Аз ли съм луд, или другите...

Алберт Айнщайн. Един от най-великите учени живяли някога. Колкото и книги да се напишат за него, колкото и филми да бъдат направени, вероятно пак не бихме могли да разберем дори и една малка част от неговия гений. Но всичко това е отстрани. За да направим най-близкия опит за докосване до Айнщайн, трябва да се запознаем с неговите трудове. Що се отнася до научните му текстове, те все някога ще бъдат предмет на ревю в този блог, тъй като малко или много се докосвам до тях при работата ми като физик. В настоящия текст ще разгледам накратко мислите на учения при едни от най-известните му цитати.
Със сигурност всяка тема, до която се е докоснал Айнщайн е придобила съвсем нов смисъл след неговото мнение. И тъй като любовта е физика и физиката е любов, няма как да не започна именно с тази тема. Геният има слава на доста добър любовник, а пък и може ли да го виним? Все пак:

„Гравитацията не е виновна за това, че хората се влюбват.“

Относно личния му живот, любовта му с Милева Марич, втория му брак и последвалите изневери, вероятно ще пиша при ревюто на една от следващите биографични книги за Айнщайн. Все пак в разглеждания сборник са поместени единствено и само „Афоризми и анекдоти“. И след като започнах с любов, а тя върви ръка за ръка с науката, то следващите цитати от книгата са именно за науката:

„Математикът е средство за превръщане на кафето в теореми.“

„Науката е прекрасно нещо, стига да не се налага да си изкарваш хляба с нея.“

„Човек не разбира нещо добре, ако не може да го обясни на баба си.“

Айнщайн е живял в наистина бурни времена. Както самият той се изразява: „Преживял съм две войни, две жени и Хитлер.“ Изиграл важна роля в създаването на атомната бомба, посредством известното писмо до Рузвелт, физикът ще съжалява за това след години. Всяка война носи своите трагични последствия.

„Няма как войната да стане по-хуманна. Може само да се премахне.“

„За да оцелее, човечеството се нужда е от коренно нов начин на мислене.“

Във войната липсва Бог. Той сякаш е обърнал погледа си настрани. Дали към науката и развитието? Кой знае.

„Бог не си играе на зарове с Вселената.“

След божественото остават живота и смъртта. Трудно бихме имали сегашните разбирания за живота без трудовете на учения. Той ни учи, че

„Животът започва, когато започнеш да живееш за другите.“

А относно смъртта имаме кратко и ясно послание:

„Искам да бъда кремиран, за да не се кланят на костите ми.“

Няма как да не се поклоним пред гения, а и всички знаем, че това последно негово желание не е точно изпълнено. Пък и все пак едно тяло не е важно в случая. Важно е наследството оставено на листовете хартия.
До този момент разгледах само част от многото поучителни и забавни цитати поместени в сборника. Следват „анекдотите“. Случки, които несъмнено разсмиват и очудват читателите. Някои от тях са добре познати, за други не сме и предполагали, че биха били възможни. И в двата случая са много полезни. За тях няма нищо да разкривам. Друго си е все пак, да разкажеш сред компанията комична случка от живота на Айнщайн. Хората започват да те гледат със съвсем други очи ;) А ние можем само да сведем очи пред гения на великия учен. И след това да се ударим през лицето. Той не би искал да му се кланяме. Той би искал да продължим неговото дело. GUT! (Grand Unification Theory, или пък „добре“ на немски. Зависи от предпочитанията.) Дали тази книга ще Ви стимулира, за да прогресирате? Няма как да отговоря на този въпрос. Това е просто един сборник, който за едни може да е истинско богатство, а за други да е изписани листа на един плезещ се дядо. Всичко е относително!

„Аз ли съм луд или другите“ е сборник от афоризми и анекдоти за един от най-великите физици живяли някога. В него са поместени част от най-прочутите и важни цитати на учения за живота, Вселаната и всичко останало. Това е най-лесният и достъпен начин да се запознаем от първа ръка с Алберт Айнщайн. 

Хирошима, моя любов

  „Хирошима, моя любов“ започва съществуването си като литературно произведение, прераснало до един от най-добрите филми на 60те години на миналия век. Тази творба, която е книжен синтез между кино-повест и сценарий, съдържа експресивност, за която не ни е нужен голям екран. Нужна ни е единствено любов.
  Тази творба е истинско удоволствие за сетивата. Макар да се чете изключително бързо, моят съвет е да се обръща внимание на всяка едн дума. Всичко започва от диалог, от който ние получаваме пълна информация за действието. Два силуета, започват да придобиват своите ясни очертания, посредством чувствата, заложени в думите. Сцените на искрената, забранената, огнената и страстна любов ярко контрастират със света на героите. Всеки носещ бремето на своето минало е сякаш спрян в един кадър. Кадър, в който е важен само екстаза. Но една любов, макар и продължила миг, не може да мине без въпроси. В тях често се крие болката на нещо забравено или дълго премълчавано. Тук се запознаваме с умението на писателката Маргьорит Дюрас да развива своите образи посредством само и единствено диалози. И кратки изречения пресъздаващи емоцията на сцената. С нежния ѝ допир на думите, силуетите се превръщат в личности, а тяхната история носи любов. Но с любовта идват болката, страданието и срамът от една тъмна сянка. Погледът, обаче, гледа към бъдещето, където стои една надежда. Надежда, че всичко може да се оправи, ако не се опитваме да забравим миналото, а го приемем и не позволим то никога да се случи отново.

