четвъртък, 23 ноември 2017 г.
Четвъртък
Пътувам си кротко в автобуса и съзирам надраскана фраза върху седалката
отсреща: ,,Емилия е топ". Дали това значи, че Анелия е офицер, а пък
Преслава е кон? Защо знам толкова имена и правя такива чалга асоциации?
Чалгарите шахматисти ли са станали? Защо водата е ,,по-лека'' в твърдо
агрегатно състояние, от колкото в течно? Как щеше да изглежда светът,
ако ,,виждахме'' звуци и ,,чувахме" светлина? Защо корпускулярно-вълнови
дуализъм звучи толкова секси? Защо Дейвид Гилмор и Роджър Уотърс не
направят съвместно турне? Защо Калин Терзийски взима по-малко пари от
Гришо? Защо Ман Юнайтед паднаха снощи от Базел? Живейте с тези мисли.
Хубав четвъртък :)
вторник, 21 ноември 2017 г.
За любовта на киното
За никого не е тайна, че от време на време работя като статист. Това не е точно професия, но е приятен (в повечето случаи) начин за изкарване на лесни (в повечето случаи) пари. Видял съм много интересни случки, запознал съм се с нови хора. Редовно виждам известни актьори, макар и от разстояние. Това, което ми е направило най-силно впечатление по време на почивките е събрано в следващите редове. Превърнах го в един своеобразен наръчник за сваляне на мацки по време на снимки. Изцяло по действителен случай. Ще говоря на „ти“, надявам се нямаш против.
1. Запознал си се с мацка. Пишете си. Излизали сте 2-3 пъти, но нищо повече. Разказал си ѝ, че се снимаш във филми. Естествено, малко си понапудрил нещата, кафето, което си пил с батко Арни е по-скоро кафе, което ти си пил, докато той се е снимал на 300м от теб, но това няма особено значение. Тя го намира за вълнуващо. Ти се правиш на важен. Тя ти казва, че детската ѝ мечта е била да стане актриса. Правиш се на още по-важен като ѝ казваш с леко заговорнически тон, но все пак достатъчно небрежен - „Ако искаш, мога да те уредя за едни снимки. Такова красиво момиче като теб ще го вземат веднага!“ Тя се чуди как да ти се отблагодари. Всичко е точно.
2. Донякъде подобна ситуация с горния пример. Запознали сте се, говорите си, в един момент тя започва да мрънка, че не може да си купи новия iPhone. Нямала достатъчно пари. Ти обаче си пич. Не толкова, че да можеш да си позволиш да ѝ го купиш, но до толкова, че да я навиеш сама да си изкара парите. При това завоалираш малко нещата, правиш се на важна клечка от шоубизнеса, защото си човек на еди-кой си и всички те уважават. Тя щяла само да седи в палатката, а в края на деня да ѝ платят. Разбира се, тя се навива, а грозната истина ще я разбере в деня на снимките, когато някой зад нея ѝ изкрещи в ухото: „КОЛЕЕГИИИ, ТИШИНАААААА. РАБОТИМ В ТИШИНА!“
3. Ти си на снимки. Още не са ви повикали. Вдъхновен от костюма, в който си, започваш да играеш ролята на съвсем различен човек и се вкарваш във филма. Виждаш мацка. То е ясно, че и тя изглежда съвсем различно от грозната действителност, но това на теб все още не ти е известно. В тази рокля е най-прекрасното същество, до което си се докосвал. Отиваш към нея с учуден вид и леко си оглеждаш премяната. Започваш разговора - „Малее, какво ме направиха. Тц, тц, тц... Тия в гримьорната как ме изплескахаааа, мускулите ми се скриха. Малее, глей що работи ми надаваха... Ама и теб добре са те издокарали. Я, тук това коланче ли е, какво е, нещо са те барнали. Ма то на красиво момиче, всичко добре ѝ седи, еййй. Приятно ми, аз съм Кольо...“
4. Седиш си като баровец. Гледаш я. В почивка сте. Решаваш директно да действаш. Отиваш при нея, поглеждаш я в очите и директно пристъпваш към въпроса - „Искаш ли да те черпя едно кафе от кетъринга?“ (там кафето е безплатно)
5. Тя си цъка на телефона. Ти си цъкаш на телефона. Близо сте един до друг. Вече от 1 час не са ви повикали. Тя започва да се отегчава. Ти си събрал смелост. Изпъшкваш. Заявяваш гордо и небрежно: „Уффф, начи като снимахме продължението на 300 пак така висяхме. Ама тогава бях с един шлем, чакай да ти покажа снимка. И като държа 'начи един щит, той 25кг, ама аз нали съм як и само с една ръка. Як, як, ама след 12 часа малко почнах да се схващам. Ей, тука пък на тая снимка снимахме със Силвестър Сталоун...“
6. Използва се голяма масовка. Над 200 човека. Идва моментът, в който трябва всички да се съберете в една шатра, седнали на 2 пейки. Нещо средно между 94 в 8 сутринта и никулденска промоция на шарани в Кауфланд. Ти си баровец и си се уредил с място. Тогава я виждаш. Не я познаваш, но тя е мегааа... Заглеждаш се в нея, започваш да ѝ махаш и съвсем кавалерски ѝ отстъпваш мястото си с думите „Ела, ела, за теб съм го запазил това място. От кога те чакам. Нее, не, то на мен не ми се седи, на мен краката са ми здрави. Да не съм кат' Фики.“ Смеете се на плоската шега, гарнирате с една усмивка и всичко предразполага към успех.
7. Зима е. Снимате в Бояна. На тези градуси замръзва и водката на режисьора. Сцената е на улицата с вечното течение. Облечени сте тънко. От снимачния екип имате кратките инструкции: „Правете се, че ви е топло.“ Ти си пределно наясно със ситуацията. Опитно куче си и знаеш какво да правиш при това положение. Харесваш си мацка, която видимо трепери и е пред изпадане в хипотермия. Тихо ѝ подшушваш „Ела на топло, ще измръзнеш така. Никой няма да види, че ни няма. Бива ли такова нещо. Изкарали са ни тука като животни...“ Тя се хваща за думата „топло“ и те следва раболепно. Водиш я в едно от безбройните „тайни“ кътчета на завет, където поне няма да те отнесе планинския повей. Разбира се, вътре се скатават и няколко пенсионера. Но те няма да ви пречат. Тя е благодарна. Предлагаш я да разтриеш, за да се стопли още повече. Работата е ясна.
Това разбира са само част от свалките, които съм виждал по време на снимки. Не съм пробвал нито една от тях. Сигурно затова работят безотказно...
Следва продължение...
Астрофизика за заети хора
„Астрофизика за заети хора“ е изненадващо първата книга, която ми попада на Нийл Деграс (деГрас?) Тайсън (Astrophysics For People In A Hurry, Neil deGrass Tyson) на български език (разбрах, че има и още една издадена, „Да паднеш в черна дупка и други премеждия, които могат да те сполетят в космоса“). Самият факт, че толкова важни книги на един страхотен популяризатор на науката не се издават на български и не се тиражират масово е тревожен. Адмирации към издателство Изток-Запад за труда и се надявам скоро да излязат още много такива книги.
„Вселената не е длъжна да бъде разбираема за Вас“. Да, но ние сме длъжни да се опитаме да разберем Вселената. Живеем във времена, в които науката напредва с бързи темпове. Всеки човек, който изпитва любов към познанието трябва да направи всичко възможно, за да ги следва. Науката е това, което поддържа нашата еволюция. Тя е и това, което може да ни запази като вид. Но къде се крие това спасение? Дали то се намира там, горе? Когато погледнем нощното небе откриваме цял един нов непознат свят, вероятно различен от нашия. Или пък точно същия? Какви закони действат там? Различни ли са от добре познатите ни земни закони? Колко дълъг е преходът от Нютон до Айнщайн?
„Ние не просто живеем във Вселената. Вселената живее в нас.“
Въпросите се пораждат един след друг, страница след страница. Лесносмилаемият език на Тайсън е това, което различава книгата от обикновена научно-популярна лекция по астрофизика. Небрежният хумор, приятелският тон и качеството за осмиване на съмнителните течения правят творбата истинско удоволствие за четене. Макар и без особени знания в областта, всеки желаещ да се докосне до тайните на Вселената може да придобие обща представа за галактиките, тъмната материя, тъмната енергия, пулсарите и още куп галактични купове от познание. А редом с тях идват неизбежно и въпросите. Не е пропусната и темата за екзопланетите и дали сме сами в цялата тази безкрайност. Не знам кой е по-страшният отговор. А дали ще получим окончателен такъв е вероятно въпрос на време и равитие на техниката. При всички положения има къде да отидем. А наличието на домакин е една тормозеща мозъците ни подробност.
„Ако се случи любопитните извънземни да са социално, културно, и технологично по-напреднали от нас, то те несъмнено ще изтълкуват тезни признаци на живот като убедително доказателство за липсата на интелигентен живот на Земята.“
„Астрофизика за заети хора“ е не само научно-популярно четиво. Тя би могла да бъде полезна и на хора, които се занимават конкретно с темите от творбата (личен пример). Разгръщайки страниците с усмивка, успях да открия детайли, над които не се бях замислял. Това не знам дали говори достатъчно за книгата или за мен, но и в двата случая крайният победител е читателят. През цялото време, докато четях книгата, сякаш вътрешно чувах гласа на Нийл в главата ми. Вероятно множеството му предавания са оказали своето влияние. Впрочем, те са полезен спътник по време на книгата. Вярно, че тя се води за заети хора, а пък научно-популярните филми са просто бонус за свободното време. Тя наистина е написана за такива. Може да се чете на път за работа, в чакалнята на даден кабинет или скришом по време на скучна лекция. Лесно се проследява нишката на събитията, а лирическият герой е голям пичага. От Големия взрив до днес пътят е дълъг и труден, в самото начало и неразбираем (засега!), но според мен е хубаво всеки да се опита да го проследи мисловно поне веднъж. Тази книга е може би най-лесният начин за това. От най-малките обекти подчиняващи се на (може би) струнната теория следвана от представителите на квантовата механика, та чак до законите за огромните обекти във Вселената могат да бъдат обяснени изключително просто. В крайна сметка това е идеята зад науката – да обяснява нещата възможно най-точно и разбираемо. Нийл деГрас Тайсън винаги е обяснявал така нещата. А последвалите размишления са неизбежни!
