Оставих те да си отидеш

„Оставих те да си отдеш“ е дебютният роман на британската писателка Клеър Макинтош. Изключително успешен в класациите на Острова и бързо печелещ награди на авторката си, трилърът криещ се в страниците грабва милиони читатели.
  Захванах книгата с идеята да прочета нещо бързо и „разтърсващо“. Клишето, че искам нещо да ме грабне от първата страница и да ме стисне за гърлото важеше с пълна сила в желанията ми. Да, мразя този израз, заради прекомерната му употреба, но фактите са си факти! Е, не се получи от първия път. Прологът е бърз, динамичен, с фатален (донякъде очакван, донякъде не) край. Кратък момент на болка и сцената е друга. Започва типичното криминално разследване. От първите страници, в които се появяват детективите с баналните си реплики, предвидими действия и изтъркани проблеми е ясно накъде тръгва романът. Житейски въпроси, които засяга всеки един съвремен (американски?) криминален сериал са изнесени като водеща тема, а разследването и мисленето са на заден план. Предвидими за/връзки, влюбвания, отношения. И тук идва контрастът. Тук идва това, което прави книгата все пак различна и струваща си четенето. Гледната точка на (може би?) престъпника. Опита за нов живот. Стремежа на един човек да продължи напред, въпреки миналото си. Студ, пустош, мрак, и една малка надежда. Капка морско щастие, нарисувана в пясъка. Слънчевите лъчи галят безкрайната водна повърхност. Тишина. Спомени. И отново мрак и болка. Всички тези мисли представляват една затворена човешка система, която се подлага на самота. Надежда все пак има. Но дали няма да последва нов обрат? Дали инспекторите все пак няма да свършат работата си и да сложат край на този цикъл от емоции? Дали въпросната надежда няма да спаси изгубената душа под формата на нов персонаж? Или всичко е изгубено? Ами, ако Ви издам, че нищо не е такова, каквото изглежда? Че има и други фактори? Че болката е всъщност много по-голяма, проблемът е по-дълбок от морското дъно, а системата е по-затворена, отколкото може да си представите? Отговорите ще запазя за себе си. (Освен, ако не ги откриете сами в книгата ;) )
  Щастлив съм, че въпреки баналното начало, авторката успява да развие героите си и да им създаде реални характери. Случаят е достатъчно интересен и държи читателя в напрежение до последната страница. А след разплитането му, остават множество въпроси дори и след финала на творбата. Човешката психология, проблемите за домашното насилие и множеството въпроси за системата на света около нас, които се пораждат с течение на сюжетната линия, са един чудесен повод за размисъл. Всичко това се случва ежедневно около нас. Книгата от части е по действителен случай. Но това не е нужно да Ви го казвам. Сигурен съм, че всеки един от нас е ставал свидетел на подобни събития. Ако се правим, че не забелязваме тези неща, то дано след прочита на книгата това се промени. Защото едни хора си отиват, но други не успяват. И не се знае кога това е за добро и кога за лошо. Важното е никога да не се предаваме...

Антитеза

Физика на тъгата

  Физика на тъгата. Георги Господинов. Г.Г. Гаустин. Череша. Муха. Минотавър. Лабиринт. Тези думи биха били достатъчни, за да опишат цялото творчество на българския писател. И въпреки всичко продължавам да го чета. Не знам защо. Чел съм „И всичко стана луна“, „И други истории“, както и поезията му, която в днешно време е съмнително понятие. Във всяка една творба намирам по нещо за себе си (освен в повечето стихове, там работата е като муха без глава). Дойде денят и за най-известния му и (може би) продаван роман - „Физика на тъгата“. Пето издание. Това говори достатъчно!
  Излишно е да коментирам колко награди е спечелила творбата. Гръмките цитати на задната корица от световни вестници и списания само засилват усещането, че този роман трябва да е нещо изключително. Да, изключително е. Това е романът, който съм чел в най-дълъг интервал от време. Почти една година четох някакви си 338 страници. Част от тях, забележете, са празни, с диаграми или показват модернистичен похват. Нищо лошо, създава се приятно усещане и читателят може да се потопи в атмосферата на книгата. Или в кланицата. Дори самото оформление на книгата може да бъде като олицетворение на текста - празно, празно, празно, нещо от живота, което не би направило впечатление на никого, празно, списък, чертеж, социализъм, празно. Или казно със субтитри - минотавър, минотавър, минотавър, как да убием теле, минотавър, череша, капсула на времето, чертеж на капсулата, 1968, муха. Сюжетна линия е спорно дали има. В един момент започва лутане из мислите на лирическия герой. След всичко казано дотук, човек би се зачудил как съм прочел книгата. С един последън напън. Абстрахирах се и четох за собствено удоволствие. Вярвах, че все нещо ще открия и за себе си. Винаги съм успявал. Господинов има похвата да пише за всичко, забърква един хаос на емоцията и читателят все някъде се хваща и се трогва. Като удавник за сламка, но при водовъртеж и евентуална градушка. Случва се. Всеки. Един. Път. Отне ми няколко месеца в мъки, но го достигнах. Оставях книгата, изчитах 3-4 други, връщах се за една глава, отново я оставях и така дойде моментът, около средата на книгата, в който я грабнах и не я пуснах. Едно пътешествие във времето, Европа, живота на лирическия герой/автора, човешката душа. Сякаш читателят седи и събеседва с разказвач на истории. Понякога историите са скучни, и си мисля свои работи, но ако разказвачът ме погледне, кимам. Понякога историите са вълнуващи и не свалям очи от него. Отнасям се в неговите виждания. А те могат да бъдат наистина впечатляващи. Малко хора имат способността да пишат за биволско лайно и да те докоснат. А в следващия момент говорим за квантова механика. Моята специалност. И я съпоставяме с човека. Как да не го обичаш този разказвач!? Следват нови скучни истории. Следват нови вълнуващи истории. Следва краят. Но краят е и начало!
  Физика на тъгата със сигурност е роман, който изисква търпение. Мнението, че това е „Литературен ускорител на частици“ от Suddeutsche Zeitung е абсолютно несъвместимо що се отнася до скоростта на четене, разбиране и препускане из творбата. Лутането в един лабиринт не може да бъде ускорител на частици. Но, ако се вземе предвид, че това е моментът в ускорителя след сблъсъка на две заредени частици с високи енергии, в резултат на което са се образували милиарди нови частици, разпадали са се, раждали са се други, пропагирали са и т.н. и т.н в едно истинско море на хаоса. Защото в тази книга има всичко. Въпросът е дали ще се абстрахирате от стотиците страници (частици), които не Ви вълнуват, за да достигнете изречението, което може и да Ви разплаче. А такива не липсват. Стига да убиете минотавъра.

