Всичките наши тела

  „Всичките наши тела“ е сборник със свръхкратки истории от българския писател Георги Господинов. Това е един рисков и не особено популярен похват в съвременната ни литература. Доколко тази творба е била успешно начинание е въпрос, който от мен получава положителен отговор. С молба за още.
  Георги Господинов е автор, който за мен е необяснимо явление. Със сигурност не съм от неговите привърженици, но въпреки това продължавам да чета произведенията му. В съзнанието ми той е изградил образ на едно абсолютно клише, забито в ъгъла на селска стая в един августовски следобед, около което хвърчат мухи. Във въпросната стая има череши, Гаустин чете вестник на немски език, а един транзистор в ъгъла тръби за събитията през 1968 година. След като се премине през това абсолютно задължително бреме във всяка него творба, започват интересните неща. Различното. Неочакваното. Понякога бездарното, написано, защото просто трябва да се напише нещо в даден ден. Понякога гениално, написано на гърба на билетче, защото просто е изключително и няма как да не се напише в точно този момент. Наистина едно билетче би стигнало за написването на някои от свръхкратките истории. Други пък не са чак толкова малки по площ. Но каквито и да са, успяват да накарат читателя да се замисли. Тяхната краткост е най-голямата им сила, защото веднага се забиват в съзнанието и сами започват своя растеж и развитие. Книгата може да се прочете за няколко часа, може да се прочете и за няколко дена. Зависи от нагласата. Аз я четох бавно. По 10на истории на ден. За да я почувствам. За да я осмисля. Да се поставя на мястото на писателя и да преценя как е съчинявал, завъртал, експонирал тези кратки мигове от нечии живот. Исках книга, която да чета в самолета, във влака, след изтощителен ден на работа в няколкото минути, преди клепачите ми да се паднали с трясък. Това и получих. Даже и нещо повече. Купих я от кафене на летището с опасението, че ще бъде поредният му минотавър. В интернет бях чел цитати от творбата, бях гледал и интервюта по повод книгата. Смятах, че този писател отдавна няма какво повече да представи. Оказа се, че има. И му благодаря. Свръхкратка дума, но с огромно значение. Точно каквато е и една човешка история.

  

Среща със себе си

Кои сте вие?
Дядо, не ме ли позна?
Не, момче, не мога да си спомня. Изглеждаш ми познато. Тези рани по коленете ще ти оставят белег. На колко си?
На 10 съм.
Ехее, та ти си цял мъж. Ходиш ли на училище?
Ходя!
И как е, интересно ли е?
Много ми харесва математиката. Английският ми е малко скучен, ама физическото е трепач!
Ааа, така, така. Ами ти кой си?
Не ме ли позна?
Не, съжалявам. Това лице ми изглежда някак… Неее, не знам. Не помня вече. На колко си години, младежо?
На 20. Доскоро си мислех, че ми остават още 7. Хе-хее! Кой знае!?
Еее, така ли се говори? Хе-хе. Това младите сте едни…
Хайде, свършвайте по-бързо вече!
Ами Вие господине кой сте?
Не стига, че съм затрупан с работа, жена ми иска развод, детето има проблеми в училище, ами се и прибрах в тъпата България, за да не ме познаеш. На 30 съм, преди да ме попиташ. И да, нашите години образуват редица на Фибоначи, макар и с по една нула отзад, в каквато съм на път да стана, ако това не свърши скоро.
Не му говори така! Я се дръж прилично! Къде се намираш? Моля те да го извиниш от мое име. Ще се научи един ден да си подрежда приоритетите. Малко е нелеп въпросът ми, знам, че го мразиш, но… Така де, сещаш се, как си все пак? Имаш ли нужда от нещо?
Благодаря ти, не. И теб не мога да позная. Всички сте дошли при мен, а аз ви виждам сякаш през мъгла. Всяко лице ми е познато, сякаш съм го виждал сутрин в огледалото. Сякаш съм го виждал в отражението на кафевите очи на първата любов. Сякаш съм го виждал из снимките, когато старата беше още жива. Сякаш съм го виждал преди да се наплискам с вода от езерото, сякаш съм го виждал…
Ние ще тръгваме, но ти се дръж. Трябваш ни, за да можем и ние да съществуваме.
Дръж се, дядо…
Дааа, сякаш съм го виждал. Но защо започва да става тъмно…

Радослав Симеонов
#PauloRadelho

„Разбих чашата в стената, прекрачих стаята и я награбих. Бях наранен, тя беше красива, легнахме си. Помня, че от прозореца ръмеше. Оставихме да ни вали. Беше хубаво, толкова хубаво, че се любихме два пъти и когато заспивахме, бяхме с лица към прозореца и дъждът ни валеше, а на сутринта целите чаршафи бяха мокри и двамата станахме, като кихахме и се смеехме.
– Боже господи! Боже господи!
Беше забавно, а горкият Уотсън лежеше някъде, лицето му размазано и разкашкано, обърнато към Вечната Истина, към мача от шест рунда, четири рунда, после обратно с мен към фабриката, убивайки осем или десет часа за няколко пенита, без да стигаме доникъде, в очакване на Татко Смърт, а умът ти се спихва и духът ти също се спихва, ние кихахме.