„Хи-ро-ши-ма. Това е твоето име.“



  В края на творбата са поместени приложения, които ни дават повече информация за някои от най-важните сцени. Откриваме нови детайли към общата, преливаща от емоции, картина. Там срещаме описание на миналото на главната героиня, трудностите, през които е преминала и живота ѝ във Франция. Даден е портрет на героите. Макар това вече да не ни е необходимо.




„А твоето име е Ньовер. Ньо-вер, във Фран-ция.“

 

Докосване до гения

„Волфганг Амадеус Моцарт: Докосване до гения“ е допълнено и преработено издание на „Моцартина: Докосване до гения“ от издателство „Пергамент прес“. В тази малка по страници, но богата по съдържание книга са събрани хипотези, факти, мисли и анекдоти от живота на великия композитор.

  Трудно е да се опише личността на Моцарт в стотици страници, камо ли в няколко изречения. В публичното пространство преобладава мнението, че той е бил „гениален и разглезен хлапак“, но изказвания като тези стават нелепи, щом веднъж се потопим в музиката му. Какъв всъщност е бил Моцарт? Има много хипотези около неговата личност. От ранна детска възраст започва да композира, а едва на 6 години вече е свирил пред австрийската императрица. Славата, която печели с годините, неминуемо ще му донесе и тъмна сянка. Била в лицето (може би?) на Салиери, или пък на франкомасонското общество, мистерията около живота и най-вече смъртта му буди любопитство и до ден днешен.

„Макар да съм млад, аз никога не си лягам, без да си помисля, че на сутринта може да не съм жив. Въпреки това нито един от многото ми познати не би казал, че съм мрачен или меланхоличен човек. Всеки ден благодаря на Бог, че ме е дарил с такъв ведър характер и от все сърце бих искал всичките ми събратя да познаят това щастие.“

Разкъсван от финансови проблеми, ангажименти и буржоазни капризи, няма как да не се зачудим как е успявал да се справи с всичко това. Тук на сцената се появява Констанце. Съпруга и спътник в живота на композитора. Любов, която можем да наречем „от пръв поглед“, но не и без скандали. Бащата на Моцарт е бил твърдо против сватбата, но не успява да спре сина си. Един от малкото пъти, когато геният се е опълчил на баща си. Констанце ще бъде с него до края, а още по-любопитен е фактът, че следващият ѝ съпруг ще се окаже фен на Моцарт. В последствие той ще напише и биография на композитора.

Тези и още куп любопитни факти и въпроси са засегнати накратко в творбата. Страниците вървят леко и ритмично, като една „малка нощна музика“. Това не е биография на Волфганг Амадеус Моцарт, но дава нещо повече - дава ни представа какъв наистина е бил той като човек. Това разбираме от множеството цитати от писма, публикувани между красивите корици. Докосваме се до един непознат Моцарт, който сякаш е бил скрит от света. Образът, представен във филмовата адаптация „Амадеус“ по една от биографиите му, придобива съвсем нова форма. След досега с писмата, изпращани редовно до баща му, откриваме и силната връзка между тях. Тази връзка е в основата и на разбирането за любовта между композитора и Констанце. А любовта е била едно от най-силните му качества. Любовта към музиката. Но светът не е бил готов за всичката тази любов. Моцарт завършва в общ гроб, изпратен единствено от своите гробари.

„Така почетоха тленните останки на един смъртен, който създаде безсмъртното!“


Реквиемът се оказа по-силен от любовта...

Прощална разходка

„Прощална разходка“ на великия Дамян Дамянов е сборник с непубликувани стихотворения. В нея виждаме един по-различен и може би по-тъжен поглед на поета.

В първите стихотворения личат образи на сила, гордост, свобода. Показана е посокота на ценностната ни система – такава, каквато трябва да бъде, а не пропагандираната такава. Това води веднага до намесата на любовта. Огнена, като жар в гърдите, тя се разпалва за секунди, но нейното отсъствие веднага контрастира с хлад и тъга. Любовта има много форми. Човешкото сърце се опитва да задържи всяка една от тях. Често чувството за страх от загубата на обич надделява и прераства в скръб и самота. В много от стиховете именно тези теми са засегнати. Водеща е раздялата, но авторът винаги оставя една утеха или поне капка надежда за финал. Не е загубено човешкото. Тук искам да отлича стихотворението „Филм“. То ми направи особено впечатление. Успя наистина да ме трогне и да стане едно от любимите ми произведения на автора. Продължавайки към края на стихосбирката откриваме отново противопоставяне на познатите ни образи. Краят на повечето стихове е впечатляващ и поражда интерес, както от страна на игра на думи, така и е полезно упражнение за ума и сърцето. С последната си творба, авторът затваря цикъла от емоции като оставя края отворен и не дава окончателен отговор на житейските проблеми, заложени в сборника. Въпреки неясния отговор надеждата остава като водеща сила. Силата е и това, което тази творба вдъхва. Въпреки заключителната фраза „Не знам!“, не се чувства отчаяние, а по скоро един вик срещу несгодите.

„Прощална разходка“ не е символ за раздяла, а стимул човек да продължи напред! 

