не ми се правете, че знаете какво искате. Лицемерието не е полезно, когато се гледаш в огледалото. Да! Запитайте се за тази личност, която ви вдъхновява да правите всяка следваща крачка напред. Тази крачка трябва да оставя следа, а не просто да е стъпка в пясъка, която морето да отмие. Но това са клишета, които уж всички познаваме. Едно клише може да съдържа в себе си истината, а нали за това си говорим. Welcome to the machine си звучи, а аз си спомням как с един много близък човек ревахме по време на концерта на въпросния Уотърс. Какво не ме кефи ли? Не ме кефи, че всеки втори раболепничи за благодата на чужди интереси и работи във фирма, за да пребъде пича с беемвето. Не ме кефи училището да е възприемано като анархична постройка, в която волята на единици да бъде потъпквана от общата идея за чалга и наркотици. Не ме кефи да ходя по улиците и разни баби да ми искат стотинки за хляб, а после да се отчитат на чичковци с джипове. Не ме кефи да работя всеки ден, за да мога да изхранвам себе си и един уличен котарак и въпреки това да съм в дългове. Ей това не ме кефи. Да пия, за да бутам луната със собствените си рамене, докато прескачам труповете на някогашните мечти и въпреки всичко да вярвам, че нещата ще се оправят. Затворен в собствената си кутийка на високия етаж да се питам да скоча ли или да продължа напред в калта. Да се чудя над всеки изгрев дали няма да ми е последният. Въпреки това се вкарвам в безкрайното колело на една машина от ежедневие, която поглъща волята и чувството за свобода, само, за да отговарям на критериите на криворазбрана система. Мисля, че ще повърна. Това не е от алкохола, а от жалката човешка норма. Защо изобщо някой е сложил лимити и релси над живота ни, когато ще ни спира дори и да се движим по правилния коловоз? Каква е тази пародия на подреденост, щом очевидно дори и за нея са прекалено високи изискванията? Не може ли просто едно малко небе да бъде границата, която гоним и да се съревноваваме единствено със звездите, а не помежду си? Това не разбирам. И това не ме кефи.
Време е за бар. А след него полет над нощта, докато всичко е тихо и мирише на утринна роса. Последните останали чисти сълзи на природата. Поне тях не можем да продадем.
Благодаря за вниманието!
Какво се случи? Нищо особено. Бири, бири, бири и дет се вика оркестъра да свири. Да, ама оркестърът е съставен от титаните на българската живопис Жлъч/Григовор /Гена. Все тая. Детско парти, а след тях обичайното пиене на бири пред Народния театър. Място за култура, просветление и да се изпикаеш в градинката. Сори, това ще е текст с много грубости и истини. Та, седнал съм аз с едно приятелче, без значение кое, и си лафим и си пием и си пушим и ни е през кура за утре. Него го е треснало на откровения и ме пита какво не ме кефи в него. Мълчание. Знаеш ли брат, много неща не ме кефят. Не конкретно в теб. А конкретно в цялата шибана естетика на нашето ежедневие. Да започнем например с това колко често се усмихваме. Не на простотиите на околните. Просто да се разхождаш из улиците и да се усмихваш. Правил ли си го скоро? Защо? Каква е причината да бутаме единия ден и да чакаме да дойде новият? Все едно луната ни е на раменете и се опитваме да я махнем от небосвода, за да дойде слънцето, а след него к'во? Отново да сме тук след работа/университет/училище/животапримама/животанасамотниявоин. И така да броим ден след ден, а даже и да забравим как се брои, а календарът безмислостно да се тътри. Какво постигаме? Това ли искаме наистина? Чакай, какво всъщност искаме? Вадим някакъв шибан лаптоп и си пускаме песента на Роджър Уотърс - „Is this the life we really want". Само докато напиша това изречение и сбърках три път life с lie и не мисля, че това е случайно, защото живеем в една скапана лъжа, която ни кара да се прибираме със заблудата, че правим нещо. Но това е нищо на фона на търсенето на отговори, които не намираме. Уотърс си пее, а след него усложливият спотифай върти песен