– Боже господи!
Беше смешно и тя каза:
– Ти си целият син, ПОСИНЯЛ си! Господи, погледни се в огледалото!
И аз замръзвах, и умирах, и застанах пред огледалото, и целият бях СИН! Нелепо! Един череп и една торба кокали! Започнах да се смея, толкова много се смях, че се свлякох на килима и тя падна върху мен и двамата се смяхме смяхме смяхме, боже господи, смяхме се, докато не си помислих, че сме се хахнали, и после трябваше да стана, да се облека, да се среша, да си измия зъбите, беше ми твърде лошо, за да ям, повърнах, докато си миех зъбите, излязох навън и вървях към горната фабрика за осветителни тела. Само слънцето сгряваше приятно, но трябва да вземеш каквото можеш.“

- Записки на стария мръсник
– Чарлс Буковски

Воплите на един пияница

    Окей. Да погледнем реално на нещата. Един никаквец на 24 години, който впрочем е и пиян, стои с котарак в скута и пише. И вие четете това. Защо? Нямам никаква шибана идея.
    Какво се случи? Нищо особено. Бири, бири, бири и дет се вика оркестъра да свири. Да, ама оркестърът е съставен от титаните на българската живопис Жлъч/Григовор /Гена. Все тая. Детско парти, а след тях обичайното пиене на бири пред Народния театър. Място за култура, просветление и да се изпикаеш в градинката. Сори, това ще е текст с много грубости и истини. Та, седнал съм аз с едно приятелче, без значение кое, и си лафим и си пием и си пушим и ни е през кура за утре. Него го е треснало на откровения и ме пита какво не ме кефи в него. Мълчание. Знаеш ли брат, много неща не ме кефят. Не конкретно в теб. А конкретно в цялата шибана естетика на нашето ежедневие. Да започнем например с това колко често се усмихваме. Не на простотиите на околните. Просто да се разхождаш из улиците и да се усмихваш. Правил ли си го скоро? Защо? Каква е причината да бутаме единия ден и да чакаме да дойде новият? Все едно луната ни е на раменете и се опитваме да я махнем от небосвода, за да дойде слънцето, а след него к'во? Отново да сме тук след работа/университет/училище/животапримама/животанасамотниявоин. И така да броим ден след ден, а даже и да забравим как се брои, а календарът безмислостно да се тътри. Какво постигаме? Това ли искаме наистина? Чакай, какво всъщност искаме? Вадим някакъв шибан лаптоп и си пускаме песента на Роджър Уотърс - „Is this the life we really want". Само докато напиша това изречение и сбърках три път life с lie и не мисля, че това е случайно, защото живеем в една скапана лъжа, която ни кара да се прибираме със заблудата, че правим нещо. Но това е нищо на фона на търсенето на отговори, които не намираме. Уотърс си пее, а след него усложливият спотифай върти песен след песен и вече слушаме скапаните Пинк Флойд, които освен да ни откарват в по-добра Вселена ни напомнят, че още сме тук. И как да гледам звездите, а да не виждам земята, като околните дребнавости са оковали дори погледа ми? Как да се рея, когато не мога дори да се отпусна на пейка в парка? Къде загубихме крилете си и останахме само по голата перушина на пияните ни души? И не, това не е Таралежков, това е шибаната истина. Колко от вас са се замисляли какво ни тегли напред? Вазов, онзи Вазов, който мнозина пъпчиви пикльовци днес псуват, защото трябва да научат/осъзнаят няколко прости картини, без да намесваме импресионизма, преди години е създал „Епопея на забравените“. За да повдигне духа на шепа хора и да ги обедини. Какво днес ни обединява? Кои са тези забравените, които да бъдат лъча светлина вътре в нас? Не говоря за национализъм, патриотизъм или други осквернени с времето термини. Говоря за единия морал и пример, които да ни дърпат напред. Да, има такива хора. Имаше такива хора. Забравени. Неоценени. Пренебрегнати, заради малката фикс идея аз-а да пребъде. Защото никой напоследък не гледа по-далече от собствената си благодат. Няма лошо в това, разбира се. Но накъде отиваме? Копеле, честно, накъде отиваме? Колко от вас са наистина личности, които са се определили като такива и следват своя път? 1-2, макс 10 от всички, които ще прочетат това словоизлеяние. И не, въобще не ми се правете, че знаете какво искате. Лицемерието не е полезно, когато се гледаш в огледалото. Да! Запитайте се за тази личност, която ви вдъхновява да правите всяка следваща крачка напред. Тази крачка трябва да оставя следа, а не просто да е стъпка в пясъка, която морето да отмие. Но това са клишета, които уж всички познаваме. Едно клише може да съдържа в себе си истината, а нали за това си говорим. Welcome to the machine си звучи, а аз си спомням как с един много близък човек ревахме по време на концерта на въпросния Уотърс. Какво не ме кефи ли? Не ме кефи, че всеки втори раболепничи за благодата на чужди интереси и работи във фирма, за да пребъде пича с беемвето. Не ме кефи училището да е възприемано като анархична постройка, в която волята на единици да бъде потъпквана от общата идея за чалга и наркотици. Не ме кефи да ходя по улиците и разни баби да ми искат стотинки за хляб, а после да се отчитат на чичковци с джипове. Не ме кефи да работя всеки ден, за да мога да изхранвам себе си и един уличен котарак и въпреки това да съм в дългове. Ей това не ме кефи. Да пия, за да бутам луната със собствените си рамене, докато прескачам труповете на някогашните мечти и въпреки всичко да вярвам, че нещата ще се оправят. Затворен в собствената си кутийка на високия етаж да се питам да скоча ли или да продължа напред в калта. Да се чудя над всеки изгрев дали няма да ми е последният. Въпреки това се вкарвам в безкрайното колело на една машина от ежедневие, която поглъща волята и чувството за свобода, само, за да отговарям на критериите на криворазбрана система. Мисля, че ще повърна. Това не е от алкохола, а от жалката човешка норма. Защо изобщо някой е сложил лимити и релси над живота ни, когато ще ни спира дори и да се движим по правилния коловоз? Каква е тази пародия на подреденост, щом очевидно дори и за нея са прекалено високи изискванията? Не може ли просто едно малко небе да бъде границата, която гоним и да се съревноваваме единствено със звездите, а не помежду си? Това не разбирам. И това не ме кефи.
   Време е за бар. А след него полет над нощта, докато всичко е тихо и мирише на утринна роса. Последните останали чисти сълзи на природата. Поне тях не можем да продадем.
Благодаря за вниманието!