Светът на акото

  „Светът на акото“ е „наслада от света на Диска за читатели от всякаква възраст“. Това е книга, която все още ми е трудно да повярвам, че я е написал Тери Пратчет. Така де, Педагогия О'Майна.
  Появила се в ръцете на Сам Ваймс в романа „Смрък“, „Светът на акото“ е уж книжката, за която си мечтае всяко дете от Анкх-Морпорк. Което говори достатъчно за това какви са децата там. А всъщност не са ли голяма част и от децата на нашия свят точно такива? Винаги е било изключително любопитно съдържанието на носа ни, задължително трябва да се види от близо ушната кал под нокътя и поне веднъж да се разръчка с пръчка... Така де, сещате се... Такъв е и Джефри. Той е само на четири и му предстои да прекара лятото при баба си. Изключително много се притеснява да не скучае. Но в космополитния град на Диска, това няма как да се случи! Предстои му да открие своето необичайно хоби именно в света на храната втора употреба. А това, колкото и странно да звучи, ще го отведе на многобройни разходки и ще му донесе нови приятели. Изпражненията са странен начин за сприятеляване, нали? Но кой, ако не Тери Пратчет, може да ни покаже тяхното значение и място в света по един пародиен и крайно забавен начин? (Само за статистиката, тук хуморът, в сравнение с останалите му книги, е по-особен и на по-ниско ниво, та това не е книга, която препоръчвам за първа среща с автора. Освен ако читателят не е под 10 години. Тогава е задължителна! Стига мама да не разбере ;) ) Страниците и ... се нижат бързо, бързо. Придружена с наистина прекрасни илюстрации, „Светът на акото“ е леко, забавно  и „бързо“ четиво, след което не трябва да забравите да си измиете ръцете!
   Макар и да преобладава кафявия характер на творбата, в нея все пак са заложени интересни социални проблеми от ежедневието. За пореден път авторът обръща внимание на детайли, които никой друг не би се сетил да забележи.

 

Път към върха

  „Път към върха" от Гари П. Скот е една лична беседа с алпиниста. В нея той разкрива стратегиите не само за достигане на високите върхове, но дава насоки за покоряване на много по-важни такива. Той учи как да постигнем своите лични върхове.
  Творбата е разделена на 10 урока, всеки от които представя както интересни катерачни истории, които повишават нивото на адреналин, така и последователен анализ на грешки, насоки към усъвършенстване и самопознание. Всичко това е придружено от историята за атака към Еверест през 1991г. В края на всеки урок са извадени систематично най-важните изводи, което улеснява читателя за запемятаване на най-основното. Лично аз никога не съм бил фен на книги тип „самоусъвършенстване“, но тази мога спокойно да заявя, че е различна. Предполагам, че тайната се крие в лекия и ненатрапчив стил на автора. Всеки един урок е съсредоточен предимно върху история от алпинизма и прогресирането на писателя в екстремния спорт. Човек може най-лесно да се учи от собствен опит, но разговорите с опитни планинари пред камината на дадена хижа са също много поучаващи. Така почувствах и книгата - като разговор, но не с алпинист, а със себе си. И това може би е най-важното.

„Когато сте посветили значителна част от живота си на една дейност (особено ако тази дейност е хималайският алпинизъм - извънредно натоварващ умствено, физически и емоционално), когато сте изгубили завинаги десетки свои приятели в планината, когато се е налагало безброй пъти да вземате за части от секундата съдбоносни решения, тогава със сигурност научавате някои наистина важни истини за живота. Екстремните преживявания дават екстремни уроци. Природата е безжалостен учител, а най-високите върхове на света са класните стаи с най-сурови условия. От опита си на алпинист научих много за себе си; научих как да си поставям и постигам цели, как да преодолявам съмненията и страховете си и как да бъда винаги във върхова форма.“

„Животът може и трябва да бъде едно прекрасно приключение, стига да следваме сърцето си и със страст да се движим към най-съкровените си желания.“
 
Това, което ни прави по-силни е покоряването на върхове. Но, за да покорим истинските върхове, първо трябва да покорим себе си. Защото човекът сам за себе си е Еверест. 

Спомените им и след това

„Спомените им и след това“ е концептуален проект на Димитрис Георгиев и гост-автори, сред които Мартин Колев, Илиян Любомиров и други небезизвестни български писатели. Изданието е илюстровано от Александра Георгиева. Това е едно наистина арт-творение, което успява с лекота да породи различни чувства и емоции у читателя.

Авторът на творбата бе непознат за мен, мнението ми за българската поезия е изключително крайно, а да не говорим колко скептично гледам към постмодернистични илюстрации. И въпреки това реших да дам шанс на този проект. Със сигурност не съжалявам. Поне за първата част от него. Димитрис Георгиев демонстрира интересен похват на писане, темите на стиховете му са интересни, а играта на думи доставя истинска наслада. Водещата тема на творбата са спомените. Това кара читателя веднага да се пренесе в едно чуждо съзнание, из което започва своя хаотичен път. Следвайки съвременните литературни течения, в които преобладават ярките описания, грозното, лудостта, фантастичното, авторът ни представя точно такива спомени. Границата между тях и сънищата е съвсем тънка, понякога нарушена и премината, загубена е представата за реалност и отново е върната изходната точка. След силния крясък следва тишина. Илюстрациите се взират в читателя и му дават допълнителни сили към въображението. Сякаш потъва в друг свят, в друго съзнание, в други спомени. Следвайки водовъртежа на страниците, образите се сменят един след друг подобно на темите и чувствата. Ще си позволя да отлича няколко стиха, които ми направиха силно впечатление - „То“, „Различна“, „Дясното ми око“, „Няколко края“, „Опит“, „Объркана“. Другите също не са за подценяване и имат особена литературна стойност, но тези провокираха особени картини в съзнанието ми и изостриха сетивата ми.
Втората част на проекта е коренно различна от първата и за съжаление не остави нищо опециално в съзнанието ми. Единствената по-интересна идея е тази на Мартин Колев. Неговото произведение успя да ме докосне, а въображението му за пореден път ме изненада приятно. Останалите автори представят своите спомени, но пробягвайки през различните съзнания се губи това, което остава „след това“. Тук нещата опират и до способностите и стила на писане – няма как при толкова много автори да бъде харесано всичко. Вярвам, че всеки ще намери по нещо за себе си. Това прави проекта любопитен.
„Спомените им и след това“ е интересно начинание, което може да накара читателя да се връща към него, подобно на човек, връщащ се към спомените си. 