 

Пет минути за развлечение

  Направих си два сандвича. С майонеза и филе. Поръсих с шарена сол и се плеснах по челото. Мазните ми пръсти оставиха отпечатък от шарена сол върху челото, а аз се ядосвах, че съм забравил кашкавала. Трябва да има подредба. И хигиена. Какво общо имат сандвичите със следващия текст? Та те са в основата му. Обичам докато похапвам да гледам нещо забавно. Или в повечето случаи да чета нещо забавно, да хвърлям по едно око на различни блогове за книги, да проверявам спортните новини, да преглеждам статии в областта на физиката на елементарните частици, не, не се ебавам и не, под елементарна частица нямам предвид оня педер*ст, който Ви е изпреварил в тунела в Люлин (който сам по себе си е един ускорител на елементарни частици, но нали...). Този път реших да разнообразя. Защо ли пък да не гледам клипчета във vbox7? Това си е доста популярен сайт с не-малка аудитория!
  Избърсвам шарената сол от лицето си, после от пръстите си, хващам котарака в мига, преди да изчезне с единия ми сандвич и се подготвям за пет минути развлечение. Отварям сайта и първото нещо, което виждам е следното загалвие на клипче: „18-годишна сладурана разказа играта на този батко“. Хвърлям бърз поглед, за да проверя дали в бързината не съм сбъркал сайта и вместо box, не съм написал hub. Не, не съм. Странно... На всичкото отгоре клипчето е с етикет „НЕ ПРОПУСКАЙ!“. Как ли бих могъл, тя таз сладурана е една... Вярно, има доста розово из сайта, но все пак не е розов сайт. Уж. Нали ;)
  Скролвам надолу с надежда. Моля се за компилация тип: „Топ 10 най-смешни момента в сериала Ало Ало“ или „Най-смешните животни в България“. Вместо това виждам клип озаглавен „Джули се изправи пред труден избор - VIP Brother 2017“. А, бе в лице има прилика на животно. Може би със срамните части на женски хипопотам, но да не навлизаме в подробности. На въпросното лице (ако това ѝ е лицето) има едри сълзи под тонове грим, а аз все пак не смея да отворя клипчето. Чудя се дали да се обадя на WWF или да продължа надолу. То ми се отяде. Целта ми да ям на фона на нещо развлекателно отдавна си замина.
  Бърз скрол и следващото заглавие няма как да го пропусна - „ПОМОЩ!!! Болезнена менструация! <3 Моите трикове и съвети! <3“ Не разбирам ролята на сърчицата в заглавието. Но си спомних, че причината да не гледам телевизия, докато е ям е, че ми е писнало да гледам реклами за хапчета срещу диарии, гъбички под ноктите, вагинални инфекции и т.н. Защо правите така, бе? Защо? Човек вече никъде не е в безопасност. И това няма да е моето клипче. Междувременно котаракът прави нов опит да си вземе един от сандвичите ми. Чудя се дали направо да не му го дам, така и така май вече не съм гладен. Давам му малко от кашкавала и пазя надежда, че по-надолу ще намеря моето клипче!
  Следва нов чалга хит. Да, чалга и хит са антоними, но все пак съществува това понятие. Оксиморон някакъв... Потресаващото заглавие „Корабът-майка“ е изключително само по себе си. Дори не мога да си представя от какви асоциации е породено. Каква мисъл, какво чудо! Сигурно това е синът на „Кораба кючек“.  Докъде го докарахме, Божеее, докъде... Поглеждам дали случайно в него не участва и 100 кила, щом става дума за майка... Не участва. Уфф, тая чалга съвсем е пропаднала!
  Нов скрол, нов късмет са казали хората. „Опипаха Хари Стайлс“. ШОК! УЖАС! БЕЗУМИЕ! Новината на годината!!! Кой е Хари Стайлс? „Рибата на раздора! VIP Brother 2017“. Ооо, не! Пак ли!? Като виждам каква риба са изтипосали, надявам се да не е вмирисана като предаването им. Следват клипове със заглавия в интервала от „Тези кретени/идиоти/олигофрени/ ще ви спукат от смях с паданията си/тъпотиите си/кретениите си/пръдните си/...“ до „Вижте какво направи този човек/герой/тъпак/кретен/идиот/олигофрен и после си тръгна/удари/плати/сби/получи боя/пръдна/...“ Вече дори не се спирах подробно на клипчетата. Само скролвах и се отчайвах. Наистина ли това се гледа? Наистина ли това е на мода? Я, клипче с мечки. Това е симпатично. Жалко, че вече всичко ми се е качило в гърлото и нямам намерение да ям и да гледам нищо. Отврат! Разбирам, че е нормално да има клипчета на нови музикални парчета, винаги ще има и гадни сред тях. Нормално е да има някое и друго тип клюка. Все нещо трябва да продава. WWE, репортажи от новините, епизоди от нови сериали. Не е чак толкова зле. Но цялата тази гнилоч, която ги покрива на първа страница ми идва в повече. Нито хуморът ни хумор, нито музиката ни музика. Поне според тиражараните такива. Новите плеймейтки, VIP BROTHER и чалга. И съвети за менструация. От това ли се интересуваме, ебаси!? Дано не. Дано не, не, не, нЕ, НЕ, НЕЕЕ!
  Изникна ми ново клипче пред очите. Топ 5 исторически личности загинали от лакомия. Един оповръщан дебелак. Е, поне днес си спасих живота. Мааац, пис-пис-пис, ето ти и едно филе, и още кашкавалче. Добро коте, мдааам!