ударението
над общото им изречение полетя,
без да има запетайки по пътя,
и кацна, за да сложи точка.

N.

  Мислили ли сте по въпроса за самоубийството? А каква е причината човек да стигне до тази крайност? Винаги ли е породено от психическа нагласа или понякога има свръхестествена намеса? Не четете това, ако искате животът ви да продължи както досега!
   N. е комикс, който е адаптиран по едноименния разказ на Стивън Кинг (включен в сборника „Малко след залеза“ от 2006г.). Марк Гугенхайм се е заел с тежката задача да разкаже историята в любимия на мнозина формат, а пък Алекс Малеев се е погрижил за графичното изживяване. Работата, която са свършили е повече от съвършена. Наистина творците са дали нещо от себе си, за да се превърне тази история в истински ужас. След затварянето на последната страница разсъжденията летяха едно след друго в ума ми, а кошмарът ме зовеше. Кошмарът този път имаше друга форма. Не беше чудовище. Колкото повече чета Стивън Кинг, толкова повече осъзнавам, че не съм го разбирал. При него уж акцентът е някакво чудовище, което ходи и избива хора и навсякъде има кръв, а детайлите са все едно извадени от учебник по анатомия. Да, ама не. Всичко това трябва да се разглежда като фон, а акцентът да са хората и техните преживявания, тяхното ежедневие и борбата с всяко следващо изпитание от съдбата. И преди съм казвал, че персонажите на Кинг са едни от най-многопластовите в съвременната литература. Способността му да изгражда обикновени и почти напълно безинтересни хора, доближава произведенията му до безпределната сивота на реалността. В този момент се появява контрастът на ужаса, който така ясно изпъква, че читателят остава заслепен за много от детайлите на обикновения човек. А за мен това е най-страшното. Мига, в който губим себе си. Тогава идват мислите за самоубийство.
  В комикса героите не изпъкват с върхови качества. Но едно нещо ще ги обедини. Сигурен съм, че се досещате какво. Стъпка по стъпка, всичко води до нивата на Акърман. В щата Мейн. Точно така. Там има нещо. Или всъщност няма. Може би всичко е само в главата на дадения герой. Може би всичко е само в нашите глави. Или само така си мислим? Акърман. 7 букви. Лошо число. Започнахте ли и вие да броите? Очаквах го. И това е най-лошото. Границата между психозата и неврозата е лесно нарушима. Още по-тънък е защитният слой на мозъка в близост до болен. Дали има нещо фантастично в цялата история или всичко може да бъде медицински и логично обяснено е скритата мистерия, която ще преследва читателя до последната страница. Преплитането на фантастичното с реалното може да бъде разбрано само, ако приемем и двете за истина. А това може да доведе до полудяване.
  Този комикс е един от най-добрите, които съм чел. Не само, защото е на Стивън Кинг, а защото историята провокира читателя да мисли дълго след последната страница. Това ревю съдържа 460 думи. Хубаво число.

Вселена от нищото

  
Книгите на научно-популярна тематика винаги са били предизвикателство - от една страна за автора, а от друга за читателя. Информация от изключително сложен характер трябва да бъде поднесен на лесносмилаем и увлекателен език, а преди всичко и да провокира стремежа към знание. Въпросът е как да се случи това, когато говорим за „нищото"?