Умберто Еко и футболът

„Умберто Еко и футболът“ е интересно изследване над вижданията на именития писател за магичната игра. В част от своите текстове той изказва тези, пораждащи повод за размисъл и дускисия. Авторът на творбата, Питър Перикъл Трифонас, прави анализ над тях и достига до изключително любопитни прозрения, част от които ще бъдат поместени в настоящия текст.
За да започнем анализа на творбата, първо трябва да сме запознати с две неща – творчеството на Умберто Еко и с футбола. Това поражда трудности, защото малко са футболните запалянковци, които четат Еко, а също са малко и хората, които четат Еко и са футболни запалянковци. Именно сечението на тези две множества би оценило подобаващо книгата. Това условие далеч не е задължително, разбира се. Въпреки че книгата е написана на доста високо ниво, то голяма част от изводите са абсолютно разбираеми за широката аудитория. Да започнем последователно – какво точно съответства на знака футбол? Представени са редица въпроси, които е повдигнал Еко, а отговорът може би се крие в следния цитат:

„Футболът предлага начин да се анализират конфликтните моменти на широкообхватен corpus, разглеждащ механизмите, посредством които традициите и идеалите се предават, мобилизират, овладяват и представят в нашия обществен и личен свят“

Футболът може да бъде капсула на времето. Колкото и невероятно да звучи, именно стадионът е трибуна за изява на немалка част от обществото. От припомняне на бележити моменти от историята до създаване на нови такива, феновете въплъщават в играта много повече от страст и емоции. Те заключват своите идеали, мечти, спомени и протести в песни и хореография, като по този начин дават гласност на вижданията си. Това е един мощен вик по време на битка. А футболът наистина прераства от игра до истинска битка. Мнението на Еко по върпоса е:

„Има едно нещо, на което – дори и да го приемат присърце – не е способно никое студентско движение, революция или глобален протест. И това е да узурпират футболно игрище по време на мач“

И това е така, защото никой не би влязъл във врящия ад на стадиона, за да се превърне в пепел. Жаждата и страстта на футболния фен за спектакъл биват сравнени дори с Фройдските виждания. Възбудата и екстазът по време на мач, отхвърленият от обществото свят на ултрасите и нуждата на отделния фен да се почувства част от едно цяло биват анализирани по един интересен и неочакван (поне за мен) начин. И наистина има смисъл в тези думи. А поглеждайки към анималистичното поведение на агитките и правейки паралели между скандиранията им могат да се направят много изводи за психологията на фена.

Трябва да се постави и въпросът от къде идва цялата тази мания. Направен е кратък преглед на произхода на футбола – от самата игра до името ѝ. Въпреки до момента отрицателното мнение на Еко и анализа на автора, то именно в корените на футбола се дължат и някои представи за завладяващата сила на този спорт:

„Предполага се спортът да е нещо добро. Футболът е спорт, следователно футболът е нещо добро.“

Но защо след като е спорт и предполага атлетичен дух, тогава феновете са наркотизирани и алкохолизирани. Отговори могат да бъдат намерени в главата „Семиогенеза на футболния фанатизъм“. Именно тя се явява и ключова за разбирането на вижданията на Еко за играта с топка. Мнението на автора на творбата е следното:

„Проблемът за Еко не е футболът като спорт, а посланието, което футболът и сигнифициращият му апарат изпраща до фена и което се отнася до заобикалящия го свят и най-вече до околните. Неприятното в случая е, че в играта се състезават атлетите, но сериозно се сътезават воайорите (които нерядко се пребиват взаимно или умират от инфаркт по трибуните).“

Това са силни думи, но в тях се крие сериозна доза истина. Поглеждайки кое да е дерби виждаме потвърждение на тази теза.

Следва кратък анализ на разговорите, които се провеждат между футболния фен и неутралния наблюдател. Тяхната анти-комутативност поражда често комични ситуации. Освен с примери, отново авторът се позовава и на цитати от далеч по-именития си колега. Достигайки до заключението на творбата, читателят вече е придобил ясна представа не само за това, че футболът е не просто игра, а начин на живот за част от зрителите му, то са дадени и не малко отговори защо това е именно така. Всичко това е пречупено през вижданията на Умберто Еко за този спорт, които често са негативни, но винаги подкрепени от разсъждения и обосновки. Използвайки фена като опитна мишка са направени анализи на човешката психология и начина на изразяване посредством футболната трибуна.