„Астрофизика за заети хора“ е сборник с 12 есета върху теми засягащи Вселената и мястото на човека в нея. Малка по обем, но голяма по съдържание, тя крие в себе си огромното богатство на желанието за знания. Тя е „На всичко онези, които са прекалено заети, за да четат дебели книги, но все пак търсят проход към космоса”. И за финал ще си позволя един цитат от един друг вдъхновяващ астрофизик:
"Teacher who make Physics boring are criminals"
Walter Lewin
петък, 17 ноември 2017 г.
Караджата
През последните години творбите на писателя Георги Божинов претърпяват своя ренесанс на литературната сцена. ,,Караджата" е една от онези повести, които трябва да останат завинаги в българската памет. Така, както трябва да остане и образът на войводата въплътен в творбата.
Още с първите страници читателят бива отведен на неблагоприятния дунавски бряг. Времето е лошо, направо страшно. Мирише на вечност и на геройство. И как иначе? Сред нас е Хаджи-Димитровата чета, водена от двама войводи. В едно се преплитат опитност и младост, храброст и наивност, приповдигнатост и мрачни мисли. Постепенно биваме въведени в четата. Момчетата ни стават близки, запознаваме се набързо с историите им, но и с лишенията им, за да бъдат на това място. Униформите „светят“, сабите са наточени, пищовите зарадени. „Да живей България!“ В този момент смъртта не е опция. И някъде там, сред цялото приготовление, стои една фигура. Един мит. Това е Караджата! Задачата на Георги Божинов да напише повест именно за Стефан Караджа изглежда на пръв поглед изключително трудна. Въпреки наличната информация и спорните времена през 70те години на миналия век, задачата е истинско предизвикателство. Авторът успява да се справи по блестящ начин, при това използвайки умело езика, който аз бих нарекал вазовски. Отправяйки се към безсмъртие, четата среща премеждие след премеждие по пътя. Част от момчетата си мислят, че предприемат просто една авантюра, но скоро се сблъскват с кървавата действителност. При тях обаче винаги е техният войвода. Той се грижи за четата, често лишава себе си от едно или друго, за да може неговите хора да бъдат добре. В това се състои и истинският образ на Караджата. Макар всички да обичаме хиперболи, митове, геройства и самодиви, много по-ценно е да погледнем реално на нещата и да се поучим от примера му. Жертвоготовен, човек от народа, който дава мило и драго за Отечеството и великата кауза. Дори и в най-напрегнатите и трудни моменти, винаги проверява дали хората му са добре, имат ли нужда от нещо, оказва помощ на пострадалите и пренебрегва собствените си болки. През цялото това време е умислен и готви стратегии, за да стигне до така мечтания Балкан. В мигове без надежда, той не се дава. И макар да търси героичната смърт на битката, все още не е готов да се даде. До последния удар на юнашкото сърце. Ала докато гърдите бясно тупат, то положението от другата страна не е такова. Народът още не е готов за това, което го чака. Нещо повече - овцете са преклонили глава и искат само да им е мирно. Да не се разлюти беят. Страхът витае из въздуха. Свидетелство за тези силни мои думи се крие в следните цитати, които ми направиха особено впечателние:
„ – Защо, бре, вие бягате така от нас?... Като от чумави бягате?...
Селянинът стоеше и мълчеше, само гледаше, отворил уста.
– Не е ли срамота, бре... за вас сме дошле... за вас се бием и мрем, а се криете!...“
Още с първите страници читателят бива отведен на неблагоприятния дунавски бряг. Времето е лошо, направо страшно. Мирише на вечност и на геройство. И как иначе? Сред нас е Хаджи-Димитровата чета, водена от двама войводи. В едно се преплитат опитност и младост, храброст и наивност, приповдигнатост и мрачни мисли. Постепенно биваме въведени в четата. Момчетата ни стават близки, запознаваме се набързо с историите им, но и с лишенията им, за да бъдат на това място. Униформите „светят“, сабите са наточени, пищовите зарадени. „Да живей България!“ В този момент смъртта не е опция. И някъде там, сред цялото приготовление, стои една фигура. Един мит. Това е Караджата! Задачата на Георги Божинов да напише повест именно за Стефан Караджа изглежда на пръв поглед изключително трудна. Въпреки наличната информация и спорните времена през 70те години на миналия век, задачата е истинско предизвикателство. Авторът успява да се справи по блестящ начин, при това използвайки умело езика, който аз бих нарекал вазовски. Отправяйки се към безсмъртие, четата среща премеждие след премеждие по пътя. Част от момчетата си мислят, че предприемат просто една авантюра, но скоро се сблъскват с кървавата действителност. При тях обаче винаги е техният войвода. Той се грижи за четата, често лишава себе си от едно или друго, за да може неговите хора да бъдат добре. В това се състои и истинският образ на Караджата. Макар всички да обичаме хиперболи, митове, геройства и самодиви, много по-ценно е да погледнем реално на нещата и да се поучим от примера му. Жертвоготовен, човек от народа, който дава мило и драго за Отечеството и великата кауза. Дори и в най-напрегнатите и трудни моменти, винаги проверява дали хората му са добре, имат ли нужда от нещо, оказва помощ на пострадалите и пренебрегва собствените си болки. През цялото това време е умислен и готви стратегии, за да стигне до така мечтания Балкан. В мигове без надежда, той не се дава. И макар да търси героичната смърт на битката, все още не е готов да се даде. До последния удар на юнашкото сърце. Ала докато гърдите бясно тупат, то положението от другата страна не е такова. Народът още не е готов за това, което го чака. Нещо повече - овцете са преклонили глава и искат само да им е мирно. Да не се разлюти беят. Страхът витае из въздуха. Свидетелство за тези силни мои думи се крие в следните цитати, които ми направиха особено впечателние:
„ – Защо, бре, вие бягате така от нас?... Като от чумави бягате?...
Селянинът стоеше и мълчеше, само гледаше, отворил уста.
– Не е ли срамота, бре... за вас сме дошле... за вас се бием и мрем, а се криете!...“
„- Какъв си, турчин ли си, или българин?
- Ай?... Блъгарин... - отвърна биковратият, като гледаше Стефан с невинни спокойни очи.
- Е, и ние сме българи, що щеш с турците срещу нас?
- Ай?... - Биковратият се замисли, като набърчи челото, надвесено над очите му, и цялото му лице се напрегна.
- Ето ние сме българи, твой братя... Защо си тръгнал с друговерци да се биеш срещу твоите братя?
- А че то... като рекоа да тръгиняме... и тръгнааме...
- Рекоа...
- Айдуци, рекоа...
Той
все така гледаше към Стефан спокойно и невинно. И Стефан го гледаше.
Биковратият беше по-висок от него, по-едър и както се вадеше, надарен с
неимоверна сила. Болеше го ръката Стефан, но пак му идеше да скочи на
него и зачас да извие дебелия му врат, да го извие и усуче като пране.
Няма полза. „А че като рекоа да тръгиняме...“ „Боже мой, каква тъмнина“,
помисли Стефан.“
Има и още много, разбира се. Считам, че това е достатъчно, за да се придобие представа за обстановката в родината по онова време. За съжаление могат да се направят болезнени паралели и за днешно време, но това не е тема за това ревю. Тук е моментът да се отбележи следващия конраст - докато на пръв поглед всичко зад очите на селяните е изгладено, то има и малцина луди, осмелили се да помогнат на четата. Мнозина от тях ще срещнат наказанието си, но другите ще разпространят пламъка. Щом искрата е дадена, то пожарът несъмнено ще настъпи. Времето е малко, турската потерия е по петите на дружината и сякаш в галоп преминава повестта за Караджата. Всички знаем как завършва последната битка. Дори и в нейната трагедия, волята за свобода е тази, която ще се окаже по-силна от всичко останало. Огънят вече гори!
Повестта Караджата е един различен поглед над Хаджи-Димитровата чета. Неин главен герой е Стефан Караджа и макар фокусът да е върху него, читателят придобива представа за множество детайли. Стилът на писане, описанието на събитията и премерения героизъм са истинско литературно майсторство.
„Тоз, който падне в бой за свобода, той умира, разбира се... Умира си както всички умиращи. Само за разлика от всички останали смъртни и умиращи, над смъртта му раззеленява живот...“
Има и още много, разбира се. Считам, че това е достатъчно, за да се придобие представа за обстановката в родината по онова време. За съжаление могат да се направят болезнени паралели и за днешно време, но това не е тема за това ревю. Тук е моментът да се отбележи следващия конраст - докато на пръв поглед всичко зад очите на селяните е изгладено, то има и малцина луди, осмелили се да помогнат на четата. Мнозина от тях ще срещнат наказанието си, но другите ще разпространят пламъка. Щом искрата е дадена, то пожарът несъмнено ще настъпи. Времето е малко, турската потерия е по петите на дружината и сякаш в галоп преминава повестта за Караджата. Всички знаем как завършва последната битка. Дори и в нейната трагедия, волята за свобода е тази, която ще се окаже по-силна от всичко останало. Огънят вече гори!
Повестта Караджата е един различен поглед над Хаджи-Димитровата чета. Неин главен герой е Стефан Караджа и макар фокусът да е върху него, читателят придобива представа за множество детайли. Стилът на писане, описанието на събитията и премерения героизъм са истинско литературно майсторство.
„Тоз, който падне в бой за свобода, той умира, разбира се... Умира си както всички умиращи. Само за разлика от всички останали смъртни и умиращи, над смъртта му раззеленява живот...“
Последната любов на баба Дуня
„Последната любов на баба Дуня" е най-новият роман на германската писателка от руски произход Алина Бронски. Това е и първата ми среща с авторката. Не мога да кажа, че останах особено очарован, но все пак творбата остави приятно първо впечатление.