след песен и вече слушаме скапаните Пинк Флойд, които освен да ни откарват в по-добра Вселена ни напомнят, че още сме тук. И как да гледам звездите, а да не виждам земята, като околните дребнавости са оковали дори погледа ми? Как да се рея, когато не мога дори да се отпусна на пейка в парка? Къде загубихме крилете си и останахме само по голата перушина на пияните ни души? И не, това не е Таралежков, това е шибаната истина. Колко от вас са се замисляли какво ни тегли напред? Вазов, онзи Вазов, който мнозина пъпчиви пикльовци днес псуват, защото трябва да научат/осъзнаят няколко прости картини, без да намесваме импресионизма, преди години е създал „Епопея на забравените“. За да повдигне духа на шепа хора и да ги обедини. Какво днес ни обединява? Кои са тези забравените, които да бъдат лъча светлина вътре в нас? Не говоря за национализъм, патриотизъм или други осквернени с времето термини. Говоря за единия морал и пример, които да ни дърпат напред. Да, има такива хора. Имаше такива хора. Забравени. Неоценени. Пренебрегнати, заради малката фикс идея аз-а да пребъде. Защото никой напоследък не гледа по-далече от собствената си благодат. Няма лошо в това, разбира се. Но накъде отиваме? Копеле, честно, накъде отиваме? Колко от вас са наистина личности, които са се определили като такива и следват своя път? 1-2, макс 10 от всички, които ще прочетат това словоизлеяние. И не, въобще не ми се правете, че знаете какво искате. Лицемерието не е полезно, когато се гледаш в огледалото. Да! Запитайте се за тази личност, която ви вдъхновява да правите всяка следваща крачка напред. Тази крачка трябва да оставя следа, а не просто да е стъпка в пясъка, която морето да отмие. Но това са клишета, които уж всички познаваме. Едно клише може да съдържа в себе си истината, а нали за това си говорим. Welcome to the machine си звучи, а аз си спомням как с един много близък човек ревахме по време на концерта на въпросния Уотърс. Какво не ме кефи ли? Не ме кефи, че всеки втори раболепничи за благодата на чужди интереси и работи във фирма, за да пребъде пича с беемвето. Не ме кефи училището да е възприемано като анархична постройка, в която волята на единици да бъде потъпквана от общата идея за чалга и наркотици. Не ме кефи да ходя по улиците и разни баби да ми искат стотинки за хляб, а после да се отчитат на чичковци с джипове. Не ме кефи да работя всеки ден, за да мога да изхранвам себе си и един уличен котарак и въпреки това да съм в дългове. Ей това не ме кефи. Да пия, за да бутам луната със собствените си рамене, докато прескачам труповете на някогашните мечти и въпреки всичко да вярвам, че нещата ще се оправят. Затворен в собствената си кутийка на високия етаж да се питам да скоча ли или да продължа напред в калта. Да се чудя над всеки изгрев дали няма да ми е последният. Въпреки това се вкарвам в безкрайното колело на една машина от ежедневие, която поглъща волята и чувството за свобода, само, за да отговарям на критериите на криворазбрана система. Мисля, че ще повърна. Това не е от алкохола, а от жалката човешка норма. Защо изобщо някой е сложил лимити и релси над живота ни, когато ще ни спира дори и да се движим по правилния коловоз? Каква е тази пародия на подреденост, щом очевидно дори и за нея са прекалено високи изискванията? Не може ли просто едно малко небе да бъде границата, която гоним и да се съревноваваме единствено със звездите, а не помежду си? Това не разбирам. И това не ме кефи.
Време е за бар. А след него полет над нощта, докато всичко е тихо и мирише на утринна роса. Последните останали чисти сълзи на природата. Поне тях не можем да продадем.
Благодаря за вниманието!
понеделник, 13 август 2018 г.
сряда, 1 август 2018 г.
N.
Мислили ли сте по въпроса за самоубийството? А каква е причината човек да стигне до тази крайност? Винаги ли е породено от психическа нагласа или понякога има свръхестествена намеса? Не четете това, ако искате животът ви да продължи както досега!