„Спортът е Човекът, Спортът е Обществото.“

Поставеният в началото въпрос за символа на футбола получа своя отговор в заключнието.
„Какво сигнифицира знакът футбол?
– Абсолютно непозната територия.“

Четвъртък

Пътувам си кротко в автобуса и съзирам надраскана фраза върху седалката отсреща: ,,Емилия е топ". Дали това значи, че Анелия е офицер, а пък Преслава е кон? Защо знам толкова имена и правя такива чалга асоциации? Чалгарите шахматисти ли са станали? Защо водата е ,,по-лека'' в твърдо агрегатно състояние, от колкото в течно? Как щеше да изглежда светът, ако ,,виждахме'' звуци и ,,чувахме" светлина? Защо корпускулярно-вълнови дуализъм звучи толкова секси? Защо Дейвид Гилмор и Роджър Уотърс не направят съвместно турне? Защо Калин Терзийски взима по-малко пари от Гришо? Защо Ман Юнайтед паднаха снощи от Базел? Живейте с тези мисли. Хубав четвъртък :)

За любовта на киното

  За никого не е тайна, че от време на време работя като статист. Това не е точно професия, но е приятен (в повечето случаи) начин за изкарване на лесни (в повечето случаи) пари. Видял съм много интересни случки, запознал съм се с нови хора. Редовно виждам известни актьори, макар и от разстояние. Това, което ми е направило най-силно впечатление по време на почивките е събрано в следващите редове. Превърнах го в един своеобразен наръчник за сваляне на мацки по време на снимки. Изцяло по действителен случай. Ще говоря на „ти“, надявам се нямаш против.
1. Запознал си се с мацка. Пишете си. Излизали сте 2-3 пъти, но нищо повече. Разказал си ѝ, че се снимаш във филми. Естествено, малко си понапудрил нещата, кафето, което си пил с батко Арни е по-скоро кафе, което ти си пил, докато той се е снимал на 300м от теб, но това няма особено значение. Тя го намира за вълнуващо. Ти се правиш на важен. Тя ти казва, че детската ѝ мечта е била да стане актриса. Правиш се на още по-важен като ѝ казваш с леко заговорнически тон, но все пак достатъчно небрежен - „Ако искаш, мога да те уредя за едни снимки. Такова красиво момиче като теб ще го вземат веднага!“ Тя се чуди как да ти се отблагодари. Всичко е точно.
2. Донякъде подобна ситуация с горния пример. Запознали сте се, говорите си, в един момент тя започва да мрънка, че не може да си купи новия iPhone. Нямала достатъчно пари. Ти обаче си пич. Не толкова, че да можеш да си позволиш да ѝ го купиш, но до толкова, че да я навиеш сама да си изкара парите. При това завоалираш малко нещата, правиш се на важна клечка от шоубизнеса, защото си човек на еди-кой си и всички те уважават. Тя щяла само да седи в палатката, а в края на деня да ѝ платят. Разбира се, тя се навива, а грозната истина ще я разбере в деня на снимките, когато някой зад нея ѝ изкрещи в ухото: „КОЛЕЕГИИИ, ТИШИНАААААА. РАБОТИМ В ТИШИНА!“
3. Ти си на снимки. Още не са ви повикали. Вдъхновен от костюма, в който си, започваш да играеш ролята на съвсем различен човек и се вкарваш във филма. Виждаш мацка. То е ясно, че и тя изглежда съвсем различно от грозната действителност, но това на теб все още не ти е известно. В тази рокля е най-прекрасното същество, до което си се докосвал. Отиваш към нея с учуден вид и леко си оглеждаш премяната. Започваш разговора - „Малее, какво ме направиха. Тц, тц, тц... Тия в гримьорната как ме изплескахаааа, мускулите ми се скриха. Малее, глей що работи ми надаваха... Ама и теб добре са те издокарали. Я, тук това коланче ли е, какво е, нещо са те барнали. Ма то на красиво момиче, всичко добре ѝ седи, еййй. Приятно ми, аз съм Кольо...“
4. Седиш си като баровец. Гледаш я. В почивка сте. Решаваш директно да действаш. Отиваш при нея, поглеждаш я в очите и директно пристъпваш към въпроса - „Искаш ли да те черпя едно кафе от кетъринга?“ (там кафето е безплатно)
5. Тя си цъка на телефона. Ти си цъкаш на телефона. Близо сте един до друг. Вече от 1 час не са ви повикали. Тя започва да се отегчава. Ти си събрал смелост. Изпъшкваш. Заявяваш гордо и небрежно: „Уффф, начи като снимахме продължението на 300 пак така висяхме. Ама тогава бях с един шлем, чакай да ти покажа снимка. И като държа 'начи един щит, той 25кг, ама аз нали съм як и само с една ръка. Як, як, ама след 12 часа малко почнах да се схващам. Ей, тука пък на тая снимка снимахме със Силвестър Сталоун...“
6. Използва се голяма масовка. Над 200 човека. Идва моментът, в който трябва всички да се съберете в една шатра, седнали на 2 пейки. Нещо средно между 94 в 8 сутринта и никулденска промоция на шарани в Кауфланд. Ти си баровец и си се уредил с място. Тогава я виждаш. Не я познаваш, но тя е мегааа... Заглеждаш се в нея, започваш да ѝ махаш и съвсем кавалерски ѝ отстъпваш мястото си с думите „Ела, ела, за теб съм го запазил това място. От кога те чакам. Нее, не, то на мен не ми се седи, на мен краката са ми здрави. Да не съм кат' Фики.“ Смеете се на плоската шега, гарнирате с една усмивка и всичко предразполага към успех.
7. Зима е. Снимате в Бояна. На тези градуси замръзва и водката на режисьора. Сцената е на улицата с вечното течение. Облечени сте тънко.  От снимачния екип имате кратките инструкции: „Правете се, че ви е топло.“ Ти си пределно наясно със ситуацията. Опитно куче си и знаеш какво да правиш при това положение. Харесваш си мацка, която видимо трепери и е пред изпадане в хипотермия. Тихо ѝ подшушваш „Ела на топло, ще измръзнеш така. Никой няма да види, че ни няма. Бива ли такова нещо. Изкарали са ни тука като животни...“ Тя се хваща за думата „топло“ и те следва раболепно. Водиш я в едно от безбройните „тайни“ кътчета на завет, където поне няма да те отнесе планинския повей. Разбира се, вътре се скатават и няколко пенсионера. Но те няма да ви пречат. Тя е благодарна. Предлагаш я да разтриеш, за да се стопли още повече. Работата е ясна.