Книгата започва интригуващо и бързо пренася читателя в атмосферата на село Черново, място близо до авариралия Чернобил. Почти веднага следва и култовият цитат (може би единственият толкова запомнящ се в цялата книга) „Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията!“. Битовият старт и запознаването с населението на малкото селце са описани с лека нотка на хумор (понякога преминаваща в по-черни тонове). Главният герой на творбата - сама по себе си супербабата на Черново - баба Дуня, се грижи за сплотяването и оцеляването на това враждебно място. Именно тя е тази, която е поставила основите за възраждане на селцето. И докато в миналото на героите можем да разберем по нещо за тях, то за цялата творба аз не видях никакво тяхно развитие. Въпреки елемента на ,,кулминация" и изпитанието, пред което бяха изправени героите, целият сюжет премина сякаш Маря (лирически герой в творбата) го е писала с летаргичното си и хипохондрично перо. Безкрайно елементарните и кратки изречения на места правеха четеното дори по-трудно. Абсурдизмът на цялата история около ореола на въпросната баба Дуня създава впечатление за имагинерност. Трудно е в днешно време да се създаде герой, който хем да служи за пример, хем да не изглежда фалшив от цялото хиперболизиране на личността му. Избирането именно на баба за такъв герой носи сериозна отговорност. Именно бабата е тази, на която можем да кажем всичко. Тя е тази, на която се осланяме, когато родителите ни не разбират. Баба винаги се грижи семейството да се държи заедно. Алина Бронски прави опит да ни покаже точно това при това в два аспекта - нейното лично семейство, живеещо в Германия и борещо се с проблемите на днешното време и в контраст - семейството на селцето - група хора, оставени на произвола на съдбата на място, на което сякаш времето е спряло и радиацията контролира всичко. Докато при първия случай всичко е (за съжаление с оглед на развитието на човешките взаимоотношения през този 21 век) достоверно и това семейство има реални проблеми, които в известна степен стават ясни за читателя от писмата до баба Дуня, но не стават ясни за наивната и изпълнена с обич получателка, то при втория случай всичко изглежда недействително. Преекспонирането на понятието „радиация“ оставя горчив вкус в устата на поглъщащия думи читател. Размиването на призраци с действителни лица е интересен похват и е едно от стойностните неща в творбата. Напомня, че хората оставят следа след себе си и макар да не са сред нас, то ние все пак можем да поговорим с тях мислено. Познавайки някого, той оставя траен спомен в съзнанението и ни помага при взимането на решения. Това се иска и от баба Дуня. Постоянно да взима решения. И макар ореолът ѝ да я прави супербаба, понякога и тя трябва да премине през своите изпитания. Като всеки един уважаващ себе си супергерой. Дали ще се справи с всяко едно предизвикателство или и тя просто човек? Отговорът се крие някъде в страниците.
,,Последната любов на баба Дуня" е кратка и лека за четене творба. Макар и сравнявана с култовия Уве, паралелите са спорни и изглеждат леко изкуствени. Всяко сравнение на баба Дуня би породило очаквания в жадния за книги читател, което може да доведе до разочарования. Това е просто история от село Черново, което е много по-близо, от колкото изглежда на пръв поглед. Особено в нашите ширини...
Книгата започва интригуващо и бързо пренася читателя в атмосферата на село Черново, място близо до авариралия Чернобил. Почти веднага следва и култовият цитат (може би единственият толкова запомнящ се в цялата книга) „Не може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията!“. Битовият старт и запознаването с населението на малкото селце са описани с лека нотка на хумор (понякога преминаваща в по-черни тонове). Главният герой на творбата - сама по себе си супербабата на Черново - баба Дуня, се грижи за сплотяването и оцеляването на това враждебно място. Именно тя е тази, която е поставила основите за възраждане на селцето. И докато в миналото на героите можем да разберем по нещо за тях, то за цялата творба аз не видях никакво тяхно развитие. Въпреки елемента на ,,кулминация" и изпитанието, пред което бяха изправени героите, целият сюжет премина сякаш Маря (лирически герой в творбата) го е писала с летаргичното си и хипохондрично перо. Безкрайно елементарните и кратки изречения на места правеха четеното дори по-трудно. Абсурдизмът на цялата история около ореола на въпросната баба Дуня създава впечатление за имагинерност. Трудно е в днешно време да се създаде герой, който хем да служи за пример, хем да не изглежда фалшив от цялото хиперболизиране на личността му. Избирането именно на баба за такъв герой носи сериозна отговорност. Именно бабата е тази, на която можем да кажем всичко. Тя е тази, на която се осланяме, когато родителите ни не разбират. Баба винаги се грижи семейството да се държи заедно. Алина Бронски прави опит да ни покаже точно това при това в два аспекта - нейното лично семейство, живеещо в Германия и борещо се с проблемите на днешното време и в контраст - семейството на селцето - група хора, оставени на произвола на съдбата на място, на което сякаш времето е спряло и радиацията контролира всичко. Докато при първия случай всичко е (за съжаление с оглед на развитието на човешките взаимоотношения през този 21 век) достоверно и това семейство има реални проблеми, които в известна степен стават ясни за читателя от писмата до баба Дуня, но не стават ясни за наивната и изпълнена с обич получателка, то при втория случай всичко изглежда недействително. Преекспонирането на понятието „радиация“ оставя горчив вкус в устата на поглъщащия думи читател. Размиването на призраци с действителни лица е интересен похват и е едно от стойностните неща в творбата. Напомня, че хората оставят следа след себе си и макар да не са сред нас, то ние все пак можем да поговорим с тях мислено. Познавайки някого, той оставя траен спомен в съзнанението и ни помага при взимането на решения. Това се иска и от баба Дуня. Постоянно да взима решения. И макар ореолът ѝ да я прави супербаба, понякога и тя трябва да премине през своите изпитания. Като всеки един уважаващ себе си супергерой. Дали ще се справи с всяко едно предизвикателство или и тя просто човек? Отговорът се крие някъде в страниците.
,,Последната любов на баба Дуня" е кратка и лека за четене творба. Макар и сравнявана с култовия Уве, паралелите са спорни и изглеждат леко изкуствени. Всяко сравнение на баба Дуня би породило очаквания в жадния за книги читател, което може да доведе до разочарования. Това е просто история от село Черново, което е много по-близо, от колкото изглежда на пръв поглед. Особено в нашите ширини...
понеделник, 13 ноември 2017 г.
Само още един ден
Всеки човек тъгува за свой близък. Често си задаваме въпроса „Какво би станало, ако имах само още един ден, един час, един миг с теб?“. За съжаление животът тече в една посока и процесите са необратими. Но нашето съзнание клони към безкрайност и в него всичко е позволено. В него може да получим „още един ден“.
Романът „Още един ден“ на Мич Албом е един от тези, които ни дават поводи за размисъл над това какво би било, ако... Чрез простия и лековат език на писане, авторът успява да вкара читателя в съзнанието на лирическия герой и да го отведе до неговата история. Интригуващият начин на разказване, преплитането на реалното и фантастичното, борбата с житейските проблеми, изграждат главния персонаж. Умелото вкарване на напрежение в отделни моменти поддържа интригата до самия финал. Макар да предвидих част от развитието на творбата, то краят наистина ме изненада и остави няколкоминутно очудване на лицето ми. Съответно и повод за размисъл. Семейните ценности са това, което ни изгражда като социални същества. Тяхното нарушаване винаги поражда негативизъм в обществото. В повечето случаи - заслужен. Естествено има и изключения. При тях болката от решението е още по-силна. Авторът е намерил начин за оцеляване в такава среда, чрез изграждане на най-силния възможен персонаж - майка, която защитава децата си от враждебния свят. В контраст са поставени децата, които в даден етап не осъзнават много неща. Всяко дете избира своя любимец. Човек не може да избира родителите си. Имаме само една майка. С времето на израстване децата се опитват да избягат от майчината любов. Но в един момент именно тя липсва най-много. Когато човек е най-слаб, той се обръща към майката. Вечната опора и надежда. Най-топлото крило. Дори и когато вече не е сред нас, тя никога не напуска мислите ни. Тя винаги е тази, която е готова отново да ни вдигне на крака. Без значение от това дали в последните ѝ мигове сме били до нея, дали сме се грижили през старините ѝ, дали сме я избягвали, когато сами сме градили семейство, дали сме страняли от нея в университетските години, дали сме я обиждали в гимназията, дали сме я обвинявали, заради училищните несгоди или сме се държали лошо с нея, когато не сме разбирали света около нас. Тя е винаги до нас. Дори, когато я няма. В историята на всяко семейство има призраци...
Романът на Мич Албом е една разходка в човешкото съзнание. Връщайки се назад във времето, не само лирическият герой, но и читателят започва да си задава въпроси и да съжалява за допуснатите грешки. Понякога, макар и мислено, получаваме своя втори шанс, за да поговорим с тези, които не са сред нас. Защото винаги ще искаме още един миг. Но нека този миг го сведем до минимум дарявайки повече от своето време и любов на тези, които в момента са с нас.