N. е комикс, който е адаптиран по едноименния разказ на Стивън Кинг (включен в сборника „Малко след залеза“ от 2006г.). Марк Гугенхайм се е заел с тежката задача да разкаже историята в любимия на мнозина формат, а пък Алекс Малеев се е погрижил за графичното изживяване. Работата, която са свършили е повече от съвършена. Наистина творците са дали нещо от себе си, за да се превърне тази история в истински ужас. След затварянето на последната страница разсъжденията летяха едно след друго в ума ми, а кошмарът ме зовеше. Кошмарът този път имаше друга форма. Не беше чудовище. Колкото повече чета Стивън Кинг, толкова повече осъзнавам, че не съм го разбирал. При него уж акцентът е някакво чудовище, което ходи и избива хора и навсякъде има кръв, а детайлите са все едно извадени от учебник по анатомия. Да, ама не. Всичко това трябва да се разглежда като фон, а акцентът да са хората и техните преживявания, тяхното ежедневие и борбата с всяко следващо изпитание от съдбата. И преди съм казвал, че персонажите на Кинг са едни от най-многопластовите в съвременната литература. Способността му да изгражда обикновени и почти напълно безинтересни хора, доближава произведенията му до безпределната сивота на реалността. В този момент се появява контрастът на ужаса, който така ясно изпъква, че читателят остава заслепен за много от детайлите на обикновения човек. А за мен това е най-страшното. Мига, в който губим себе си. Тогава идват мислите за самоубийство.
В комикса героите не изпъкват с върхови качества. Но едно нещо ще ги обедини. Сигурен съм, че се досещате какво. Стъпка по стъпка, всичко води до нивата на Акърман. В щата Мейн. Точно така. Там има нещо. Или всъщност няма. Може би всичко е само в главата на дадения герой. Може би всичко е само в нашите глави. Или само така си мислим? Акърман. 7 букви. Лошо число. Започнахте ли и вие да броите? Очаквах го. И това е най-лошото. Границата между психозата и неврозата е лесно нарушима. Още по-тънък е защитният слой на мозъка в близост до болен. Дали има нещо фантастично в цялата история или всичко може да бъде медицински и логично обяснено е скритата мистерия, която ще преследва читателя до последната страница. Преплитането на фантастичното с реалното може да бъде разбрано само, ако приемем и двете за истина. А това може да доведе до полудяване.
Този комикс е един от най-добрите, които съм чел. Не само, защото е на Стивън Кинг, а защото историята провокира читателя да мисли дълго след последната страница. Това ревю съдържа 460 думи. Хубаво число.
N. е комикс, който е адаптиран по едноименния разказ на Стивън Кинг (включен в сборника „Малко след залеза“ от 2006г.). Марк Гугенхайм се е заел с тежката задача да разкаже историята в любимия на мнозина формат, а пък Алекс Малеев се е погрижил за графичното изживяване. Работата, която са свършили е повече от съвършена. Наистина творците са дали нещо от себе си, за да се превърне тази история в истински ужас. След затварянето на последната страница разсъжденията летяха едно след друго в ума ми, а кошмарът ме зовеше. Кошмарът този път имаше друга форма. Не беше чудовище. Колкото повече чета Стивън Кинг, толкова повече осъзнавам, че не съм го разбирал. При него уж акцентът е някакво чудовище, което ходи и избива хора и навсякъде има кръв, а детайлите са все едно извадени от учебник по анатомия. Да, ама не. Всичко това трябва да се разглежда като фон, а акцентът да са хората и техните преживявания, тяхното ежедневие и борбата с всяко следващо изпитание от съдбата. И преди съм казвал, че персонажите на Кинг са едни от най-многопластовите в съвременната литература. Способността му да изгражда обикновени и почти напълно безинтересни хора, доближава произведенията му до безпределната сивота на реалността. В този момент се появява контрастът на ужаса, който така ясно изпъква, че читателят остава заслепен за много от детайлите на обикновения човек. А за мен това е най-страшното. Мига, в който губим себе си. Тогава идват мислите за самоубийство.
В комикса героите не изпъкват с върхови качества. Но едно нещо ще ги обедини. Сигурен съм, че се досещате какво. Стъпка по стъпка, всичко води до нивата на Акърман. В щата Мейн. Точно така. Там има нещо. Или всъщност няма. Може би всичко е само в главата на дадения герой. Може би всичко е само в нашите глави. Или само така си мислим? Акърман. 7 букви. Лошо число. Започнахте ли и вие да броите? Очаквах го. И това е най-лошото. Границата между психозата и неврозата е лесно нарушима. Още по-тънък е защитният слой на мозъка в близост до болен. Дали има нещо фантастично в цялата история или всичко може да бъде медицински и логично обяснено е скритата мистерия, която ще преследва читателя до последната страница. Преплитането на фантастичното с реалното може да бъде разбрано само, ако приемем и двете за истина. А това може да доведе до полудяване.