Поаро разследва

  От години не бях чел книга на Агата Кристи. Може би в гимназията или в близкия период след завършването ѝ беше последната ми книжна среща с английската писателка. А сякаш никога не съм прекъсвал. Трябваха ми само няколко секунди, за да се пренеса в така познатия кабинет на мосю Еркюл Поаро. И още с първите страници не закъсня и почукването на новия случай.
  Творбата е сборник от кратки криминални разкази, четиринадесет на брой, в които читателят стремглаво преминава от разрешаването на еднa загадка към друга. Отвличания, грабежи, убийства, а дори и разходка до Египет са само част от мисиите, с които нашите малки сиви клетки трябва да се справят на всяка страница. Мосю Поаро е винаги насреща, ако нашето сиво вещество се предаде в даден момент. А това неизбежно ще се случи, защото дребният белгиец е единствен по рода си и ние не можем да се мерим с него. Или поне с егото му. И като стана дума за егото му, сборникът завършва с нещо неочаквано. Поаро разказва на любимия ни капитан Хейстингс един от пътите, в които се е провалил. Така мечтаният миг за всеки престъпник в Англия (а и в цял свят) настъпва. Но какво ще последва? Това ще разберете само, ако прочетете книгата на Агата Кристи „Поаро разследва“.
  И така, завърших сборника, както се казва „на един дъх“. Във всеки един разказ се опитвах да се поставя на мястото на Поаро, да мисля върху криминалния случай и да се опитам да позная виновника. На няколко пъти успях (потупвам се сам по рамото, благодаря!), но като цяло съм далече от прозренията на именития детектив. Леко неприятно ми е, че разказите са толкова къси и се развиват така бързо, но от друга страна това прави сборника идеално плажно четиво. Или четиво за в градския транспорт. Или за други подобни случаи, в които ежедневието ни притиска, а ние се оправдаваме, че нямаме време за книги. Е, за тази книга винаги може да се намери време. Не ѝ трябва да бъде поена, не ѝ трябва да бъде хранена - само от време на време четена. А тя ще Ви се отплати като раздвижи малките Ви сиви клетки. (Отново го споменавам, но Поаро да не би да ги споменава по-малко? ;) ) Да не забравяме, че и атмосферата на буржоазна Англия след Първата световна война е само на няколко страници разстояние. Приятно четене на Вас, а аз ще се постарая следващата ми книжна среща с Агата Кристи да е съвсем скоро :)