Романът „Още един ден“ на Мич Албом е един от тези, които ни дават поводи за размисъл над това какво би било, ако... Чрез простия и лековат език на писане, авторът успява да вкара читателя в съзнанието на лирическия герой и да го отведе до неговата история. Интригуващият начин на разказване, преплитането на реалното и фантастичното, борбата с житейските проблеми, изграждат главния персонаж. Умелото вкарване на напрежение в отделни моменти поддържа интригата до самия финал. Макар да предвидих част от развитието на творбата, то краят наистина ме изненада и остави няколкоминутно очудване на лицето ми. Съответно и повод за размисъл. Семейните ценности са това, което ни изгражда като социални същества. Тяхното нарушаване винаги поражда негативизъм в обществото. В повечето случаи - заслужен. Естествено има и изключения. При тях болката от решението е още по-силна. Авторът е намерил начин за оцеляване в такава среда, чрез изграждане на най-силния възможен персонаж - майка, която защитава децата си от враждебния свят. В контраст са поставени децата, които в даден етап не осъзнават много неща. Всяко дете избира своя любимец. Човек не може да избира родителите си. Имаме само една майка. С времето на израстване децата се опитват да избягат от майчината любов. Но в един момент именно тя липсва най-много. Когато човек е най-слаб, той се обръща към майката. Вечната опора и надежда. Най-топлото крило. Дори и когато вече не е сред нас, тя никога не напуска мислите ни. Тя винаги е тази, която е готова отново да ни вдигне на крака. Без значение от това дали в последните ѝ мигове сме били до нея, дали сме се грижили през старините ѝ, дали сме я избягвали, когато сами сме градили семейство, дали сме страняли от нея в университетските години, дали сме я обиждали в гимназията, дали сме я обвинявали, заради училищните несгоди или сме се държали лошо с нея, когато не сме разбирали света около нас. Тя е винаги до нас. Дори, когато я няма. В историята на всяко семейство има призраци...
Романът на Мич Албом е една разходка в човешкото съзнание. Връщайки се назад във времето, не само лирическият герой, но и читателят започва да си задава въпроси и да съжалява за допуснатите грешки. Понякога, макар и мислено, получаваме своя втори шанс, за да поговорим с тези, които не са сред нас. Защото винаги ще искаме още един миг. Но нека този миг го сведем до минимум дарявайки повече от своето време и любов на тези, които в момента са с нас.
четвъртък, 2 ноември 2017 г.
Първите седем
„Първите седем“ е наръчник за изкачване на високи върхове от, както прочитаме на задната корица, не професионален алпинист, а изследовател-зоолог Боян Петров. Лично аз трудно мога да си представя по-професионален алпинист от него, но това е друга тема. Книгата е всеобхватна, написана в строг, кратък и ясен стил, без излишни подробности. Проследява се пътя към високите планини от самото начало - българските планини, тренировките по алпинизъм, през първите 4000+м и 5000+м, емблематичния връх Ленин, и така до най-значимото (според мен) българско изкачване - К2!
Още с първите страници ме засърбяват ръцете и краката за скали. Катери ми се, ходи ми се на планина. Но бивам и бързо приземен и върнат в действителността. Скалното катерене и алпинизмът крият своите рискове и това не трябва да се забравя. Една грешна стъпка може да доведе до фатален край. Винаги трябва да имаме едно на ум. Това често ще бъде припомняно в хода на творбата. Подготвени психически - следва физическа подготовка. Методите на Боян Петров са прости, но изискват изключително постоянство. Изкачване на Копитото няколко пъти седмично. С туба вода в раницата. Лесно, нали? А сега си предтавете да го правите при всякакви условия - дъжд, сняг, мъгла, студ, вятър. И то през нощта. Става малко по-трудно, нали? Но големите мечти искат големи жертви. И най-вече постоянство. Сега сме напълно готови да се впуснем и в първите експедиции. За съжаление като читатели. Обаче това не пречи да е вълнуващо!
Да изкачиш един връх не означава просто да отидеш при него и да го атакуваш. Пътят е дълъг, има множество премеждия като държавни граници, административни простотии и чисто битови проблеми. Авторът ни показва, че дори и за самото пътуване трябва много сериозна подготовка. Спомням си как говореше за книгата по време на фестивала за екстремни спортове и култура „Дни на предизвикалтествата“. Тогава каза, че черновата била много суха. Рус Вакрилов (български катерач и фотограф) го „скастрил“ и му казал да вкара малко повече истории и хумор. На това Боян Петров отвърнал, че той не притежава качеството хумор. В този момент залата избухна в смях. Сега си представете този човек, който „няма хумор“, как разказва за премеждията си по време на експедиции. Лично на мен ми беше забавно да чета за първите му експедиции. Сякаш на шега този човек превзема връх след връх. А това неминуемо кара погледа му да погледне и към короната на планините. Осемхилядниците в Хималаите и Каракорум. Може би най-голямото изпитание за човешката воля и дух е изкачването на един от първенците на планетата, но най-вече връщането от там. Пътят надолу се счита за по-опасен от пътя нагоре, тъй като тялото вече е отпуснато, мозъкът функционира по друг начин, когато целта е покорена. Ала целта винаги трябва да бъде успешното връщане. Боян е покорил толкова много върхове (на последната страница има статистика на по-значимите от тях), но това не винаги е ставало от първия път. Даже в повечето случаи, задължително става от втория. Това показва още веднъж, че с воля се постига всичко. Реалната преценка при първата атака може да му е коствала изкачването, но вероятно му е спасила живота. Мисленето на тази височина е замъглено от стремежа за величие. Малцина са тези, които са отказали на изкушението, когато е било прекалено опасно. В планината човек трябва да знае кога да се откаже. Макар и само на 100м от върха, понякога човек трябва да спре. Въпросът е дали тогава това се счита за провал? В никакъв случай. Боян Петров учи, че една експедиция може да бъда успешна и без покорен връх. Той, в качеството си на зоолог, не просто прави атака на връх, но по пътя събира и ценни данни за науката. Експонати, проби, снимки. Едно подсигуряване, а и допълнително развлечение. Това прави книгата още по-интересна. Макар да не мога да назова латинските названия на животните, с които той ни запознава, то чудесните им фотографии допринасят за атмосферата. Страница след страница, веднъж приключила дадена експедиция, в съзнанието веднага започва планирането на следващата. Успехите се надпреварват един след друг, когато подготовката е качествена, а стратегията изпипана. И всичко това, заради единия приключенски дух. Каквито и премеждия да има по пътя, каквито и изпитания на волята да са пред нас, вътрешният ни глас е този, който ни води.
Първите седем е не просто пътепис на 7х8000м върха. Това е наръчник, който дава ясна представа за това, което ни очаква във високите планини. Безценните съвети, таблици и графики могат да ускорят процеса на подготовка за високи цели. Постиженията, които Боян Петров описва, будят единствено и само възхищение. Един достоен и велик българин! С нетърпение очаквам Вторите седем! Успех!
Още с първите страници ме засърбяват ръцете и краката за скали. Катери ми се, ходи ми се на планина. Но бивам и бързо приземен и върнат в действителността. Скалното катерене и алпинизмът крият своите рискове и това не трябва да се забравя. Една грешна стъпка може да доведе до фатален край. Винаги трябва да имаме едно на ум. Това често ще бъде припомняно в хода на творбата. Подготвени психически - следва физическа подготовка. Методите на Боян Петров са прости, но изискват изключително постоянство. Изкачване на Копитото няколко пъти седмично. С туба вода в раницата. Лесно, нали? А сега си предтавете да го правите при всякакви условия - дъжд, сняг, мъгла, студ, вятър. И то през нощта. Става малко по-трудно, нали? Но големите мечти искат големи жертви. И най-вече постоянство. Сега сме напълно готови да се впуснем и в първите експедиции. За съжаление като читатели. Обаче това не пречи да е вълнуващо!
Да изкачиш един връх не означава просто да отидеш при него и да го атакуваш. Пътят е дълъг, има множество премеждия като държавни граници, административни простотии и чисто битови проблеми. Авторът ни показва, че дори и за самото пътуване трябва много сериозна подготовка. Спомням си как говореше за книгата по време на фестивала за екстремни спортове и култура „Дни на предизвикалтествата“. Тогава каза, че черновата била много суха. Рус Вакрилов (български катерач и фотограф) го „скастрил“ и му казал да вкара малко повече истории и хумор. На това Боян Петров отвърнал, че той не притежава качеството хумор. В този момент залата избухна в смях. Сега си представете този човек, който „няма хумор“, как разказва за премеждията си по време на експедиции. Лично на мен ми беше забавно да чета за първите му експедиции. Сякаш на шега този човек превзема връх след връх. А това неминуемо кара погледа му да погледне и към короната на планините. Осемхилядниците в Хималаите и Каракорум. Може би най-голямото изпитание за човешката воля и дух е изкачването на един от първенците на планетата, но най-вече връщането от там. Пътят надолу се счита за по-опасен от пътя нагоре, тъй като тялото вече е отпуснато, мозъкът функционира по друг начин, когато целта е покорена. Ала целта винаги трябва да бъде успешното връщане. Боян е покорил толкова много върхове (на последната страница има статистика на по-значимите от тях), но това не винаги е ставало от първия път. Даже в повечето случаи, задължително става от втория. Това показва още веднъж, че с воля се постига всичко. Реалната преценка при първата атака може да му е коствала изкачването, но вероятно му е спасила живота. Мисленето на тази височина е замъглено от стремежа за величие. Малцина са тези, които са отказали на изкушението, когато е било прекалено опасно. В планината човек трябва да знае кога да се откаже. Макар и само на 100м от върха, понякога човек трябва да спре. Въпросът е дали тогава това се счита за провал? В никакъв случай. Боян Петров учи, че една експедиция може да бъда успешна и без покорен връх. Той, в качеството си на зоолог, не просто прави атака на връх, но по пътя събира и ценни данни за науката. Експонати, проби, снимки. Едно подсигуряване, а и допълнително развлечение. Това прави книгата още по-интересна. Макар да не мога да назова латинските названия на животните, с които той ни запознава, то чудесните им фотографии допринасят за атмосферата. Страница след страница, веднъж приключила дадена експедиция, в съзнанието веднага започва планирането на следващата. Успехите се надпреварват един след друг, когато подготовката е качествена, а стратегията изпипана. И всичко това, заради единия приключенски дух. Каквито и премеждия да има по пътя, каквито и изпитания на волята да са пред нас, вътрешният ни глас е този, който ни води.
Първите седем е не просто пътепис на 7х8000м върха. Това е наръчник, който дава ясна представа за това, което ни очаква във високите планини. Безценните съвети, таблици и графики могат да ускорят процеса на подготовка за високи цели. Постиженията, които Боян Петров описва, будят единствено и само възхищение. Един достоен и велик българин! С нетърпение очаквам Вторите седем! Успех!