Този комикс е един от най-добрите, които съм чел. Не само, защото е на Стивън Кинг, а защото историята провокира читателя да мисли дълго след последната страница. Това ревю съдържа 460 думи. Хубаво число.
събота, 28 юли 2018 г.
Вселена от нищото
Книгите на научно-популярна тематика винаги са били предизвикателство - от една страна за автора, а от друга за читателя. Информация от изключително сложен характер трябва да бъде поднесен на лесносмилаем и увлекателен език, а преди всичко и да провокира стремежа към знание. Въпросът е как да се случи това, когато говорим за „нищото"?
Лорънс Краус е теоретик и космолог, който напоследък вместо да си седне на задника и да продължи работата си като физик, се е заел да популяризира науката. В което няма нищо лошо, разбира се. Даже е хубаво, защото говори с привичния си хумор и простота за наистина трудна физика. За читателите, които за пръв път срещат това име, мога да препоръчам серията от научно-популярни филми How the Universe Works, в които още участват и Мичио Каку, Фил Плейт, Мишел Талер, Стивън Хокинг и много други. Лорънс е симпатичният чичко, който прилича на Уили Танер от Алф. Има лека ирония в това, но да караме по същество. В творбата „Вселена от нищото“ проф. Краус има пред себе си задачата да обясни част от проблемите на съвременната физика, да разкрие научната картина на постигнатото до момента, да повдигне много въпроси за бъдещето развитие. Теория за големия взрив, Стандартен модел, Космичен микровълнов фон, Инфлация, Анихилация, Барионна асиметрия и т.н. Това ще се окаже само рамката на едно „нищо“. Това, към което се стреми и авторът. Вакуумът. Енергията на вакуума. А бе да си го кажем директно - тъмната енергия. Ако това понятие го срещате за пръв път - лошо. Ако не знаете какво означава - спокойно. Никой все още не е напълно сигурен в това. Разбира се, от гледна точка на космологията получаваме ясни знаци какво би трябвало да бъде тъмната енергия, но докато нямаме пределно ясни експериментални потвърждения - по-добре да запазим минута мълчание. Ще си позволя да вкарам съвсем кратка лична изповед. Студент по теоретична физика съм и се занимавам с тъмна материя. Мога с гордост да заявя, че най-големият проблем в момента е да се детектират тъмната материя, тъмната енергия и тъмната Индия. Да се върнем на „нищото“. Защо Вселената е изградена от нещо, а не от нищо. Къде е границата между двете? Какво е бъдещето на Вселената? Как сме се появили? Оп, тук трябва да се направи вметка - Божествената намеса е напълно изключена от моделите на физиката. Sorry, no sorry. Няма да навлизам в религиозни размишления, но Лорънс Краус дава достатъчно аргументи, които отхвърлят наличието на Бог. Да си призная честно, в един момент чак писват, но това е друг въпрос. Важното е, че ние сме сами по себе си една малка Вселена, защото в нас има толкова много частици, които са бивши умрели звезди, дошли от безумно далече, че идеята някакво божество да ни сглоби по определен начин изглежда невероятна. Но и ние сме невероятни, кхъм, кхъм. И така, няма да ви давам спойлери защо има нещо, а не нищо. Даже няма да ви кажа какво ще се случи с Вселената след доста дълго време. Но се надявам да провокирах любопитството ви, а проф. Краус да ви даде някои от търсените отговори в книгата „Вселена от нищото“. Струва си, а пък и той има чувство за хумор. Не е от онези кисели професори, които само плюят и ти обясняват колко си тъп. Нали.
Да си нещо или да си нищо? Това е въпросът на Вселената! А явно ние сме в ролята на Офелия и трябва да открием отговорите за тези терзания.
сряда, 25 юли 2018 г.
Куджо
„Куджо“ е една от класиките на Стивън Кинг. Роман, за който самият автор няма особени спомени от писането му. Поредното доказателство, че дори на пияна глава - талантът си е талант, а кралят си е крал.