Лорънс Краус е теоретик и космолог, който напоследък вместо да си седне на задника и да продължи работата си като физик, се е заел да популяризира науката. В което няма нищо лошо, разбира се. Даже е хубаво, защото говори с привичния си хумор и простота за наистина трудна физика. За читателите, които за пръв път срещат това име, мога да препоръчам серията от научно-популярни филми How the Universe Works, в които още участват и Мичио Каку, Фил Плейт, Мишел Талер, Стивън Хокинг и много други. Лорънс е симпатичният чичко, който прилича на Уили Танер от Алф. Има лека ирония в това, но да караме по същество. В творбата „Вселена от нищото“ проф. Краус има пред себе си задачата да обясни част от проблемите на съвременната физика, да разкрие научната картина на постигнатото до момента, да повдигне много въпроси за бъдещето развитие. Теория за големия взрив, Стандартен модел, Космичен микровълнов фон, Инфлация, Анихилация, Барионна асиметрия и т.н. Това ще се окаже само рамката на едно „нищо“. Това, към което се стреми и авторът. Вакуумът. Енергията на вакуума. А бе да си го кажем директно - тъмната енергия. Ако това понятие го срещате за пръв път - лошо. Ако не знаете какво означава - спокойно. Никой все още не е напълно сигурен в това. Разбира се, от гледна точка на космологията получаваме ясни знаци какво би трябвало да бъде тъмната енергия, но докато нямаме пределно ясни експериментални потвърждения - по-добре да запазим минута мълчание. Ще си позволя да вкарам съвсем кратка лична изповед. Студент по теоретична физика съм и се занимавам с тъмна материя. Мога с гордост да заявя, че най-големият проблем в момента е да се детектират тъмната материя, тъмната енергия и тъмната Индия. Да се върнем на „нищото“. Защо Вселената е изградена от нещо, а не от нищо. Къде е границата между двете? Какво е бъдещето на Вселената? Как сме се появили? Оп, тук трябва да се направи вметка - Божествената намеса е напълно изключена от моделите на физиката. Sorry, no sorry. Няма да навлизам в религиозни размишления, но Лорънс Краус дава достатъчно аргументи, които отхвърлят наличието на Бог. Да си призная честно, в един момент чак писват, но това е друг въпрос. Важното е, че ние сме сами по себе си една малка Вселена, защото в нас има толкова много частици, които са бивши умрели звезди, дошли от безумно далече, че идеята някакво божество да ни сглоби по определен начин изглежда невероятна. Но и ние сме невероятни, кхъм, кхъм. И така, няма да ви давам спойлери защо има нещо, а не нищо. Даже няма да ви кажа какво ще се случи с Вселената след доста дълго време. Но се надявам да провокирах любопитството ви, а проф. Краус да ви даде някои от търсените отговори в книгата „Вселена от нищото“. Струва си, а пък и той има чувство за хумор. Не е от онези кисели професори, които само плюят и ти обясняват колко си тъп. Нали.

   Да си нещо или да си нищо? Това е въпросът на Вселената! А явно ние сме в ролята на Офелия и трябва да открием отговорите за тези терзания.

  

Куджо

  „Куджо“ е една от класиките на Стивън Кинг. Роман, за който самият автор няма особени спомени от писането му. Поредното доказателство, че дори на пияна глава - талантът си е талант, а кралят си е крал.
  Действието на романа се развива в емблематичния Касъл Рок, щата Мейн. Това е втората творба на краля, която използва тази сцена. Макар мястото да е познато, персонажите са изцяло нови. Сюжетът проследява две коренно различни семейства и техните житейски проблеми. Всяко от тях бива изправено пред редица изпитания от ежедневието. Изпитания, актуални и близо 40 години по-късно. Героите са изключително достоверни и всяко едно тяхно решение е логично и подхожда на техния профил. Нищо учудващо, имайки предвид автора. Но какво ще се случи, ако техните съдби се преплетат, а пресечната точка се окаже 100-килограмов Санбернар болен от бяс? Най-милото и вярно куче ще се окаже причината за поредните горещи събития в малкото градче. Ужасът се завръща! Въпреки ентусиазма и цялостната картина - нищо особено не съм написал до този момент. Класически Стивън Кинг, който все трябва да се различава по нещо, за да грабне читателите. Тук се намесва един тягостен и задушаващ кошмар. По време на целия роман се усеща една унищожителна стена, която сякаш стиска с огнените си лапи читателя и го кара да стои в безизходица. Структурирането на двете семейства и тяхното място в обществото е първото парче от този душевен затвор. Макар и различни, двете съпруги са изправени в патова ситуация, в която всеки ход е погрешен и носи единствено страх. Умението на писателя да създава толкова истински персонажи се явява паралела с реалния свят. Именно тази достоверност е ключовата за качественото задушаване. Финалният щрих е добавен с трик, за който и Балзак би завидял. Описанието на вътрешното състояние на героите е представено чрез средата, в която се намират те. Красота! За подхода. Не за ситуацията. Защото положението на главните персонажи ще бъде не просто напечено, а направо захвърлено в пъклите на ада. А там дебне Куджо! Но дали той е най-големият ужас, причината за страха? Какви ще бъдат последствията и дали героите ще продължат напред? Отговорът се крие някъде в щата Мейн.
  „Куджо“ е една бавна емоционална разходка из същността на думата семейство. Макар и хорър, творбата е емблематична за човешките взаимоотношения и справянето с ежедневните проблеми. Ужасът и фантазията се преплитат в реалния свят, за да ни покажат, че трябва да се наслаждаваме на всеки ден от живота си и да ценим това, което имаме. И най-вече да бъдем открити помежду си и да говорим за своите проблеми.