вторник, 31 октомври 2017 г.
Оставих те да си отидеш
„Оставих те да си отдеш“ е дебютният роман на британската писателка Клеър Макинтош. Изключително успешен в класациите на Острова и бързо печелещ награди на авторката си, трилърът криещ се в страниците грабва милиони читатели.
Захванах книгата с идеята да прочета нещо бързо и „разтърсващо“. Клишето, че искам нещо да ме грабне от първата страница и да ме стисне за гърлото важеше с пълна сила в желанията ми. Да, мразя този израз, заради прекомерната му употреба, но фактите са си факти! Е, не се получи от първия път. Прологът е бърз, динамичен, с фатален (донякъде очакван, донякъде не) край. Кратък момент на болка и сцената е друга. Започва типичното криминално разследване. От първите страници, в които се появяват детективите с баналните си реплики, предвидими действия и изтъркани проблеми е ясно накъде тръгва романът. Житейски въпроси, които засяга всеки един съвремен (американски?) криминален сериал са изнесени като водеща тема, а разследването и мисленето са на заден план. Предвидими за/връзки, влюбвания, отношения. И тук идва контрастът. Тук идва това, което прави книгата все пак различна и струваща си четенето. Гледната точка на (може би?) престъпника. Опита за нов живот. Стремежа на един човек да продължи напред, въпреки миналото си. Студ, пустош, мрак, и една малка надежда. Капка морско щастие, нарисувана в пясъка. Слънчевите лъчи галят безкрайната водна повърхност. Тишина. Спомени. И отново мрак и болка. Всички тези мисли представляват една затворена човешка система, която се подлага на самота. Надежда все пак има. Но дали няма да последва нов обрат? Дали инспекторите все пак няма да свършат работата си и да сложат край на този цикъл от емоции? Дали въпросната надежда няма да спаси изгубената душа под формата на нов персонаж? Или всичко е изгубено? Ами, ако Ви издам, че нищо не е такова, каквото изглежда? Че има и други фактори? Че болката е всъщност много по-голяма, проблемът е по-дълбок от морското дъно, а системата е по-затворена, отколкото може да си представите? Отговорите ще запазя за себе си. (Освен, ако не ги откриете сами в книгата ;) )
Щастлив съм, че въпреки баналното начало, авторката успява да развие героите си и да им създаде реални характери. Случаят е достатъчно интересен и държи читателя в напрежение до последната страница. А след разплитането му, остават множество въпроси дори и след финала на творбата. Човешката психология, проблемите за домашното насилие и множеството въпроси за системата на света около нас, които се пораждат с течение на сюжетната линия, са един чудесен повод за размисъл. Всичко това се случва ежедневно около нас. Книгата от части е по действителен случай. Но това не е нужно да Ви го казвам. Сигурен съм, че всеки един от нас е ставал свидетел на подобни събития. Ако се правим, че не забелязваме тези неща, то дано след прочита на книгата това се промени. Защото едни хора си отиват, но други не успяват. И не се знае кога това е за добро и кога за лошо. Важното е никога да не се предаваме...
Захванах книгата с идеята да прочета нещо бързо и „разтърсващо“. Клишето, че искам нещо да ме грабне от първата страница и да ме стисне за гърлото важеше с пълна сила в желанията ми. Да, мразя този израз, заради прекомерната му употреба, но фактите са си факти! Е, не се получи от първия път. Прологът е бърз, динамичен, с фатален (донякъде очакван, донякъде не) край. Кратък момент на болка и сцената е друга. Започва типичното криминално разследване. От първите страници, в които се появяват детективите с баналните си реплики, предвидими действия и изтъркани проблеми е ясно накъде тръгва романът. Житейски въпроси, които засяга всеки един съвремен (американски?) криминален сериал са изнесени като водеща тема, а разследването и мисленето са на заден план. Предвидими за/връзки, влюбвания, отношения. И тук идва контрастът. Тук идва това, което прави книгата все пак различна и струваща си четенето. Гледната точка на (може би?) престъпника. Опита за нов живот. Стремежа на един човек да продължи напред, въпреки миналото си. Студ, пустош, мрак, и една малка надежда. Капка морско щастие, нарисувана в пясъка. Слънчевите лъчи галят безкрайната водна повърхност. Тишина. Спомени. И отново мрак и болка. Всички тези мисли представляват една затворена човешка система, която се подлага на самота. Надежда все пак има. Но дали няма да последва нов обрат? Дали инспекторите все пак няма да свършат работата си и да сложат край на този цикъл от емоции? Дали въпросната надежда няма да спаси изгубената душа под формата на нов персонаж? Или всичко е изгубено? Ами, ако Ви издам, че нищо не е такова, каквото изглежда? Че има и други фактори? Че болката е всъщност много по-голяма, проблемът е по-дълбок от морското дъно, а системата е по-затворена, отколкото може да си представите? Отговорите ще запазя за себе си. (Освен, ако не ги откриете сами в книгата ;) )
Щастлив съм, че въпреки баналното начало, авторката успява да развие героите си и да им създаде реални характери. Случаят е достатъчно интересен и държи читателя в напрежение до последната страница. А след разплитането му, остават множество въпроси дори и след финала на творбата. Човешката психология, проблемите за домашното насилие и множеството въпроси за системата на света около нас, които се пораждат с течение на сюжетната линия, са един чудесен повод за размисъл. Всичко това се случва ежедневно около нас. Книгата от части е по действителен случай. Но това не е нужно да Ви го казвам. Сигурен съм, че всеки един от нас е ставал свидетел на подобни събития. Ако се правим, че не забелязваме тези неща, то дано след прочита на книгата това се промени. Защото едни хора си отиват, но други не успяват. И не се знае кога това е за добро и кога за лошо. Важното е никога да не се предаваме...
петък, 27 октомври 2017 г.
Физика на тъгата
Физика на тъгата. Георги Господинов. Г.Г. Гаустин. Череша. Муха. Минотавър. Лабиринт. Тези думи биха били достатъчни, за да опишат цялото творчество на българския писател. И въпреки всичко продължавам да го чета. Не знам защо. Чел съм „И всичко стана луна“, „И други истории“, както и поезията му, която в днешно време е съмнително понятие. Във всяка една творба намирам по нещо за себе си (освен в повечето стихове, там работата е като муха без глава). Дойде денят и за най-известния му и (може би) продаван роман - „Физика на тъгата“. Пето издание. Това говори достатъчно!
Излишно е да коментирам колко награди е спечелила творбата. Гръмките цитати на задната корица от световни вестници и списания само засилват усещането, че този роман трябва да е нещо изключително. Да, изключително е. Това е романът, който съм чел в най-дълъг интервал от време. Почти една година четох някакви си 338 страници. Част от тях, забележете, са празни, с диаграми или показват модернистичен похват. Нищо лошо, създава се приятно усещане и читателят може да се потопи в атмосферата на книгата. Или в кланицата. Дори самото оформление на книгата може да бъде като олицетворение на текста - празно, празно, празно, нещо от живота, което не би направило впечатление на никого, празно, списък, чертеж, социализъм, празно. Или казно със субтитри - минотавър, минотавър, минотавър, как да убием теле, минотавър, череша, капсула на времето, чертеж на капсулата, 1968, муха. Сюжетна линия е спорно дали има. В един момент започва лутане из мислите на лирическия герой. След всичко казано дотук, човек би се зачудил как съм прочел книгата. С един последън напън. Абстрахирах се и четох за собствено удоволствие. Вярвах, че все нещо ще открия и за себе си. Винаги съм успявал. Господинов има похвата да пише за всичко, забърква един хаос на емоцията и читателят все някъде се хваща и се трогва. Като удавник за сламка, но при водовъртеж и евентуална градушка. Случва се. Всеки. Един. Път. Отне ми няколко месеца в мъки, но го достигнах. Оставях книгата, изчитах 3-4 други, връщах се за една глава, отново я оставях и така дойде моментът, около средата на книгата, в който я грабнах и не я пуснах. Едно пътешествие във времето, Европа, живота на лирическия герой/автора, човешката душа. Сякаш читателят седи и събеседва с разказвач на истории. Понякога историите са скучни, и си мисля свои работи, но ако разказвачът ме погледне, кимам. Понякога историите са вълнуващи и не свалям очи от него. Отнасям се в неговите виждания. А те могат да бъдат наистина впечатляващи. Малко хора имат способността да пишат за биволско лайно и да те докоснат. А в следващия момент говорим за квантова механика. Моята специалност. И я съпоставяме с човека. Как да не го обичаш този разказвач!? Следват нови скучни истории. Следват нови вълнуващи истории. Следва краят. Но краят е и начало!
Физика на тъгата със сигурност е роман, който изисква търпение. Мнението, че това е „Литературен ускорител на частици“ от Suddeutsche Zeitung е абсолютно несъвместимо що се отнася до скоростта на четене, разбиране и препускане из творбата. Лутането в един лабиринт не може да бъде ускорител на частици. Но, ако се вземе предвид, че това е моментът в ускорителя след сблъсъка на две заредени частици с високи енергии, в резултат на което са се образували милиарди нови частици, разпадали са се, раждали са се други, пропагирали са и т.н. и т.н в едно истинско море на хаоса. Защото в тази книга има всичко. Въпросът е дали ще се абстрахирате от стотиците страници (частици), които не Ви вълнуват, за да достигнете изречението, което може и да Ви разплаче. А такива не липсват. Стига да убиете минотавъра.