Това разбира са само част от свалките, които съм виждал по време на снимки. Не съм пробвал нито една от тях. Сигурно затова работят безотказно...

Следва продължение...

Астрофизика за заети хора

„Астрофизика за заети хора“ е изненадващо първата книга, която ми попада на Нийл Деграс (деГрас?) Тайсън (Astrophysics For People In A Hurry, Neil deGrass Tyson) на български език (разбрах, че има и още една издадена, „Да паднеш в черна дупка и други премеждия, които могат да те сполетят в космоса“). Самият факт, че толкова важни книги на един страхотен популяризатор на науката не се издават на български и не се тиражират масово е тревожен. Адмирации към издателство Изток-Запад за труда и се надявам скоро да излязат още много такива книги.

„Вселената не е длъжна да бъде разбираема за Вас“. Да, но ние сме длъжни да се опитаме да разберем Вселената. Живеем във времена, в които науката напредва с бързи темпове. Всеки човек, който изпитва любов към познанието трябва да направи всичко възможно, за да ги следва. Науката е това, което поддържа нашата еволюция. Тя е и това, което може да ни запази като вид. Но къде се крие това спасение? Дали то се намира там, горе? Когато погледнем нощното небе откриваме цял един нов непознат свят, вероятно различен от нашия. Или пък точно същия? Какви закони действат там? Различни ли са от добре познатите ни земни закони? Колко дълъг е преходът от Нютон до Айнщайн?

„Ние не просто живеем във Вселената. Вселената живее в нас.“

Въпросите се пораждат един след друг, страница след страница. Лесносмилаемият език на Тайсън е това, което различава книгата от обикновена научно-популярна лекция по астрофизика. Небрежният хумор, приятелският тон и качеството за осмиване на съмнителните течения правят творбата истинско удоволствие за четене. Макар и без особени знания в областта, всеки желаещ да се докосне до тайните на Вселената може да придобие обща представа за галактиките, тъмната материя, тъмната енергия, пулсарите и още куп галактични купове от познание. А редом с тях идват неизбежно и въпросите. Не е пропусната и темата за екзопланетите и дали сме сами в цялата тази безкрайност. Не знам кой е по-страшният отговор. А дали ще получим окончателен такъв е вероятно въпрос на време и равитие на техниката. При всички положения има къде да отидем. А наличието на домакин е една тормозеща мозъците ни подробност.

„Ако се случи любопитните извънземни да са социално, културно, и технологично по-напреднали от нас, то те несъмнено ще изтълкуват тезни признаци на живот като убедително доказателство за липсата на интелигентен живот на Земята.“

„Астрофизика за заети хора“ е не само научно-популярно четиво. Тя би могла да бъде полезна и на хора, които се занимават конкретно с темите от творбата (личен пример). Разгръщайки страниците с усмивка, успях да открия детайли, над които не се бях замислял. Това не знам дали говори достатъчно за книгата или за мен, но и в двата случая крайният победител е читателят. През цялото време, докато четях книгата, сякаш вътрешно чувах гласа на Нийл в главата ми. Вероятно множеството му предавания са оказали своето влияние. Впрочем, те са полезен спътник по време на книгата. Вярно, че тя се води за заети хора, а пък научно-популярните филми са просто бонус за свободното време. Тя наистина е написана за такива. Може да се чете на път за работа, в чакалнята на даден кабинет или скришом по време на скучна лекция. Лесно се проследява нишката на събитията, а лирическият герой е голям пичага. От Големия взрив до днес пътят е дълъг и труден, в самото начало и неразбираем (засега!), но според мен е хубаво всеки да се опита да го проследи мисловно поне веднъж. Тази книга е може би най-лесният начин за това. От най-малките обекти подчиняващи се на (може би) струнната теория следвана от представителите на квантовата механика, та чак до законите за огромните обекти във Вселената могат да бъдат обяснени изключително просто. В крайна сметка това е идеята зад науката – да обяснява нещата възможно най-точно и разбираемо. Нийл деГрас Тайсън винаги е обяснявал така нещата. А последвалите размишления са неизбежни!

„Астрофизика за заети хора“ е сборник с 12 есета върху теми засягащи Вселената и мястото на човека в нея. Малка по обем, но голяма по съдържание, тя крие в себе си огромното богатство на желанието за знания. Тя е „На всичко онези, които са прекалено заети, за да четат дебели книги, но все пак търсят проход към космоса”. И за финал ще си позволя един цитат от един друг вдъхновяващ астрофизик:

"Teacher who make Physics boring are criminals"