За писането

  Чарлз Буковски. Обичан, мразен, възхваляван, оплюван, мръсник, циник, романтик, изживян, неразбран. Хиляди епитети мога да изредя за него и пак нито един няма да бъде точен. Уникален по стила си, вероятно е един от най-добрите (или най-лошите) писатели живели някога.
   „За писането“ е сборник от писма, изпращани от Буковски до редактори, писатели, приятели  от 1945 до 1993 година. Това не е и няма как да бъде цялата кореспонденция на писателя, а само подбрани (поради една или друга причина) творби. Редакторската намеса е сведена до минимум. Именно това ни помага да надзърнем по-дълбоко в личността на Буковски. Грубите маниери, пречупени през чаша пълна с вино, показват много повече за същността на душата му, от колкото би показала дори най-добрата биография. За читател, който познава творчеството на Чарлс и по-специално романите „Всичко на масата“, „Поща“, „Жени“, „Холивуд“ би било интересно да проследи в кореспонденцията интересни факти, мисли или пък пречки, които стоят зад творбите. Тук откриваме и суровото мнение на писателя, изказано без излишни определения. Вярно, самочувствието винаги му е било силно завишено, а дали е оправдано или не - всеки преценява сам за себе си. Тъй като това все пак е сборник озаглавен с гръмкото „За писането“, редно е да напиша няколко думи за, очевидно, писането. Буковски не дава съвети за това как да бъдем писатели. Творбата е много различна спрямо носещата също заглавие такава от Стивън Кинг. Тук трябва самият читател да намира между редовете съветите и препоръките, за да усъвършенства стила си. Ще си позволя да изкажа личното си мнение за Буковски и огромна част от неговите произведения. Именно това мнение съм изградил благодарение на много четене и доизпипал намирайки дребните завършващи детайли в писмата му. Буковски е човек, който не пише хиперболизирано, напарфюмирано или завоалирано. Той е писателят, който пише за нещата такива, каквито са. Брутални, грозни, безсърдечни, обвити в лаина и цигарен дим. Нощта не е романтика под звездите. Нощта е гладна проститутка, която разбива стъклени бутилки в стената под звуците на Малер. Америка не е страната на свободния дух и безкрайните мечти. Америка е страната, в която човекът от средната класа е принуден да живее на ръба между лудостта и самоубийството, докато жонглира с топките на някой състезателен кон и се лута в кръговете на хиподрума. В цялата тази жестокост се намира и онова изречение между редовете, което те кара да гледаш в тавана в 2 през нощта и да не смееш да мигнеш. Онова изречение, което те кара да вярваш в душата, в любовта или в красотата на изгрева. Но, за да оцениш тези неща, първо трябва да изядеш една голяма кофа с лайна от обкръжаващия те свят. Това научих от Буковски за писането. Най-добрият съвет даван някога - да се пише достоверно! Защото в грозната истина, се намира онази красива искрица, наречена надежда.
  „За писането“ е сборник с писма, който върви като един приятен и земен разговор с Чарлс Буковски. Най-добрият начин да опознаеш един човек е просто като поговориш с него. Останалото е просто вашата история.

 

На Боян Петров

Вятърът жестоко вее

над черни, ледени скали
Но сред тях слънце грее,
един човек не ходи, а лети.

Пропасти наред прескача
с поглед нагоре устремен.
Въже след въже изкачва,
всеки ход е преценен.

Покрай сераци страшни,
той умело траверсира
Прави сам стъпките тъй важни,
целия свят го аплодира!

В тез условия сурови
не всеки би оцелял.
Но българите затова сме горди,
че на всеки връх наш лъв е изревал

Сърце, което тъй мечтае,
то не може да замръзне.
Тоз, който сред облаци витае
Сред богове да крачи дръзне

Прекалено нисък е върхът,
щом решил е да покори небта
Отдавна забравен е страхът
пред очите му е единствено целта.

Вятърът жестоко вее

над черни, ледени скали
Но сред тях слънце грее,
един човек не ходи, а лети!