Излишно е да коментирам колко награди е спечелила творбата. Гръмките цитати на задната корица от световни вестници и списания само засилват усещането, че този роман трябва да е нещо изключително. Да, изключително е. Това е романът, който съм чел в най-дълъг интервал от време. Почти една година четох някакви си 338 страници. Част от тях, забележете, са празни, с диаграми или показват модернистичен похват. Нищо лошо, създава се приятно усещане и читателят може да се потопи в атмосферата на книгата. Или в кланицата. Дори самото оформление на книгата може да бъде като олицетворение на текста - празно, празно, празно, нещо от живота, което не би направило впечатление на никого, празно, списък, чертеж, социализъм, празно. Или казно със субтитри - минотавър, минотавър, минотавър, как да убием теле, минотавър, череша, капсула на времето, чертеж на капсулата, 1968, муха. Сюжетна линия е спорно дали има. В един момент започва лутане из мислите на лирическия герой. След всичко казано дотук, човек би се зачудил как съм прочел книгата. С един последън напън. Абстрахирах се и четох за собствено удоволствие. Вярвах, че все нещо ще открия и за себе си. Винаги съм успявал. Господинов има похвата да пише за всичко, забърква един хаос на емоцията и читателят все някъде се хваща и се трогва. Като удавник за сламка, но при водовъртеж и евентуална градушка. Случва се. Всеки. Един. Път. Отне ми няколко месеца в мъки, но го достигнах. Оставях книгата, изчитах 3-4 други, връщах се за една глава, отново я оставях и така дойде моментът, около средата на книгата, в който я грабнах и не я пуснах. Едно пътешествие във времето, Европа, живота на лирическия герой/автора, човешката душа. Сякаш читателят седи и събеседва с разказвач на истории. Понякога историите са скучни, и си мисля свои работи, но ако разказвачът ме погледне, кимам. Понякога историите са вълнуващи и не свалям очи от него. Отнасям се в неговите виждания. А те могат да бъдат наистина впечатляващи. Малко хора имат способността да пишат за биволско лайно и да те докоснат. А в следващия момент говорим за квантова механика. Моята специалност. И я съпоставяме с човека. Как да не го обичаш този разказвач!? Следват нови скучни истории. Следват нови вълнуващи истории. Следва краят. Но краят е и начало!
Физика на тъгата със сигурност е роман, който изисква търпение. Мнението, че това е „Литературен ускорител на частици“ от Suddeutsche Zeitung е абсолютно несъвместимо що се отнася до скоростта на четене, разбиране и препускане из творбата. Лутането в един лабиринт не може да бъде ускорител на частици. Но, ако се вземе предвид, че това е моментът в ускорителя след сблъсъка на две заредени частици с високи енергии, в резултат на което са се образували милиарди нови частици, разпадали са се, раждали са се други, пропагирали са и т.н. и т.н в едно истинско море на хаоса. Защото в тази книга има всичко. Въпросът е дали ще се абстрахирате от стотиците страници (частици), които не Ви вълнуват, за да достигнете изречението, което може и да Ви разплаче. А такива не липсват. Стига да убиете минотавъра.
четвъртък, 26 октомври 2017 г.
Пет минути за развлечение
Направих си два сандвича. С майонеза и филе. Поръсих с шарена сол и се плеснах по челото. Мазните ми пръсти оставиха отпечатък от шарена сол върху челото, а аз се ядосвах, че съм забравил кашкавала. Трябва да има подредба. И хигиена. Какво общо имат сандвичите със следващия текст? Та те са в основата му. Обичам докато похапвам да гледам нещо забавно. Или в повечето случаи да чета нещо забавно, да хвърлям по едно око на различни блогове за книги, да проверявам спортните новини, да преглеждам статии в областта на физиката на елементарните частици, не, не се ебавам и не, под елементарна частица нямам предвид оня педер*ст, който Ви е изпреварил в тунела в Люлин (който сам по себе си е един ускорител на елементарни частици, но нали...). Този път реших да разнообразя. Защо ли пък да не гледам клипчета във vbox7? Това си е доста популярен сайт с не-малка аудитория!
Избърсвам шарената сол от лицето си, после от пръстите си, хващам котарака в мига, преди да изчезне с единия ми сандвич и се подготвям за пет минути развлечение. Отварям сайта и първото нещо, което виждам е следното загалвие на клипче: „18-годишна сладурана разказа играта на този батко“. Хвърлям бърз поглед, за да проверя дали в бързината не съм сбъркал сайта и вместо box, не съм написал hub. Не, не съм. Странно... На всичкото отгоре клипчето е с етикет „НЕ ПРОПУСКАЙ!“. Как ли бих могъл, тя таз сладурана е една... Вярно, има доста розово из сайта, но все пак не е розов сайт. Уж. Нали ;)
Скролвам надолу с надежда. Моля се за компилация тип: „Топ 10 най-смешни момента в сериала Ало Ало“ или „Най-смешните животни в България“. Вместо това виждам клип озаглавен „Джули се изправи пред труден избор - VIP Brother 2017“. А, бе в лице има прилика на животно. Може би със срамните части на женски хипопотам, но да не навлизаме в подробности. На въпросното лице (ако това ѝ е лицето) има едри сълзи под тонове грим, а аз все пак не смея да отворя клипчето. Чудя се дали да се обадя на WWF или да продължа надолу. То ми се отяде. Целта ми да ям на фона на нещо развлекателно отдавна си замина.
Бърз скрол и следващото заглавие няма как да го пропусна - „ПОМОЩ!!! Болезнена менструация! <3 Моите трикове и съвети! <3“ Не разбирам ролята на сърчицата в заглавието. Но си спомних, че причината да не гледам телевизия, докато е ям е, че ми е писнало да гледам реклами за хапчета срещу диарии, гъбички под ноктите, вагинални инфекции и т.н. Защо правите така, бе? Защо? Човек вече никъде не е в безопасност. И това няма да е моето клипче. Междувременно котаракът прави нов опит да си вземе един от сандвичите ми. Чудя се дали направо да не му го дам, така и така май вече не съм гладен. Давам му малко от кашкавала и пазя надежда, че по-надолу ще намеря моето клипче!
Следва нов чалга хит. Да, чалга и хит са антоними, но все пак съществува това понятие. Оксиморон някакъв... Потресаващото заглавие „Корабът-майка“ е изключително само по себе си. Дори не мога да си представя от какви асоциации е породено. Каква мисъл, какво чудо! Сигурно това е синът на „Кораба кючек“. Докъде го докарахме, Божеее, докъде... Поглеждам дали случайно в него не участва и 100 кила, щом става дума за майка... Не участва. Уфф, тая чалга съвсем е пропаднала!
Нов скрол, нов късмет са казали хората. „Опипаха Хари Стайлс“. ШОК! УЖАС! БЕЗУМИЕ! Новината на годината!!! Кой е Хари Стайлс? „Рибата на раздора! VIP Brother 2017“. Ооо, не! Пак ли!? Като виждам каква риба са изтипосали, надявам се да не е вмирисана като предаването им. Следват клипове със заглавия в интервала от „Тези кретени/идиоти/олигофрени/ ще ви спукат от смях с паданията си/тъпотиите си/кретениите си/пръдните си/...“ до „Вижте какво направи този човек/герой/тъпак/кретен/идиот/олигофрен и после си тръгна/удари/плати/сби/получи боя/пръдна/...“ Вече дори не се спирах подробно на клипчетата. Само скролвах и се отчайвах. Наистина ли това се гледа? Наистина ли това е на мода? Я, клипче с мечки. Това е симпатично. Жалко, че вече всичко ми се е качило в гърлото и нямам намерение да ям и да гледам нищо. Отврат! Разбирам, че е нормално да има клипчета на нови музикални парчета, винаги ще има и гадни сред тях. Нормално е да има някое и друго тип клюка. Все нещо трябва да продава. WWE, репортажи от новините, епизоди от нови сериали. Не е чак толкова зле. Но цялата тази гнилоч, която ги покрива на първа страница ми идва в повече. Нито хуморът ни хумор, нито музиката ни музика. Поне според тиражараните такива. Новите плеймейтки, VIP BROTHER и чалга. И съвети за менструация. От това ли се интересуваме, ебаси!? Дано не. Дано не, не, не, нЕ, НЕ, НЕЕЕ!
Изникна ми ново клипче пред очите. Топ 5 исторически личности загинали от лакомия. Един оповръщан дебелак. Е, поне днес си спасих живота. Мааац, пис-пис-пис, ето ти и едно филе, и още кашкавалче. Добро коте, мдааам!
Избърсвам шарената сол от лицето си, после от пръстите си, хващам котарака в мига, преди да изчезне с единия ми сандвич и се подготвям за пет минути развлечение. Отварям сайта и първото нещо, което виждам е следното загалвие на клипче: „18-годишна сладурана разказа играта на този батко“. Хвърлям бърз поглед, за да проверя дали в бързината не съм сбъркал сайта и вместо box, не съм написал hub. Не, не съм. Странно... На всичкото отгоре клипчето е с етикет „НЕ ПРОПУСКАЙ!“. Как ли бих могъл, тя таз сладурана е една... Вярно, има доста розово из сайта, но все пак не е розов сайт. Уж. Нали ;)
Скролвам надолу с надежда. Моля се за компилация тип: „Топ 10 най-смешни момента в сериала Ало Ало“ или „Най-смешните животни в България“. Вместо това виждам клип озаглавен „Джули се изправи пред труден избор - VIP Brother 2017“. А, бе в лице има прилика на животно. Може би със срамните части на женски хипопотам, но да не навлизаме в подробности. На въпросното лице (ако това ѝ е лицето) има едри сълзи под тонове грим, а аз все пак не смея да отворя клипчето. Чудя се дали да се обадя на WWF или да продължа надолу. То ми се отяде. Целта ми да ям на фона на нещо развлекателно отдавна си замина.
Бърз скрол и следващото заглавие няма как да го пропусна - „ПОМОЩ!!! Болезнена менструация! <3 Моите трикове и съвети! <3“ Не разбирам ролята на сърчицата в заглавието. Но си спомних, че причината да не гледам телевизия, докато е ям е, че ми е писнало да гледам реклами за хапчета срещу диарии, гъбички под ноктите, вагинални инфекции и т.н. Защо правите така, бе? Защо? Човек вече никъде не е в безопасност. И това няма да е моето клипче. Междувременно котаракът прави нов опит да си вземе един от сандвичите ми. Чудя се дали направо да не му го дам, така и така май вече не съм гладен. Давам му малко от кашкавала и пазя надежда, че по-надолу ще намеря моето клипче!