Walter Lewin

Караджата

   През последните години творбите на писателя Георги Божинов претърпяват своя ренесанс на литературната сцена. ,,Караджата" е една от онези повести, които трябва да останат завинаги в българската памет. Така, както трябва да остане и образът на войводата въплътен в творбата.
   Още с първите страници читателят бива отведен на неблагоприятния дунавски бряг. Времето е лошо, направо страшно. Мирише на вечност и на геройство. И как иначе? Сред нас е Хаджи-Димитровата чета, водена от двама войводи. В едно се преплитат опитност и младост, храброст и наивност, приповдигнатост и мрачни мисли. Постепенно биваме въведени в четата. Момчетата ни стават близки, запознаваме се набързо с историите им, но и с лишенията им, за да бъдат на това място. Униформите „светят“, сабите са наточени, пищовите зарадени. „Да живей България!“ В този момент смъртта не е опция. И някъде там, сред цялото приготовление, стои една фигура. Един мит. Това е Караджата! Задачата на Георги Божинов да напише повест именно за Стефан Караджа изглежда на пръв поглед изключително трудна. Въпреки наличната информация и спорните времена през 70те години на миналия век, задачата е истинско предизвикателство. Авторът успява да се справи по блестящ начин, при това използвайки умело езика, който аз бих нарекал вазовски. Отправяйки се към безсмъртие, четата среща премеждие след премеждие по пътя. Част от момчетата си мислят, че предприемат просто една авантюра, но скоро се сблъскват с кървавата действителност. При тях обаче винаги е техният войвода. Той се грижи за четата, често лишава себе си от едно или друго, за да може неговите хора да бъдат добре. В това се състои и истинският образ на Караджата. Макар всички да обичаме хиперболи, митове, геройства и самодиви, много по-ценно е да погледнем реално на нещата и да се поучим от примера му. Жертвоготовен, човек от народа, който дава мило и драго за Отечеството и великата кауза. Дори и в най-напрегнатите и трудни моменти, винаги проверява дали хората му са добре, имат ли нужда от нещо, оказва помощ на пострадалите и пренебрегва собствените си болки. През цялото това време е умислен и готви стратегии, за да стигне до така мечтания Балкан. В мигове без надежда, той не се дава. И макар да търси героичната смърт на битката, все още не е готов да се даде. До последния удар на юнашкото сърце. Ала докато гърдите бясно тупат, то положението от другата страна не е такова. Народът още не е готов за това, което го чака. Нещо повече - овцете са преклонили глава и искат само да им е мирно. Да не се разлюти беят. Страхът витае из въздуха. Свидетелство за тези силни мои думи се крие в следните цитати, които ми направиха особено впечателние:

„ – Защо, бре, вие бягате така от нас?... Като от чумави бягате?...
  Селянинът стоеше и мълчеше, само гледаше, отворил уста.
  – Не е ли срамота, бре... за вас сме дошле... за вас се бием и мрем, а се криете!...“

„-​ Какъв си, турчин ли си, или българин?

-​ Ай?... Блъгарин... - отвърна биковратият, като гледаше Стефан с невинни спокойни очи.

-​ Е, и ние сме българи, що щеш с турците срещу нас?

-​ Ай?... - Биковратият се замисли, като набърчи челото, надвесено над очите му, и цялото му лице се напрегна.

-​ Ето ние сме българи, твой братя... Защо си тръгнал с друговерци да се биеш срещу твоите братя?

-​ А че то... като рекоа да тръгиняме... и тръгнааме...

-​ Рекоа...

-​ Айдуци, рекоа...

Той все така гледаше към Стефан спокойно и невинно. И Стефан го гледаше. Биковратият беше по-висок от него, по-едър и както се вадеше, надарен с неимоверна сила. Болеше го ръката Стефан, но пак му идеше да скочи на него и зачас да извие дебелия му врат, да го извие и усуче като пране. Няма полза. „А че като рекоа да тръгиняме...“ „Боже мой, каква тъмнина“, помисли Стефан.“

  Има и още много, разбира се. Считам, че това е достатъчно, за да се придобие представа за обстановката в родината по онова време. За съжаление могат да се направят болезнени паралели и за днешно време, но това не е тема за това ревю. Тук е моментът да се отбележи следващия конраст - докато на пръв поглед всичко зад очите на селяните е изгладено, то има и малцина луди, осмелили се да помогнат на четата. Мнозина от тях ще срещнат наказанието си, но другите ще разпространят пламъка. Щом искрата е дадена, то пожарът несъмнено ще настъпи. Времето е малко, турската потерия е по петите на дружината и сякаш в галоп преминава повестта за Караджата. Всички знаем как завършва последната битка. Дори и в нейната трагедия, волята за свобода е тази, която ще се окаже по-силна от всичко останало. Огънят вече гори!

  Повестта Караджата е един различен поглед над Хаджи-Димитровата чета. Неин главен герой е Стефан Караджа и макар фокусът да е върху него, читателят придобива представа за множество детайли. Стилът на писане, описанието на събитията и премерения героизъм са истинско литературно майсторство.

„Тоз, който падне в бой за свобода, той умира, разбира се... Умира си както всички умиращи. Само за разлика от всички останали смъртни и умиращи, над смъртта му раззеленява живот...“