Действието на романа се развива в емблематичния Касъл Рок, щата Мейн. Това е втората творба на краля, която използва тази сцена. Макар мястото да е познато, персонажите са изцяло нови. Сюжетът проследява две коренно различни семейства и техните житейски проблеми. Всяко от тях бива изправено пред редица изпитания от ежедневието. Изпитания, актуални и близо 40 години по-късно. Героите са изключително достоверни и всяко едно тяхно решение е логично и подхожда на техния профил. Нищо учудващо, имайки предвид автора. Но какво ще се случи, ако техните съдби се преплетат, а пресечната точка се окаже 100-килограмов Санбернар болен от бяс? Най-милото и вярно куче ще се окаже причината за поредните горещи събития в малкото градче. Ужасът се завръща! Въпреки ентусиазма и цялостната картина - нищо особено не съм написал до този момент. Класически Стивън Кинг, който все трябва да се различава по нещо, за да грабне читателите. Тук се намесва един тягостен и задушаващ кошмар. По време на целия роман се усеща една унищожителна стена, която сякаш стиска с огнените си лапи читателя и го кара да стои в безизходица. Структурирането на двете семейства и тяхното място в обществото е първото парче от този душевен затвор. Макар и различни, двете съпруги са изправени в патова ситуация, в която всеки ход е погрешен и носи единствено страх. Умението на писателя да създава толкова истински персонажи се явява паралела с реалния свят. Именно тази достоверност е ключовата за качественото задушаване. Финалният щрих е добавен с трик, за който и Балзак би завидял. Описанието на вътрешното състояние на героите е представено чрез средата, в която се намират те. Красота! За подхода. Не за ситуацията. Защото положението на главните персонажи ще бъде не просто напечено, а направо захвърлено в пъклите на ада. А там дебне Куджо! Но дали той е най-големият ужас, причината за страха? Какви ще бъдат последствията и дали героите ще продължат напред? Отговорът се крие някъде в щата Мейн.
„Куджо“ е една бавна емоционална разходка из същността на думата семейство. Макар и хорър, творбата е емблематична за човешките взаимоотношения и справянето с ежедневните проблеми. Ужасът и фантазията се преплитат в реалния свят, за да ни покажат, че трябва да се наслаждаваме на всеки ден от живота си и да ценим това, което имаме. И най-вече да бъдем открити помежду си и да говорим за своите проблеми.
Действието на романа се развива в емблематичния Касъл Рок, щата Мейн. Това е втората творба на краля, която използва тази сцена. Макар мястото да е познато, персонажите са изцяло нови. Сюжетът проследява две коренно различни семейства и техните житейски проблеми. Всяко от тях бива изправено пред редица изпитания от ежедневието. Изпитания, актуални и близо 40 години по-късно. Героите са изключително достоверни и всяко едно тяхно решение е логично и подхожда на техния профил. Нищо учудващо, имайки предвид автора. Но какво ще се случи, ако техните съдби се преплетат, а пресечната точка се окаже 100-килограмов Санбернар болен от бяс? Най-милото и вярно куче ще се окаже причината за поредните горещи събития в малкото градче. Ужасът се завръща! Въпреки ентусиазма и цялостната картина - нищо особено не съм написал до този момент. Класически Стивън Кинг, който все трябва да се различава по нещо, за да грабне читателите. Тук се намесва един тягостен и задушаващ кошмар. По време на целия роман се усеща една унищожителна стена, която сякаш стиска с огнените си лапи читателя и го кара да стои в безизходица. Структурирането на двете семейства и тяхното място в обществото е първото парче от този душевен затвор. Макар и различни, двете съпруги са изправени в патова ситуация, в която всеки ход е погрешен и носи единствено страх. Умението на писателя да създава толкова истински персонажи се явява паралела с реалния свят. Именно тази достоверност е ключовата за качественото задушаване. Финалният щрих е добавен с трик, за който и Балзак би завидял. Описанието на вътрешното състояние на героите е представено чрез средата, в която се намират те. Красота! За подхода. Не за ситуацията. Защото положението на главните персонажи ще бъде не просто напечено, а направо захвърлено в пъклите на ада. А там дебне Куджо! Но дали той е най-големият ужас, причината за страха? Какви ще бъдат последствията и дали героите ще продължат напред? Отговорът се крие някъде в щата Мейн.
„Куджо“ е една бавна емоционална разходка из същността на думата семейство. Макар и хорър, творбата е емблематична за човешките взаимоотношения и справянето с ежедневните проблеми. Ужасът и фантазията се преплитат в реалния свят, за да ни покажат, че трябва да се наслаждаваме на всеки ден от живота си и да ценим това, което имаме. И най-вече да бъдем открити помежду си и да говорим за своите проблеми.
Абонамент за:
Публикации (Atom)