Метро 2035 - Финалът

  Поредицата на Дмитрий Глуховски е една от най-силните дистопии, които съм чел. Или поне така започна. Размазващата Метро 2033 постави основата на сериозни очаквания и трепет за финала. Страстите бяха охладени с продължението Метро 2034, в която бяха засегнати други важни теми, а сюжетната линия беше изместена в съседен коловоз. В едно истинско метро обаче линиите се пресичат на повече от една станция, за да отведат по повече от един маршрут читателя до последната дестинация. Метро 2035 е развръзката в опитващия се да оцелее свят на московското метро.
  Започнах да чета последната книга четири години след като завърших първата. И три след втората. Бях забравил много детайли, но в мен гореше спомен. Споменът от едни ракети, изстреляни сякаш преди векове. Писък! И един финал, който дълго време ме държеше безмълвен. Преходът го бях загубил. Оказа се, че това не е проблем. Още с първите страници ме лъхна тишината, а сякаш около мен започнаха зловещо да падат капки от тавана на московските тунели. Ала не бях сам. С мен бяха познатите ми герои, с които ми предстояха нови пътешествия из мрака на подземията. Предстояха ми много нови неочаквани срещи, непознати личности и mind-blowing преврати. Прескачайки на един дъх през страниците си спомних един писателски съвет, даден от Стивън Кинг в неговата „За писането“. Той гласеше нещо подобно - „Измъчвайте любимия си герой. Бийте го, тормозете го. Нека не може да си почине от болка.“ Това разбира се е далече от цитат, но общо взето схващате идеята. Глуховски не просто е схванал идеята, направо я е преекспонирал. Толкова мъки и бой рядко се срещат из книгите (кхъм, кхъм - това все пак е книгата, а не компютърната игра!). На места нереалистични, на други ми напомняха филми със Силвестър Сталоун или батко Арни. В случая сцените не изглеждаха чак толкова банални, благодарение на добре изградения свят в предходните книги. Лично за мен, част от книгата обаче е претупана. Не може само хвалебствия - трябва и критика. Като последна такава отправям възмущението си към факта, че не намирам „големите разкрития“ за логични. За да няма спойлери ще го заявя по следния начин - какво аджеба печелят разкритите пичове от цялата схема? Спечелиха това, че породиха много размишления в мен по повод цялата им „мафия“. Не мога да намеря обяснение, което да издържи по-задълбочен анализ. Обратът беше налице. От политическа гледна точка е well played. В нашия свят безспорно това се случва. Обаче в света на Глуховски стои малко изкуствено. Защо го правят и какво печелят от цялата работа? Тук игнорирам всички други елементи, които са чиста художествена измислица. Все пак е книга за развлечение. Въпросът е защо това, което би трябвало да разплете всички нишки, всъщност заплита нови и накрая настава хаос. Има и други неяснотии в тази област и събитията около тях, но ако някой иска да ги дискутираме - да се чувства свободен да ми пише. Да оставим Гордиевия възел тук. 
  След много премеждия достигаме и до финала. Донякъде очакван, донякъде не. Спирам съвсем малко преди него и се замислям. Наистина ли хората бихме постъпили така, при една ядрена война? Наистина ли бихме ограничили мислите си в тунели без светлина накрая? Дали ще се върнем към стари идеали или ще си създадем нови такива? Колко може да търпи човешкият дух и какви лишения е готов да приеме, за да може човечеството да пребъде? Дали само тоя луд е единственият осмелил се да протестира? #Кой стои зад всичко това? Светът, в който живеем, истински ли или така ни карат да мислим? Защо, защо, защо? Какво? Как?
  Накрая всички трябва да бъдат доволно залъгани. Трябва да бъде подхвърлен кокалът, който да захапем. И да не си задаваме тези въпроси. Да не мислим. Но някои няма да бъдат прекършени. Залезът е далече, но това не означава, че трябва да спираме да преследваме слънцето. До последните сили на вярата за по-добро бъдеще.

Аскетика. Salvatores Dei

 Salvatores Dei или по-позната като Аскетика е т.нар. крясък на Никос Казандзакис. Една творба, която се предполага да е върхът в кариерата на Казандзакис. Книга за сърцето, болката, духа, но най-вече Бога. Вътрешния Бог. Спасението му. Един последен бунт.
 За съжаление аз не я почувствах така, както ми се искаше. В един етап просто прескачах из страниците във вихъра на този крясък.  Ще ме прощавате, но все едно четях бръщолевенето на луд в метрото. Съзнавам тежестта на тези думи, вероятно много от вас ще се засегнат от тях. Всъщност такъв е всеки един уважаващ себе си крясък - турболентен, безумен. Така го почувствах. Но не ме докосна.
 Още с първите страници и предговора към българското издание ме настроиха негативно към творбата. Имаше полезни факти, но суперлативити ми дойдоха в повече. Личи си огромната любов на Драгомира Вълчева към творбата. Предговора, обаче,  повече ме отблъсна, отколкото да ме зарази. Започнах същинската част с интерес и се опитвах да размишлявам върху всяко изречение. Проблемът беше, че нямаше никаква последователност и не можех да изградя за себе си последователна мисъл. (Пак давам оправдание, че сигурно така е при крясъците...) Обичам абстракното мислене и мозъкът ми да се лута от крайност в крайност, но това също не беше предизвикано в мен. По-скоро един от свидетелите на Йехова се опитваше да ме накара да стана веган. Току-що си създадох още врагове - съжалявам. Може да прескочите по-надолу. Аз обаче не прескочих нищо. Четях всяка една страница и се надявах все някъде да се закача и да извлека поука за себе си. Не мога да отрека, че едно на десет изречения пораждаше интерес и удряше на правилното място, но защо трябваше да е обградено от цялото бръщолевене? (Крясък, крясък, крясък... Омръзна ви, нали? И на мен ми омръзна да прочитам тази дума през няколко изречения в книгата.)  Сигурен съм, че в ден на рядък мазохизъм бих седнал отново да я прочета. Този път с молив, за да си извадя всички тези цитати. Ако ги използвам за базис, има шанс да получа някаква апроксимация на мисълта, която да ме отведе до крайния извод. Този ден още не е настъпил.
  В края на творбата място е намерила и статията „Най-пронизителният вик на Казандзакис“. (Тук вече не е крясък, а вик.) Лично за мен тя бе по-интересна от цялата книга. Тук задълбочените познания на Драгомира Вълчева не бяха натрапчиви като в предговора, а увличаха. Показват ясно идеята и мотивите зад „Аскетика“, проследяват еволюцията на творбата. Последното, заключително изречение прави особено впечатление. Като цяло работата на издателство Сиела по книгата е отлична, джобният формат с твърди корици и хубава хартия прави усещането невероятно. Печатните грешки са сведени до абсолютния минимум. Корицата, лично за мен, е бутафорна. Сложена сред купищата други книги, все пак тази стои добре. Със сигурност е много важна книга за голям кръг от хора. Хубаво е, когато се издават нови книги и се дава по-широк поглед над литературния свят. Благодарен съм, че я има. Жалко, че не е моята книга.