Радослав Симеонов

Бънджи

– Какво е първата целувка?
– Скачал ли си с бънджи?
– Моля!?
– Скачал ли си с бънджи?
– Не, не съм. Не виждам връзката с въпроса ми.
– Окей. Представи си, че искаш да скочиш.
– Ама аз не искам!
– Млъкни и си го представи. Така! Записал си се за скок. Не знаеш какво е, но си гледал, че е готино. Зарибил си се. Нямаш идея защо. Просто моментна тръпка, сторило ти се е добра идея. Нали ще стане някога, пък и после ще разправяш какво е. Да, ама времето до скока наближава. Започваш да осъзнаваш отговорността, която си поел. Тъпо е да се откажеш вече. Разказал си на този, на онзи. Повярвал си си. Там. Някога. Да, ама вече е нощта преди скока. Започваш да осъзнаваш какво се случва. Малко те е страх. Цяла вечер си представяш различни сценарии в главата за това, което те очаква. Може да се скъса въжето и да умреш. Ти можеш да умреш и от 5м, но утре ще скачаш от поне 50м. И това те филмира яко. Казваш си: „Ще скоча бързо, ще приключи. Какво пък толкова.“ Затваряш очи и се обръщаш на другата страна. Да бе, сякаш можеш да скочиш бавно. Започва нов сюжет да ти се върти в главата. Това скапано одеало не спира да ти се мотае в краката. Уфф, и тая възглавница вчера беше по-удобна... Леко си се унесъл, но към 4 сутринта отново се будиш. Незнанието те кара да си неуверен и притеснен. Мозъкът ти отказва да мисли рационално, тотално си се разсънил, а погледът ти търси единствено циферблата в тъмното. Още малко и ще излезеш. Един път да тръгнеш и после е лесно. И ето - тръгваш. Вече си в колата, пътуваш към Буново. Есенните листа са образували шарен килим около пътя, сякаш цяла тълпа очаква само теб. Паднала е лека мъгла, за да придаде допълнителен драматизъм към иначе нищо особеното ти деяние, което в момента е накарало няколкото ти залъка от закуската да са навсякъде из тялотото ти, само не и там, където трябва. Започва безсмисленото чакане. Вече си на мястото, а така и не се случва това, което очакваш. Чакаш и чакаш и вече ти е толкова тъпо от чакане, че си готов да изживееш някой от снощните сценарии, в които се мяташ без въже, само и само да се приключи. И в най-неочаквания момент тя се появява. Така де, идва един пичага, който започва да те обарва по краката и да ти връзва въже. Сърцето ти е в гърлото, но действаш машинално. Здравей, как си, да, да, всичко е наред. Дали ще се разхождаш с нея или ще си оправяш сбруята, горе-долу действаш по инстинкт. Тъпи шеги, тик-так, тик-так, дай да минем от тук, това правилен възел ли е, времето днес е хубаво, ходила ли си на водната кула в Лозенец, бла-бла-бла. И така докато не се опреш в моста. Идва най-деликатният момент. Всяка стъпка може да има неприятни последици. И в двата случая. Правиш първата крачка и леко изтръпваш. Поглеждаш надолу. Поглеждаш я в очите. Придържаш се с едната ръка за моста. Поставяш едната си ръка на кръста ѝ. Ти изтръпваш. Тя потреперва. Прехвърляш и другия си крак отвъд парапета. Правиш крачка към нея. Вдигаш ръката си от студения метал. Леко я докосваш по бузата и отместваш кичура зад ухото ѝ. Поглеждаш за последен път в безкрайната бездна. Поглеждаш я отново в очите.  И те са безкрайни. Усмихваш се. Усмихваш се. Поемаш си дъх. Мислено си поемаш дъх. Това е. От тук няма връщане назад. Всичко минава пред очите ти. Вечността преминава в секунди, погледът ти е неясен, копеле виж се къде си, мамка му, е какво пък, сега ли, забавих ли се, кога, да, готов съм, готов ли съм, движа се, бате, да движа се, ще го направя, действам. И СКАЧАШ! И Я ЦЕЛУВАШ! Не знаеш какво правиш, адреналинът кара очните ти ябълки да изхвърчат, мозъкът ти е като салата, разбъркана с пасатор, гравитацията ще изтръгне всичките ти органи, а през тялото ти минават импулси на екстаз. Идва ти да изкрещиш от кеф, но не го правиш. В другия вариант просто си скочил с бънджи. Това е.
– Мисля, че ще ми трябва още една бира.
– Да, вземи и за мен.