Последната любов на баба Дуня

  „Последната любов на баба Дуня" е най-новият роман на германската писателка от руски произход Алина Бронски. Това е и първата ми среща с авторката. Не мога да кажа, че останах особено очарован, но все пак творбата остави приятно първо впечатление.
  Книгата започва интригуващо и бързо пренася читателя в атмосферата на село Черново, място близо до авариралия Чернобил. Почти веднага следва и култовият цитат (може би единственият толкова запомнящ се в цялата книга) „Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията!“. Битовият старт и запознаването с населението на малкото селце са описани с лека нотка на хумор (понякога преминаваща в по-черни тонове). Главният герой на творбата - сама по себе си супербабата на Черново - баба Дуня, се грижи за сплотяването и оцеляването на това враждебно място. Именно тя е тази, която е поставила основите за възраждане на селцето. И докато в миналото на героите можем да разберем по нещо за тях, то за цялата творба аз не видях никакво тяхно развитие. Въпреки елемента на ,,кулминация" и изпитанието, пред което бяха изправени героите, целият сюжет премина сякаш Маря (лирически герой в творбата) го е писала с летаргичното си и хипохондрично перо. Безкрайно елементарните и кратки изречения на места правеха четеното дори по-трудно. Абсурдизмът на цялата история около ореола на въпросната баба Дуня създава впечатление за имагинерност. Трудно е в днешно време да се създаде герой, който хем да служи за пример, хем да не изглежда фалшив от цялото хиперболизиране на личността му. Избирането именно на баба за такъв герой носи сериозна отговорност. Именно бабата е тази, на която можем да кажем всичко. Тя е тази, на която се осланяме, когато родителите ни не разбират. Баба винаги се грижи семейството да се държи заедно. Алина Бронски прави опит да ни покаже точно това при това в два аспекта - нейното лично семейство, живеещо в Германия и борещо се с проблемите на днешното време и в контраст - семейството на селцето - група хора, оставени на произвола на съдбата на място, на което сякаш времето е спряло и радиацията контролира всичко. Докато при първия случай всичко е (за съжаление с оглед на развитието на човешките взаимоотношения през този 21 век) достоверно и това семейство има реални проблеми, които в известна степен стават ясни за читателя от писмата до баба Дуня, но не стават ясни за наивната и изпълнена с обич получателка, то при втория случай всичко изглежда недействително. Преекспонирането на понятието „радиация“ оставя горчив вкус в устата на поглъщащия думи читател.  Размиването на призраци с действителни лица е интересен похват и е едно от стойностните неща в творбата. Напомня, че хората оставят следа след себе си и макар да не са сред нас, то ние все пак можем да поговорим с тях мислено. Познавайки някого, той оставя траен спомен в съзнанението и ни помага при взимането на решения. Това се иска и от баба Дуня. Постоянно да взима решения. И макар ореолът ѝ да я прави супербаба, понякога и тя трябва да премине през своите изпитания. Като всеки един уважаващ себе си супергерой. Дали ще се справи с всяко едно предизвикателство или и тя просто човек? Отговорът се крие някъде в страниците.
  ,,Последната любов на баба Дуня" е кратка и лека за четене творба. Макар и сравнявана с култовия Уве, паралелите са спорни и изглеждат леко изкуствени. Всяко сравнение на баба Дуня би породило очаквания в жадния за книги читател, което може да доведе до разочарования. Това е просто история от село Черново, което е много по-близо, от колкото изглежда на пръв поглед. Особено в нашите ширини...

Какво е Ад?

Да не може да обичаш вече.
-  Достоевски

Само още един ден

  Всеки човек тъгува за свой близък. Често си задаваме въпроса „Какво би станало, ако имах само още един ден, един час, един миг с теб?“. За съжаление животът тече в една посока и процесите са необратими. Но нашето съзнание клони към безкрайност и в него всичко е позволено. В него може да получим „още един ден“. 
  Романът „Още един ден“ на Мич Албом е един от тези, които ни дават поводи за размисъл над това какво би било, ако... Чрез простия и лековат език на писане, авторът успява да вкара читателя в съзнанието на лирическия герой и да го отведе до неговата история. Интригуващият начин на разказване, преплитането на реалното и фантастичното, борбата с житейските проблеми, изграждат главния персонаж. Умелото вкарване на напрежение в отделни моменти поддържа интригата до самия финал. Макар да предвидих част от развитието на творбата, то краят наистина ме изненада и остави няколкоминутно очудване на лицето ми. Съответно и повод за размисъл. Семейните ценности са това, което ни изгражда като социални същества. Тяхното нарушаване винаги поражда негативизъм в обществото. В повечето случаи - заслужен. Естествено има и изключения. При тях болката от решението е още по-силна. Авторът е намерил начин за оцеляване в такава среда, чрез изграждане на най-силния възможен персонаж - майка, която защитава децата си от враждебния свят. В контраст са поставени децата, които в даден етап не осъзнават много неща. Всяко дете избира своя любимец. Човек не може да избира родителите си. Имаме само една майка. С времето на израстване децата се опитват да избягат от майчината любов. Но в един момент именно тя липсва най-много. Когато човек е най-слаб, той се обръща към майката. Вечната опора и надежда. Най-топлото крило. Дори и когато вече не е сред нас, тя никога не напуска мислите ни. Тя винаги е тази, която е готова отново да ни вдигне на крака. Без значение от това дали в последните ѝ мигове сме били до нея, дали сме се грижили през старините ѝ, дали сме я избягвали, когато сами сме градили семейство, дали сме страняли от нея в университетските години, дали сме я обиждали в гимназията, дали сме я обвинявали, заради училищните несгоди или сме се държали лошо с нея, когато не сме разбирали света около нас. Тя е винаги до нас. Дори, когато я няма. В историята на всяко семейство има призраци...
  Романът на Мич Албом е една разходка в човешкото съзнание. Връщайки се назад във времето, не само лирическият герой, но и читателят започва да си задава въпроси и да съжалява за допуснатите грешки. Понякога, макар и мислено, получаваме своя втори шанс, за да поговорим с тези, които не са сред нас. Защото винаги ще искаме още един миг. Но нека този миг го сведем до минимум дарявайки повече от своето време и любов на тези, които в момента са с нас.