Шум

Тази нощ

И нека тази нощ бъде само за нас.

И нека всяка звезда,

всеки миг,

всеки тласък

всеки пулс

Всеки шибан повей

В косите ни

Остане само за нас.

Само тази нощ.

А от утре ще e друго.

Нали?

Радослав Симеонов

Сън в бутилка

За Хари Потър, любовта и проклятието на времето

"Harry Potter and the Cursed Child" е последната (към момента) книга от поредицата за момчето-което-оцеля на писателката Дж. К. Роулинг. И толкоз. Как да продължа сега? Увод, теза, изложение, заключение. Прости правила. Но не е просто да се пише за книга, която носи толкова много в себе си. По-скоро зад себе си. А и страхът от изложение е голям. Затова, моля да ми простите, ако малко кривна от тези граници.
  За мен, а и за много други читатели, поредицата за Хари Потър не са просто осем книги. (+ добавки (а тези добавки преминават в луксозни издания, илюстрирани издания, чуждоезични издания, допълнителни книги и т.н. и т.н.)). За част от почитателите, магьосническият свят на Дж. К. Роулинг се превърна в начин на живот. От ходене с наметало по улиците, дебнене на сови, подозрително гледане към точно определена порода котки, та до блъскане в един конкретен перон. Хубаво, че поне монтираха количка към въпросния перон, та да може да изглеждаме по-малко луди, когато се опитваме да проникнем в него. Нали. И всеки очаква своя билет за училището по магия. А той все не идва. Ала преди години, билетът ми за Хогуортс пристигаше на всяка Коледа. Той беше под формата на поредната книга за Хари Потър. Веднага след отварянето на подаръците в полунощ, аз се втурвах в стаята си и започвах да прелиствам страниците на чисто новата си книга. Често пъти не заспивах цяла нощ, за да мога на сутринта на 25.12 да вляза тържествено в кухнята с подпухнали очи и да заявя на родителите ми, че съм прочел книгата. Те ме гледаха с ококорени очи и се чудеха дали да се гордеят или да се откажат от мен. Това беше магията на Коледа. После пораснах. Хари също порасна. Може да се каже, че израснахме заедно, с разликата, че той ме изостави. Поредицата беше завършена. Също и детството ми.
  В гимназията имах съученици, които бяха направо фанатизирани по книгите за Потър и продължаваха да ги препрочитат, да пишат есета за тях, да участват в различни игри свързани с магьосническия свят. Аз ги отбягвах. Исках споменът да си остане скрит някъде в мен и да не го споделям с никого. Не исках да деля нито късче от света на Роулинг с другите. Та това си беше моят Хари Потър, моята Хърмаяни Грейнджър и моят Рон Уизли. Аз бях всеки един от тях. А сега ми ги навират нон-стоп в лицето. И тези филми... Още повече маниаци по улиците. Нищо де, правех се на готин и гледах да стоя настрана. Не се получаваше особено. После дойде и университетът. Мислех си, че там ще спре да ме преследва проклятието на Роулинг, но не. Стана по-зле. Влюбих се в него. И погледът ми върху поредицата започна да се променя. Започнах да гледам на нея от съвсем друг ъгъл. Започнах да забелязвам съвсем нови неща. И това естествено остави завинаги белег върху мен. Не е върху челото. На друго място е. Не се вижда. Пише Always...
  Напоследък забелязвам все повече хора, които също имат своите белези. Било под формата на татус с даровете на смъртта или пък медальон на врата, тениска с покровител или просто двуцветен шал, показващ принадлежност към даден дом. Малко или много искам да се върна към позабравения Хогуортс. Искам да си поговоря със съмишленици, обаче искам и да си го запазя за себе си. И в този момент Роулинг издава нова книга. КРАЙ! Не просто книга, а сценарий за пиеса. Еуфорията на всички е до небесата. Да не говорим, че се е появило цяло едно ново поколение. Мъгъли... В началото се чудех дали да не съм отново сред първите закупили си книгата и да я прочета в предстоящата коледна нощ. И в това чудене отмина моментът. Страховете ми бяха големи. Все пак това нямаше да е роман, а щеше да е просто пиеса. Пиеса... Сериозно!? И то за събития случващи се години след мястото на последната ни среща. Дали всичко е за пари или просто за моментно залъгване на жадната фенска маса? Щеше ли това да е старата песен на нов глас по модела на Star Wars: The Force Awakens? Е, то нямаше да е точно роман, пък и онова не е точно филм, та поне малко може да се спести от срама, ако е така. Но притесненията останаха. След всички очаквания и с цялата сила на магьосническото общество - няма право на провал! Та така, вчера се престраших да започна въпросната книга, няколко страници по-късно и да започна въпросното ревю. Книгата я завърших днес, за второто се съмнявам, че ще успея. Грабнах пиесата на