Три ранни разказа

  Джером Дейвид Селинджър е писател, който не се нуждае от представяне. Едва ли има запален читател, който да не знае за „Спасителят в ръжта“ или да не се е докосвал до едни конкретни „Девет разказа“. Да не забравяме и „Семейство Глас“. И с това се изчерпва масово знанието ни за творчеството на Селинджър. Жаждата за нови негови произведения едва ли някога ще бъде утолена. Но именно фенската жажда е вероятно причината, която кара писателя да спре да публикува своите произведения. (Селинджър вероятно не спира да пише до смъртта си през 2010г, но от 1965г не е публикувал нито едно произведение, а от 1980г не е давал интервю). За щастие са останали някои негови ранни произведения, които да бъдат преиздавани от време на време, за да хвърлят читателите в екстаз. Три ранни разказа са събрани в новото луксозно издание от Бард (2014г).
  „Младежи“ е първият публикуван разказ на Селинджър. Редакторът на списание Story и преподавател на Джером в писателския клас на
Columbia University School of General Studies Уит Бърнет завързва приятелство с талантливия младеж и дооформя неговия безспорен талант. Както по-късно самият Бърнет ще сподели: „25-те долара, който написах на чек за Селинджър бяха най-добре похарчените пари в живота ми." Той остава и редакторът, който вярва най-силно в Холдън Колфийлд. Характерно при творбите на Селинджър е тяхната достоверност. Писателят се стреми неговите истории да бъдат истински, диалозите естествени, а краят им да бъде възможно най-реалистичен. При него няма Happy end или Plot twist. Каквото се случва в живота - това е! Тази именно характерна черта откриваме и в първия (а и в останалите) разкази - авторът ни запознава с тягостната обстановка на започващ купон. Диалозите са с цел запознанство, но интересът към разговора граничи с минимум. Както се казва - героите са над нещата. Ситуацията клони към комико-трагична. Разказ валиден и днес. Един по-дълбок прочит ни дава ясна представа за участниците, техните характери и качества, скрити в простото описание и диалог.
  „Иди да видиш Еди“ е вторият разказ в сборника. Написан е през същата 1940г, както и ,,Младежи", но публикуван в носещия днешното име New Letters. (Тук е моментът да отбележа, че целта на Селинджър винаги е била да бъде публикуван в The New Yorker, което и постига на по-късен етап от писателската си кариера. Разбира се, не без перипетии) Творбата притежава подобни теми и мотиви, но са засегнати по-сериозни проблеми. Сред приликите се открояват незаинтересоваността на единия герой спрямо другия, сблъсъка на характери, лекотата, с която действието протича. Плашещата достоверност на персонажите и невъзможността за промяна на курса в живота им кара читателя да постави под въпрос рамките на битието си и да се замисли над усилията, които околните полагат за изкривяванията им.
  „От веднъж седмично не се умира“ е третият и последен разказ. Това е и най-сериозният разказ в творбата. Публикуван е в Story по време, когато писателят вече е заминал на фронта. Именно това негово заминаване неимоверно е повлияло написването на разказа. (Тук аз си задавам въпроса дали прототип на съпругата на лирическия герой е Уна О'Нийл / по-късно Чаплин)). Главният герой е персонаж, изцяло погълнат от мислите си за близкото бъдеще. Неговото присъствие в разказа сякаш се носи като блед призрак. Няма как да е и иначе, пред лицето на войната.
Съчетанието на храброст с последните заръки към близките, тихият гняв и опитът за запазване на житейската рутина отброяват оставащите мигове с близките хора. Отново персонажите са естествени, истински, представени със селинджърска небрежност. Ала зад тяхната простота се крие дълбочината на образа.
   „Три ранни разказа“ е сборник, който надниква в три различни истории от 40' години на миналия век. Всеки разказ е поднесен така, сякаш читателят е страничен наблюдател на обикновен разговор. Трудно бихме оценили творбите, ако авторът беше неизвестен. Познавайки го, ние можем да направим паралел между други негови произведения, да оценим как войната е повлияла на писането му и да си дадем сметка за израстването на твореца. И макар да е водил своите битки при опитите за публикуване, да е бил категорично непримирим относно корекции, той така и не се е отказал докато не стига върха. Без тези разкази, Селинджър не би изминал пътя от спасителя до бунтовника.  


 За финал искам да подчертая колко красиво е изданието на Бард. Кориците и идеята за поставяне на заглавието на гърба, оформлението на страниците, присъствието на текст само на дясната такава правят четенето изключително приятно. Илюстрациите са много красиви и пресъздават атмосферата от разказите. Като минус отбелязвам високата цена.
  За почитателите на биографични филми препоръчвам Rebel In The Rye.

уил грейсън, уил грейсън

  Тайни Купър е гей! Тайни Купър е голям гей. Огромен! Във всеки един смисъл на това и последващите словосъчетания, та чак до края на творбата. Няма нищо за криене. Това е свободата да можеш да го изкрещиш на целия свят и да ти стане някак топло. Всички ние сме само пионки в неговата игра на чувства. Всеки един Уил Грейсън да се чувства замесен. Близките хора на Тайни ще бъдат въвлечени в емоционалната турболенция на литературния герой. Той може да предизвика буквално всичко с действията си.
  От другата страна е простолюдието (защото всички изглеждат като банда простолюдци на фона на Тайни) - тийнейджърите на 21 век с актуалните проблеми. Засегнати са важни теми като любовта/разделението на родителите, проблеми с общуването, високите очаквания на близките, изграждането на субкултури в училище, търсенето на принадлежност към тях и разбира се - любов, любов, любов. С всеки един от своите етапи - отричане, осъзнаване, изгубване, преследване. А реализирането? Само Тайни може да отговори на този въпрос. Героите преплитат съдбите си по пътя на случайността, докато не се ударят в Купъровото тяло. Но дали някой ще помогне на Тайни, когато той има нужда от помощ? Ще може ли той да се справи със своите проблеми или е добър, когато решава единствено чуждите такива? Всъщност посоката на осъзнаване е леко по-завъртяна. Обратна. Казах ли, че Тайни е обратен? Къде всъщност е центърът на света? В личността или извън нея? Пътят до всички отговори преминава през обичайните тийнеджърски спирки - концерти, бира, скитане из нощните улици на големия град и (разбира се) досадното училище. И въпреки, че събитията се случват през погледа на Уил Грейсън, то този поглед е изпълнен предимно с туловището на Тайни. А сърцето с какво е изпълнено? Питайте Уил. Другия Уил.
  Макар тази книга да е типичен YA, в нея се забелязват интересни противопоставяния, невероятно красиви (свикнали сме с Джон Грийн и неговите изненади) диалози и нетипично чувство за хумор. Със сигурност не всеки читател би я харесал, даже напротив, но факт е, че притежава особена стойност. Колаборацията между Джон Грийн и Дейвид Левитан се оказва успешна и се надявам един ден да даде нова творба на света. Или поне още един Тайни Купър!