Следва нов чалга хит. Да, чалга и хит са антоними, но все пак съществува това понятие. Оксиморон някакъв... Потресаващото заглавие „Корабът-майка“ е изключително само по себе си. Дори не мога да си представя от какви асоциации е породено. Каква мисъл, какво чудо! Сигурно това е синът на „Кораба кючек“. Докъде го докарахме, Божеее, докъде... Поглеждам дали случайно в него не участва и 100 кила, щом става дума за майка... Не участва. Уфф, тая чалга съвсем е пропаднала!
Нов скрол, нов късмет са казали хората. „Опипаха Хари Стайлс“. ШОК! УЖАС! БЕЗУМИЕ! Новината на годината!!! Кой е Хари Стайлс? „Рибата на раздора! VIP Brother 2017“. Ооо, не! Пак ли!? Като виждам каква риба са изтипосали, надявам се да не е вмирисана като предаването им. Следват клипове със заглавия в интервала от „Тези кретени/идиоти/олигофрени/ ще ви спукат от смях с паданията си/тъпотиите си/кретениите си/пръдните си/...“ до „Вижте какво направи този човек/герой/тъпак/кретен/идиот/олигофрен и после си тръгна/удари/плати/сби/получи боя/пръдна/...“ Вече дори не се спирах подробно на клипчетата. Само скролвах и се отчайвах. Наистина ли това се гледа? Наистина ли това е на мода? Я, клипче с мечки. Това е симпатично. Жалко, че вече всичко ми се е качило в гърлото и нямам намерение да ям и да гледам нищо. Отврат! Разбирам, че е нормално да има клипчета на нови музикални парчета, винаги ще има и гадни сред тях. Нормално е да има някое и друго тип клюка. Все нещо трябва да продава. WWE, репортажи от новините, епизоди от нови сериали. Не е чак толкова зле. Но цялата тази гнилоч, която ги покрива на първа страница ми идва в повече. Нито хуморът ни хумор, нито музиката ни музика. Поне според тиражараните такива. Новите плеймейтки, VIP BROTHER и чалга. И съвети за менструация. От това ли се интересуваме, ебаси!? Дано не. Дано не, не, не, нЕ, НЕ, НЕЕЕ!
Изникна ми ново клипче пред очите. Топ 5 исторически личности загинали от лакомия. Един оповръщан дебелак. Е, поне днес си спасих живота. Мааац, пис-пис-пис, ето ти и едно филе, и още кашкавалче. Добро коте, мдааам!
Поаро разследва
От години не бях чел книга на Агата Кристи. Може би в гимназията или в близкия период след завършването ѝ беше последната ми книжна среща с английската писателка. А сякаш никога не съм прекъсвал. Трябваха ми само няколко секунди, за да се пренеса в така познатия кабинет на мосю Еркюл Поаро. И още с първите страници не закъсня и почукването на новия случай.
Творбата е сборник от кратки криминални разкази, четиринадесет на брой, в които читателят стремглаво преминава от разрешаването на еднa загадка към друга. Отвличания, грабежи, убийства, а дори и разходка до Египет са само част от мисиите, с които нашите малки сиви клетки трябва да се справят на всяка страница. Мосю Поаро е винаги насреща, ако нашето сиво вещество се предаде в даден момент. А това неизбежно ще се случи, защото дребният белгиец е единствен по рода си и ние не можем да се мерим с него. Или поне с егото му. И като стана дума за егото му, сборникът завършва с нещо неочаквано. Поаро разказва на любимия ни капитан Хейстингс един от пътите, в които се е провалил. Така мечтаният миг за всеки престъпник в Англия (а и в цял свят) настъпва. Но какво ще последва? Това ще разберете само, ако прочетете книгата на Агата Кристи „Поаро разследва“.
И така, завърших сборника, както се казва „на един дъх“. Във всеки един разказ се опитвах да се поставя на мястото на Поаро, да мисля върху криминалния случай и да се опитам да позная виновника. На няколко пъти успях (потупвам се сам по рамото, благодаря!), но като цяло съм далече от прозренията на именития детектив. Леко неприятно ми е, че разказите са толкова къси и се развиват така бързо, но от друга страна това прави сборника идеално плажно четиво. Или четиво за в градския транспорт. Или за други подобни случаи, в които ежедневието ни притиска, а ние се оправдаваме, че нямаме време за книги. Е, за тази книга винаги може да се намери време. Не ѝ трябва да бъде поена, не ѝ трябва да бъде хранена - само от време на време четена. А тя ще Ви се отплати като раздвижи малките Ви сиви клетки. (Отново го споменавам, но Поаро да не би да ги споменава по-малко? ;) ) Да не забравяме, че и атмосферата на буржоазна Англия след Първата световна война е само на няколко страници разстояние. Приятно четене на Вас, а аз ще се постарая следващата ми книжна среща с Агата Кристи да е съвсем скоро :)
Творбата е сборник от кратки криминални разкази, четиринадесет на брой, в които читателят стремглаво преминава от разрешаването на еднa загадка към друга. Отвличания, грабежи, убийства, а дори и разходка до Египет са само част от мисиите, с които нашите малки сиви клетки трябва да се справят на всяка страница. Мосю Поаро е винаги насреща, ако нашето сиво вещество се предаде в даден момент. А това неизбежно ще се случи, защото дребният белгиец е единствен по рода си и ние не можем да се мерим с него. Или поне с егото му. И като стана дума за егото му, сборникът завършва с нещо неочаквано. Поаро разказва на любимия ни капитан Хейстингс един от пътите, в които се е провалил. Така мечтаният миг за всеки престъпник в Англия (а и в цял свят) настъпва. Но какво ще последва? Това ще разберете само, ако прочетете книгата на Агата Кристи „Поаро разследва“.
И така, завърших сборника, както се казва „на един дъх“. Във всеки един разказ се опитвах да се поставя на мястото на Поаро, да мисля върху криминалния случай и да се опитам да позная виновника. На няколко пъти успях (потупвам се сам по рамото, благодаря!), но като цяло съм далече от прозренията на именития детектив. Леко неприятно ми е, че разказите са толкова къси и се развиват така бързо, но от друга страна това прави сборника идеално плажно четиво. Или четиво за в градския транспорт. Или за други подобни случаи, в които ежедневието ни притиска, а ние се оправдаваме, че нямаме време за книги. Е, за тази книга винаги може да се намери време. Не ѝ трябва да бъде поена, не ѝ трябва да бъде хранена - само от време на време четена. А тя ще Ви се отплати като раздвижи малките Ви сиви клетки. (Отново го споменавам, но Поаро да не би да ги споменава по-малко? ;) ) Да не забравяме, че и атмосферата на буржоазна Англия след Първата световна война е само на няколко страници разстояние. Приятно четене на Вас, а аз ще се постарая следващата ми книжна среща с Агата Кристи да е съвсем скоро :)
четвъртък, 5 октомври 2017 г.
Метро 2035 - Финалът
Поредицата на Дмитрий Глуховски е една от най-силните дистопии, които съм чел. Или поне така започна. Размазващата Метро 2033 постави основата на сериозни очаквания и трепет за финала. Страстите бяха охладени с продължението Метро 2034, в която бяха засегнати други важни теми, а сюжетната линия беше изместена в съседен коловоз. В едно истинско метро обаче линиите се пресичат на повече от една станция, за да отведат по повече от един маршрут читателя до последната дестинация. Метро 2035 е развръзката в опитващия се да оцелее свят на московското метро.
Започнах да чета последната книга четири години след като завърших първата. И три след втората. Бях забравил много детайли, но в мен гореше спомен. Споменът от едни ракети, изстреляни сякаш преди векове. Писък! И един финал, който дълго време ме държеше безмълвен. Преходът го бях загубил. Оказа се, че това не е проблем. Още с първите страници ме лъхна тишината, а сякаш около мен започнаха зловещо да падат капки от тавана на московските тунели. Ала не бях сам. С мен бяха познатите ми герои, с които ми предстояха нови пътешествия из мрака на подземията. Предстояха ми много нови неочаквани срещи, непознати личности и mind-blowing преврати. Прескачайки на един дъх през страниците си спомних един писателски съвет, даден от Стивън Кинг в неговата „За писането“. Той гласеше нещо подобно - „Измъчвайте любимия си герой. Бийте го, тормозете го. Нека не може да си почине от болка.“ Това разбира се е далече от цитат, но общо взето схващате идеята. Глуховски не просто е схванал идеята, направо я е преекспонирал. Толкова мъки и бой рядко се срещат из книгите (кхъм, кхъм - това все пак е книгата, а не компютърната игра!). На места нереалистични, на други ми напомняха филми със Силвестър Сталоун или батко Арни. В случая сцените не изглеждаха чак толкова банални, благодарение на добре изградения свят в предходните книги. Лично за мен, част от книгата обаче е претупана. Не може само хвалебствия - трябва и критика. Като последна такава отправям възмущението си към факта, че не намирам „големите разкрития“ за логични. За да няма спойлери ще го заявя по следния начин - какво аджеба печелят разкритите пичове от цялата схема? Спечелиха това, че породиха много размишления в мен по повод цялата им „мафия“. Не мога да намеря обяснение, което да издържи по-задълбочен анализ. Обратът беше налице. От политическа гледна точка е well played. В нашия свят безспорно това се случва. Обаче в света на Глуховски стои малко изкуствено. Защо го правят и какво печелят от цялата работа? Тук игнорирам всички други елементи, които са чиста художествена измислица. Все пак е книга за развлечение. Въпросът е защо това, което би трябвало да разплете всички нишки, всъщност заплита нови и накрая настава хаос. Има и други неяснотии в тази област и събитията около тях, но ако някой иска да ги дискутираме - да се чувства свободен да ми пише. Да оставим Гордиевия възел тук.