оригиналния английски език и започнах да поглъщам страница след страница. Първите ми впечатления бяха доста отрицателни. Случваше се точно старата песен на нов глас. Вместо да ме залее топла вълна от емоции, аз се чудех защо всяка реплика е предвидима, защо всички са или слабохарактерни или крайно саркастични и защо Рон е направен двойно по-тъп от в действителност? Всичко ми изглеждаше крайно изкуствено, претупано и написано, колкото да се отбие номерът. Липсваше ми плама в цялата схема. Нямаше я онази страст. Може би отчасти бе заради факта, че не е роман. Не знам. С времето обаче се пооправиха тези неща. Историята се заплете, започнаха да се случват поне малко по-интересни неща. Въпреки, че и те се осланяха предимно на стари случки и герои. Бих направил аналогия отново със Star Wars, където през даден етап от действието се появяват познатите ни герои, но вече уж по-стари, а отново използват същите лафове. И сюжетът е същият. Да, но докато пиша тези думи ми хрумна по-добър пример. Последният епизод от сериала Ало Ало, на поредицата BBC. Той е записан години след познатите ни епизоди. При това е записан на живо пред публика. Периодично влизат героите и заедно с Рене Артоа, главният герой в сериала, си спомнят за едно време. Лафовете са същите, но изпълнени в нов аранжимент. И по-важното - разчита се на готови персонажи, които по никакъв начин не се развиват. Даже напротив - част от тях дори е трудно да се повярва коя роля изпълняват. Същото е и в книгата - разчита се на отдавна създадени представи за даден герой и ако, нали, му дадем някакви реплики, то те ще си паснат идеално. Еми, не! Само, за да не разваля удоволствието на тези, които не са чели пиесата, няма да спомена кой точно визирам. Но този човек не говори така и не се навива толкова лесно, за Бога! Радвам се да Ви видя, сър, но... Нали...
  Предполагам това създава цялостна картина, а сега ще се спра на някои детайли, отново без спойлери ;) . Нещо, от което се опасявах бе, че главните герои ще завършат като в типичен, съвременен YA роман. Няма лошо де, но ме беше страх Роулинг да не е кривнала по днешните течения. Нищо против нямам хомосексуализма, не ме разбирайте погрешно, но това щеше да даде съвсем различна посока на нещата. За моя радост, а вероятно за други читатели тъга, между главните герои имаше само приятелство. Следващият детайл е, че веднага се досетих кое е прокълнатото дете. Това придаде лек нюанс на скука при елемента на разкриването. За децата сигурно ще е шок, но за по-възрастната аудитория е предвидимо. А съдейки, че книгата е за деца - мисля, че те ще останат доволни. Пиесата, очаквано, има и много положителни неща. На места има оригинален хумор, английският, както винаги е хубав (макар аз да не съм особено добър в тази област - т.е. щом го разбирам - значи е прост. Щом казвам, че е хубав - значи има завъртяни смешни думички, които съм разбрал ;) ), а и на отделни места в сюжета не липсва напрежение. Толкова много хубави емоции искам да споделя с вас, но ще трябва малко или много да издам от сюжета, споменавайки дори и един адрес. Всичко беше като едно среща със стари приятели. Ще използвам следния цитат:

HERMOINE
  You remember when we were last here? This feels just like old times.
RON
  Old times with a few unwelcome ponytails added to the mix.

Да, всичко е като едно време, но с няколко досадни подробности. Няколко герои, които са само споменати и оставени някъде в небитието, няколко изсмукани реплики, лепнати на първия образ от доброто старо време и отново спомени, спомени, спомени, върху които се гради всичко. Трябва си или шлайфане, или роман. Няма как! Но все пак е хубаво отново да се разхождаш из подвижните стълби на Хогуортс, да се скиташ из Забранената гора или да се разправяш с гоблини. И щом нещо те стресне вкъщи, да изкрещиш EXPELLIARMUS!!! Ей тъй, за едното старо време. И за неполучения билет от Училището за магия и вълшебство. Пък и какво толкова може да се обърка, ако отново се гмурнем в миналото?
  ,,Хари Потър и прокълнатото дете" е задължителна книга за всеки фен на поредицата. Макар да ни представя старите герои в нова светлина, да ни запознава с нови такива, някои неща си остават същите. Любовта на читателите никога няма да спадне и ние ще приемем всяка книга, която Роулинг напише, защото сме жадни за магията ѝ. Това доколко е хубава или не остава на заден план в момента, в който почувстваме, че имаме нужда да грабнем магическите си пръчки и да се приготвим за битка! И ние никога няма да се откажем, дори да чуваме зад себе си смразяващия кръвта, съскащ звук "Haaarrrryyyy Potteerrr".