 

Подобни книги: http://pauloradelho.blogspot.bg/2017/06/blog-post.html

 

Балонът и други неиздавани истории

  Малко са книгите, които препрочитам ежегодно. При това по няколко пъти. Малко са авторите, които независимо от настроението ми, успяват да ме отведат в техния по-хубав свят и да ме накарат да се усмихна. А тези, които съчетават двете неща едновременно са точно двама - Тери Пратчет и Рьоне Госини. Това ревю е за последната книга, която прочетох (so far) на последния.
  „Малкият Никола - Балонът и други неиздавани истории“ е поредният сборник с разкази за любимото дете на всяко дете (и възрастен, кхъм, кхъм). В него е поместен и първият разказ за Никола от Рьоне Госини с илюстрации на Жан-Жак Семпе. С присъщия хумор, още от първата страница лицето ми грее с усмивка. Пълни глупости! Хиля се, заливам се с чай и периодично плюя трохи (кой не обича да си похапва бисквити, докато чете?) предимно по себе си...  Прелиствам страниците и се връщам към детството си. Обръщам внимание на много повече изречения и схващам напълно хумора, който отчасти ми е убягвал преди години. Спомените нахлуват за това как имах точно три книжки от поредицата за Никола и обещанията на гърба на корицата, че скоро ще излязат и следващите части. Дълги години като тийнейджър обикалях из книжарници, антиквариати и издателства, за да питам дали случайно не са излезли. Но не. Не бяха. Докато Colibri не поеха нещата в свои ръце и не изпълниха тази моя детска мечта. От тогава редовно попълвам колекцията си с разкази и този сборник е черешката на тортата. Ако Алсест е оставил малко от нея. И споменавайки Алсест, няма как да не вметна, че и останалите приятелчета са също в книгата - Клотер, Йод(ес), Жофроа, Жоашен, Мексан. Анян този път е по-малко споменаван. Което си има и плюсове, но все пак читателят усеща лека носталгия по липсата му. Но разказките не са само с приятелчетата. Има смешки с любимия г-н Бледюр, съседа, на когото таткото на Никола пак ще прави номера. Има го и Бульона, който ще иска да го гледаме в очите. С две думи - смехът е гарантиран! Има тупаници, двойки в бележника на Клотер, приключения в новата бакалница и нещата си отиват към един истински цирк! Като в доброто старо време!
  Всичко е започнало с разказ за един Великден. А в крайна сметка се появява една велика поредица!

Кутията на Гуенди

  Касъл Рок в щата Мейн е емблематично място за почитателите на Стивън Кинг. Не са един и два романите, чието действие се развива именно там. Важно е да се уточни, че всичко започва с Мъртвата зона. Познавайки други романи на краля, знаем ролята на целия щат Мейн в измисления страховит свят на писателя. В „Кутията на Гуенди“ авторът прави своето завръщане към града, видял толкова много.
  Историята започва със запознанство. Двама герои, които на пръв поглед нямат нищо общо, ще преплетат съдбата на себе си (а вероятно и на света) след един прост разговор. По-вълнуващото в случая е, че ние научаваме всичко за тези герои само от диалога им. Веднага са представени водещите теми в творбата - тичането срещу и от проблемите, личностното израстване, избора между лесния и трудния път, отговорностите, които всяко наше действие носят. Мога да изредя още десетки теми, това е ясно на всеки почитател на Стивън Кинг. Дълбокия образ и психология на всеки един от героите на писателя са ни дълбоко познати. Тук те са представени набързо, книгата е по-кратка по съдържание, действието се развива по-динамично от обичайното, но е пределно ясно за какво иде реч, когато видим автора. А за тези, които за пръв път хващат негова книга - със сигурност няма да им отнеме много време, преди да разберат за какво говоря. Така де, пиша ;) Но да се върнем към творбата. Към момента всичко е перфектно - има завръзка, сюжетът е обвит в мистерия, развитието на героите е започнато, а се намираме и на емблематично място. Въпросът пред Стивън Кинг, както личи в едно негово интервю е: „А сега накъде?“. Как да се развие тази творвба? Тук се намесва Ричард Чизмар. Непознат за мен писател, но съдейки по богатата му биография, явно талантлив. Двамата успяват да осъществят перфектна симбиоза и да отведат новелата до своя логичен, разбира се кървав, но смея да твърдя - справедлив финал. Целият вихър от емоции, напрежение и любопитство е укротен, за да бъде цикълът на действие завършен. Всеки край е едно ново начало! А какво следва после? Вероятно ще разберем в следващата новела на Стивън Кинг, която носи заглавието Elevation. До тогава авторът ни оставя много поводи за размисъл върху различни проблеми от ежедневието. Открояват се тези за начина ни на живот, световната доминация и мястото на човек в обществото. Дерзайте!
  В „Кутията на Гуенди“ Стивън Кинг и Ричард Чизмар ни отвеждат до едно познато място, за да ни представят нова и неподозирана история. Една обикновена среща с непознат в парка ще се окаже съдбоносна. Но за кого?

Нямаше как в ревюто да добавя адмирации към изданието - твърдите корици и прекрасните илюстрации превръщат четенето в наистина прекрасно изживяване. Макар и то да отнема наистина много малко време.