След много премеждия достигаме и до финала. Донякъде очакван, донякъде не. Спирам съвсем малко преди него и се замислям. Наистина ли хората бихме постъпили така, при една ядрена война? Наистина ли бихме ограничили мислите си в тунели без светлина накрая? Дали ще се върнем към стари идеали или ще си създадем нови такива? Колко може да търпи човешкият дух и какви лишения е готов да приеме, за да може човечеството да пребъде? Дали само тоя луд е единственият осмелил се да протестира? #Кой стои зад всичко това? Светът, в който живеем, истински ли или така ни карат да мислим? Защо, защо, защо? Какво? Как?
Накрая всички трябва да бъдат доволно залъгани. Трябва да бъде подхвърлен кокалът, който да захапем. И да не си задаваме тези въпроси. Да не мислим. Но някои няма да бъдат прекършени. Залезът е далече, но това не означава, че трябва да спираме да преследваме слънцето. До последните сили на вярата за по-добро бъдеще.
Започнах да чета последната книга четири години след като завърших първата. И три след втората. Бях забравил много детайли, но в мен гореше спомен. Споменът от едни ракети, изстреляни сякаш преди векове. Писък! И един финал, който дълго време ме държеше безмълвен. Преходът го бях загубил. Оказа се, че това не е проблем. Още с първите страници ме лъхна тишината, а сякаш около мен започнаха зловещо да падат капки от тавана на московските тунели. Ала не бях сам. С мен бяха познатите ми герои, с които ми предстояха нови пътешествия из мрака на подземията. Предстояха ми много нови неочаквани срещи, непознати личности и mind-blowing преврати. Прескачайки на един дъх през страниците си спомних един писателски съвет, даден от Стивън Кинг в неговата „За писането“. Той гласеше нещо подобно - „Измъчвайте любимия си герой. Бийте го, тормозете го. Нека не може да си почине от болка.“ Това разбира се е далече от цитат, но общо взето схващате идеята. Глуховски не просто е схванал идеята, направо я е преекспонирал. Толкова мъки и бой рядко се срещат из книгите (кхъм, кхъм - това все пак е книгата, а не компютърната игра!). На места нереалистични, на други ми напомняха филми със Силвестър Сталоун или батко Арни. В случая сцените не изглеждаха чак толкова банални, благодарение на добре изградения свят в предходните книги. Лично за мен, част от книгата обаче е претупана. Не може само хвалебствия - трябва и критика. Като последна такава отправям възмущението си към факта, че не намирам „големите разкрития“ за логични. За да няма спойлери ще го заявя по следния начин - какво аджеба печелят разкритите пичове от цялата схема? Спечелиха това, че породиха много размишления в мен по повод цялата им „мафия“. Не мога да намеря обяснение, което да издържи по-задълбочен анализ. Обратът беше налице. От политическа гледна точка е well played. В нашия свят безспорно това се случва. Обаче в света на Глуховски стои малко изкуствено. Защо го правят и какво печелят от цялата работа? Тук игнорирам всички други елементи, които са чиста художествена измислица. Все пак е книга за развлечение. Въпросът е защо това, което би трябвало да разплете всички нишки, всъщност заплита нови и накрая настава хаос. Има и други неяснотии в тази област и събитията около тях, но ако някой иска да ги дискутираме - да се чувства свободен да ми пише. Да оставим Гордиевия възел тук.
След много премеждия достигаме и до финала. Донякъде очакван, донякъде не. Спирам съвсем малко преди него и се замислям. Наистина ли хората бихме постъпили така, при една ядрена война? Наистина ли бихме ограничили мислите си в тунели без светлина накрая? Дали ще се върнем към стари идеали или ще си създадем нови такива? Колко може да търпи човешкият дух и какви лишения е готов да приеме, за да може човечеството да пребъде? Дали само тоя луд е единственият осмелил се да протестира? #Кой стои зад всичко това? Светът, в който живеем, истински ли или така ни карат да мислим? Защо, защо, защо? Какво? Как?
Накрая всички трябва да бъдат доволно залъгани. Трябва да бъде подхвърлен кокалът, който да захапем. И да не си задаваме тези въпроси. Да не мислим. Но някои няма да бъдат прекършени. Залезът е далече, но това не означава, че трябва да спираме да преследваме слънцето. До последните сили на вярата за по-добро бъдеще.
петък, 29 септември 2017 г.
Аскетика. Salvatores Dei
Salvatores Dei или по-позната като Аскетика е т.нар. крясък на Никос Казандзакис. Една творба, която се предполага да е върхът в кариерата на Казандзакис. Книга за сърцето, болката, духа, но най-вече Бога. Вътрешния Бог. Спасението му. Един последен бунт.
За съжаление аз не я почувствах така, както ми се искаше. В един етап просто прескачах из страниците във вихъра на този крясък. Ще ме прощавате, но все едно четях бръщолевенето на луд в метрото. Съзнавам тежестта на тези думи, вероятно много от вас ще се засегнат от тях. Всъщност такъв е всеки един уважаващ себе си крясък - турболентен, безумен. Така го почувствах. Но не ме докосна.
Още с първите страници и предговора към българското издание ме настроиха негативно към творбата. Имаше полезни факти, но суперлативити ми дойдоха в повече. Личи си огромната любов на Драгомира Вълчева към творбата. Предговора, обаче, повече ме отблъсна, отколкото да ме зарази. Започнах същинската част с интерес и се опитвах да размишлявам върху всяко изречение. Проблемът беше, че нямаше никаква последователност и не можех да изградя за себе си последователна мисъл. (Пак давам оправдание, че сигурно така е при крясъците...) Обичам абстракното мислене и мозъкът ми да се лута от крайност в крайност, но това също не беше предизвикано в мен. По-скоро един от свидетелите на Йехова се опитваше да ме накара да стана веган. Току-що си създадох още врагове - съжалявам. Може да прескочите по-надолу. Аз обаче не прескочих нищо. Четях всяка една страница и се надявах все някъде да се закача и да извлека поука за себе си. Не мога да отрека, че едно на десет изречения пораждаше интерес и удряше на правилното място, но защо трябваше да е обградено от цялото бръщолевене? (Крясък, крясък, крясък... Омръзна ви, нали? И на мен ми омръзна да прочитам тази дума през няколко изречения в книгата.) Сигурен съм, че в ден на рядък мазохизъм бих седнал отново да я прочета. Този път с молив, за да си извадя всички тези цитати. Ако ги използвам за базис, има шанс да получа някаква апроксимация на мисълта, която да ме отведе до крайния извод. Този ден още не е настъпил.
В края на творбата място е намерила и статията „Най-пронизителният вик на Казандзакис“. (Тук вече не е крясък, а вик.) Лично за мен тя бе по-интересна от цялата книга. Тук задълбочените познания на Драгомира Вълчева не бяха натрапчиви като в предговора, а увличаха. Показват ясно идеята и мотивите зад „Аскетика“, проследяват еволюцията на творбата. Последното, заключително изречение прави особено впечатление. Като цяло работата на издателство Сиела по книгата е отлична, джобният формат с твърди корици и хубава хартия прави усещането невероятно. Печатните грешки са сведени до абсолютния минимум. Корицата, лично за мен, е бутафорна. Сложена сред купищата други книги, все пак тази стои добре. Със сигурност е много важна книга за голям кръг от хора. Хубаво е, когато се издават нови книги и се дава по-широк поглед над литературния свят. Благодарен съм, че я има. Жалко, че не е моята книга.
За съжаление аз не я почувствах така, както ми се искаше. В един етап просто прескачах из страниците във вихъра на този крясък. Ще ме прощавате, но все едно четях бръщолевенето на луд в метрото. Съзнавам тежестта на тези думи, вероятно много от вас ще се засегнат от тях. Всъщност такъв е всеки един уважаващ себе си крясък - турболентен, безумен. Така го почувствах. Но не ме докосна.
Още с първите страници и предговора към българското издание ме настроиха негативно към творбата. Имаше полезни факти, но суперлативити ми дойдоха в повече. Личи си огромната любов на Драгомира Вълчева към творбата. Предговора, обаче, повече ме отблъсна, отколкото да ме зарази. Започнах същинската част с интерес и се опитвах да размишлявам върху всяко изречение. Проблемът беше, че нямаше никаква последователност и не можех да изградя за себе си последователна мисъл. (Пак давам оправдание, че сигурно така е при крясъците...) Обичам абстракното мислене и мозъкът ми да се лута от крайност в крайност, но това също не беше предизвикано в мен. По-скоро един от свидетелите на Йехова се опитваше да ме накара да стана веган. Току-що си създадох още врагове - съжалявам. Може да прескочите по-надолу. Аз обаче не прескочих нищо. Четях всяка една страница и се надявах все някъде да се закача и да извлека поука за себе си. Не мога да отрека, че едно на десет изречения пораждаше интерес и удряше на правилното място, но защо трябваше да е обградено от цялото бръщолевене? (Крясък, крясък, крясък... Омръзна ви, нали? И на мен ми омръзна да прочитам тази дума през няколко изречения в книгата.) Сигурен съм, че в ден на рядък мазохизъм бих седнал отново да я прочета. Този път с молив, за да си извадя всички тези цитати. Ако ги използвам за базис, има шанс да получа някаква апроксимация на мисълта, която да ме отведе до крайния извод. Този ден още не е настъпил.
В края на творбата място е намерила и статията „Най-пронизителният вик на Казандзакис“. (Тук вече не е крясък, а вик.) Лично за мен тя бе по-интересна от цялата книга. Тук задълбочените познания на Драгомира Вълчева не бяха натрапчиви като в предговора, а увличаха. Показват ясно идеята и мотивите зад „Аскетика“, проследяват еволюцията на творбата. Последното, заключително изречение прави особено впечатление. Като цяло работата на издателство Сиела по книгата е отлична, джобният формат с твърди корици и хубава хартия прави усещането невероятно. Печатните грешки са сведени до абсолютния минимум. Корицата, лично за мен, е бутафорна. Сложена сред купищата други книги, все пак тази стои добре. Със сигурност е много важна книга за голям кръг от хора. Хубаво е, когато се издават нови книги и се дава по-широк поглед над литературния свят. Благодарен съм, че я има. Жалко, че не е моята книга.
Абонамент за:
Публикации (Atom)