Кери

  Кери е дебютният роман на Стивън Кинг. Черновата на началото му бива изхвърлено от самия автор, а в последствие извадено от кошчето от Табита Кинг. Трудно би ми било да си представя литературния свят, без неговия крал на ужаса. А за да седне на трона, Стивън още със старта си хвърля не просто ръкавица, а направо кама в лицата на конкурентите си.
  Творбата започва с репортаж за отминали събития в града Чембърлейн. Читателят би ги свързал с действието доста по-късно, но връщайки се към първа страница може да добие допълнителни сведения относно миналото на града. Малко след това вече са ни представени и главните герои. Това естествено ни се поднася по типичния за Кинг начин - брутален, без цензура и с много кръв. Кръвта е водещ спътник на читателя до последната страница. Интересен факт е, че Кинг споменава в своята книга „За писането“, че това не е било нарочно. Самите герои са го отвели в тази плазмена посока. Три основни сцени, облени в кръв. Едно момиче с необикновени способности. Фанатинчно-религиозна майка. Напрегната училищна обстановка. Какво ли може да се обърка? Нищо повече няма да издам от сюжета, но на всеки читател вече трябва да му е ясно за какво иде реч.  Отговорът винаги се крие в перфектно изградените личности в романите на Краля. Макар и в първия му роман, още тук виждаме огромните му познания за човешката същност и за действията, които всеки персонаж е склонен да предприеме  различна ситуация. Поставен е проблемът за тълпата, а също и за човека като отделен индивид. Кинг редува репортажи, цитати от измислени книги на част от героите, заедно със самото действие, за да оформи цялата картина на романа. Със затварянето на последната страница остава горчилка. Тежестта на думите и отговорността взета при изричането им никога не е имала такова влияние. Творбата ни го демонстрира по безмилостен начин. Нека ние не изпадаме в такива крайности, но все пак да мислим преди да изречем нещо и да знаем, че думите нараняват. Особено изричани в маса.
  В тази част от коментара ми към книгата ще добавя няколко негатива към конкретното издание на ик „Плеяда“. Подразни ме начинът, по който се преминава от репортаж/цитат към действие. По-скоро ме подразни липсата му. Би било добре да има поне няколко реда разстояние, а не директно да започва изречението от съвсем друго действие. В началото е объркващо, а после се превръща в досада. Не знам как е в други издания, но според мен можеха даже да се отделят като отделни глави. Плюсът е, че са запазени повече дървета! Не липсват и дребни грешки в превода, правописа и пунктуацията, но съм сигурен, че такива не липсват и в този пост, затова нека просто ги подминем. :)
  За финал искам да изкажа благодарност към Табита Кинг затова, че и този път е подкрепила своя съпруг и е повярвала в него. Надявам се всеки един човек да срещне своята опорна сила, а и да бъде такава за любимия си човек. Всички виждаме резултата от силата на вярата в човешките взаимоотношения и мисленето им в полза на  ближния. Да, това може да не е най-силният роман на Стивън Кинг, може да не е най-интригуващият, но благодарение на него виждаме еволюцията в писането му. Благодарение на него, днес Кралят е на своя трон. И за всичко това е виновна неговата кралица. И някъде там до тях седи Кери на своето почетно кърваво място...

Безлюбовие

„Безлюбовие“ е стихосбирка на Недялко Йорданов от началото на настоящето десетилетие. В нея водеща тема е именно безлюбовието в съвременния свят. Поставя редица въпроси за загубената обич из улиците на демокрацията.
  Още с първите страници ми направи впечатление, че част от стихотворенията се повтарят със стихосбирката „Танц“. Това беше неприятна изненада, тъй като се надявах да се запозная с повече неизвестни за мен творби на автора. Друг проблем с тези стихотворения е, че не са сред най-добрите на поета, което цялостно понижава качеството на сборника. Може би е търсена обща картина, която да отговаря на темата, не знам. За мен те отчасти са излишни. Следващият минус, който откривам за себе си, е непрекъснатите стихове с основна тематика - мутренския живот. Съгласен съм, че той е изпълнен с „безлюбовие“, но при положение, че по цял ден съм свидетел на жестокостта на заобикалящия ме свят, надявах се поне в един сборник на стар поет да мога да избягам от него. Вместо това отново се изправям очи в очи с действителността - къде с лек писателски хумор, къде с грозотата на естествеността. Но дори в тази среда може да се срещнат по един Ромео и една Жулиета. И става хубаво. Хубаво е под цялата кал да се крие едно малко, все още туптящо сърце в ритъма на забързания град. Стига да има кой да го намери в това „безлюбовие“. Стига да има кой да го търси в това „безлюбовие“.

Къщата на езерното дъно

   Първият ми досег с Джош Малерман беше с дебютния му роман „Кутия за птици“. Тогава той ме впечатли и очаквах с нетърпение следващата му книга. За щастие не ми се наложи да чакам дълго.
   „Къщата на езерното дъно“ е роман, който варира между YA и жанра на ужасите. Не бих си позволил да го слагам в рамка, защото самият автор не може да бъде поставен в такава с поне показаното от него до момента. Действието се развива в едно безгрижно лято по време на емоцията от първата любов. Книгата е увлекателна и грабва още с първите страници. Напоследък, щом се докосна до съвремен роман за влюбени американски тийнейджъри и нещо в мен се обръща и ми прилошава. За щастие тук не се случи това. Напротив. Да, имаше неща от YA литературата, които ме дразнят. Имаше и клишета, на места липсваха описания, личеше си модерния жанр на „мързи ме да пиша обстойно, ще разчитам на емоцията от кратки и бързи изречения, пък дано ми се получи“, На последното съм привърженик, ако на писателя му се получи, just sayin'. Обаче тези „кусури“ бяха умерени дотолкова, че да ми остане положително впечатление от романа. Книгата ме върна в моите тийнейджърски години. Напомни ми за юношеския приключенски дух и неспирния копнеж да се завреш баш там къде не требе... Навява спомени за емоцията от изследване на непознатото. Усеща се, макар и в един по-модерен вид, присъствието на Том Сойер. Нищо не е спестено. Бунтът е скрит в нецензурните детайли по време на пътуването. С всяка следваща страница читателят се гмурва заедно с героите в приключение на опознаването, както на една мистериозна къща, така и на дома на човешката същност. Но някъде там, прикрито зад авантюрата на едни 17-годишни хлапета, нещо наднича. Темата за изоставена къща и деца влизащи в нея е доста изтъркана, но мен всеки път ме плаши, стига писателят да е умел. А Малерман знае как с кратки фрази и изречения да предизвика ужас. И в следващия момент да успокои топката. От 0 до 100 и обратно за 3 страници. Познато, нали? Необходими са само тъмнина, ускорен пулс и нещо да мръдне зад гърба ти. Или да се рее. За главните герои Амели и Джеймс това лято може да не се окаже чак толкова безгрижно, колкото са си го представяли. Тяхна първа среща може би ще остане завинаги нещо, към което ще се връщат. Или може би пък не? Важното е да не се задават въпроси. Без „Защо?“ и без „Как?“. Но дали не пропускат нещо?
  „Къщата на езерното дъно“ е от онези романи, които те хващат от първата страница и те дърпат в дълбините на приключнието. Въпросът е дали след това читателят ще може да изпулва или ще се окаже завинаги пленен от тайна, която ще запази само за себе си. Тайна, към която ще се връща отново и отново...

Годината на върколака

Стивън Кинг е сред любимите ми писатели. Предполагам, че няма нужда да го споменавам всеки път, но аз да си кажа, нали... Минава време и в един момент просто искам да се разходя в неговия свят. Така се и случи. Исках типична история за затънтено градче в стила на краля на ужаса и я получих.
Замислена като колекционерско издание „Годината на върколака“ бързо бива пусната в масова продажба, заради жаждата на феновете към нов роман от Кинг. И е хубаво, че се е случило точно така, защото книгата е уникална. Като сюжет и като цялостна литературна творба романът не е нещо особено, но със страхотните илюстрации и фактът, че напрежението е до последната страница, все пак дават добро крайно впечатление. Действието се развива в Таркърс Милс, което е поредното затънтено от Бога градче и в него нещата не са такива, каквито изглеждат. Още със заглавието е ясно, че е намесен върколак. И то е намесен през цялата година. Няма да разкрия нито грам от сюжета, за да бъде книгата интересна на всеки един читател. Но спокойно, все пак ще се опитам да ви подготвя за срещата със Звяра! Творбата започва с кратки разкази и се съсредоточава върху отделни персонажи. Разглеждат се отделните месеци от една луда и неспокойна година. В края на романа читателят познава и е обикнал малкото градче като свое. С всяка глава се разгръщат персонажите и с леки описания се изгражда цялостната картина. Похват, който е добре изпипан при романите на Кинг. Оново Кралят ни демонстрира способността си да разкрива човешката психика в напрегнати моменти, макар тук това да не е чак толкова ясно изразено, като в други негови творби. Но все пак майсторското перо е на лице. Отначало очаквах книгата да я прочета за отрицателно време, но за мое щастие ми отне точно толкова време, колкото трябваше. Човек не може да подмине с лека ръка илюстрациите на Бърни Райтсън. За фен на комиксите като мен, ми се видяха страхотни. Жалко, че тази книга не е попаднала в мен в тийнейджърските ми години. Вероятно щях да си я препрочитам редовно. Но пък това е възможност за по-младите читатели на този блог да не допускат същата грешка като мен. Стига да имат едно на ум, когато гледат луната.
  „Годината на върколака“ е един по-различен роман от Стивън Кинг, но в същото време си е и типично негов. Прекрасните илюстрации допринасят по чудесен начин за потапянето в един далечен край в една нетипична година. А след прочита остава приятното чувство на удовлетворение примесено с лек страх от това, което се крие отвъд прозореца.