понеделник, 31 юли 2017 г.
сряда, 26 юли 2017 г.
Тази нощ
И нека тази нощ бъде само за нас.
И нека всяка звезда,
всеки миг,
всеки тласък
всеки пулс
Всеки шибан повей
В косите ни
Остане само за нас.
Само тази нощ.
А от утре ще e друго.
Нали?
Радослав Симеонов
сряда, 19 юли 2017 г.
неделя, 16 юли 2017 г.
За Хари Потър, любовта и проклятието на времето
"Harry Potter and the Cursed Child" е последната (към момента) книга от поредицата за момчето-което-оцеля на писателката Дж. К. Роулинг. И толкоз. Как да продължа сега? Увод, теза, изложение, заключение. Прости правила. Но не е просто да се пише за книга, която носи толкова много в себе си. По-скоро зад себе си. А и страхът от изложение е голям. Затова, моля да ми простите, ако малко кривна от тези граници.
За мен, а и за много други читатели, поредицата за Хари Потър не са просто осем книги. (+ добавки (а тези добавки преминават в луксозни издания, илюстрирани издания, чуждоезични издания, допълнителни книги и т.н. и т.н.)). За част от почитателите, магьосническият свят на Дж. К. Роулинг се превърна в начин на живот. От ходене с наметало по улиците, дебнене на сови, подозрително гледане към точно определена порода котки, та до блъскане в един конкретен перон. Хубаво, че поне монтираха количка към въпросния перон, та да може да изглеждаме по-малко луди, когато се опитваме да проникнем в него. Нали. И всеки очаква своя билет за училището по магия. А той все не идва. Ала преди години, билетът ми за Хогуортс пристигаше на всяка Коледа. Той беше под формата на поредната книга за Хари Потър. Веднага след отварянето на подаръците в полунощ, аз се втурвах в стаята си и започвах да прелиствам страниците на чисто новата си книга. Често пъти не заспивах цяла нощ, за да мога на сутринта на 25.12 да вляза тържествено в кухнята с подпухнали очи и да заявя на родителите ми, че съм прочел книгата. Те ме гледаха с ококорени очи и се чудеха дали да се гордеят или да се откажат от мен. Това беше магията на Коледа. После пораснах. Хари също порасна. Може да се каже, че израснахме заедно, с разликата, че той ме изостави. Поредицата беше завършена. Също и детството ми.
В гимназията имах съученици, които бяха направо фанатизирани по книгите за Потър и продължаваха да ги препрочитат, да пишат есета за тях, да участват в различни игри свързани с магьосническия свят. Аз ги отбягвах. Исках споменът да си остане скрит някъде в мен и да не го споделям с никого. Не исках да деля нито късче от света на Роулинг с другите. Та това си беше моят Хари Потър, моята Хърмаяни Грейнджър и моят Рон Уизли. Аз бях всеки един от тях. А сега ми ги навират нон-стоп в лицето. И тези филми... Още повече маниаци по улиците. Нищо де, правех се на готин и гледах да стоя настрана. Не се получаваше особено. После дойде и университетът. Мислех си, че там ще спре да ме преследва проклятието на Роулинг, но не. Стана по-зле. Влюбих се в него. И погледът ми върху поредицата започна да се променя. Започнах да гледам на нея от съвсем друг ъгъл. Започнах да забелязвам съвсем нови неща. И това естествено остави завинаги белег върху мен. Не е върху челото. На друго място е. Не се вижда. Пише Always...
Напоследък забелязвам все повече хора, които също имат своите белези. Било под формата на татус с даровете на смъртта или пък медальон на врата, тениска с покровител или просто двуцветен шал, показващ принадлежност към даден дом. Малко или много искам да се върна към позабравения Хогуортс. Искам да си поговоря със съмишленици, обаче искам и да си го запазя за себе си. И в този момент Роулинг издава нова книга. КРАЙ! Не просто книга, а сценарий за пиеса. Еуфорията на всички е до небесата. Да не говорим, че се е появило цяло едно ново поколение. Мъгъли... В началото се чудех дали да не съм отново сред първите закупили си книгата и да я прочета в предстоящата коледна нощ. И в това чудене отмина моментът. Страховете ми бяха големи. Все пак това нямаше да е роман, а щеше да е просто пиеса. Пиеса... Сериозно!? И то за събития случващи се години след мястото на последната ни среща. Дали всичко е за пари или просто за моментно залъгване на жадната фенска маса? Щеше ли това да е старата песен на нов глас по модела на Star Wars: The Force Awakens? Е, то нямаше да е точно роман, пък и онова не е точно филм, та поне малко може да се спести от срама, ако е така. Но притесненията останаха. След всички очаквания и с цялата сила на магьосническото общество - няма право на провал! Та така, вчера се престраших да започна въпросната книга, няколко страници по-късно и да започна въпросното ревю. Книгата я завърших днес, за второто се съмнявам, че ще успея. Грабнах пиесата на оригиналния английски език и започнах да поглъщам страница след страница. Първите ми впечатления бяха доста отрицателни. Случваше се точно старата песен на нов глас. Вместо да ме залее топла вълна от емоции, аз се чудех защо всяка реплика е предвидима, защо всички са или слабохарактерни или крайно саркастични и защо Рон е направен двойно по-тъп от в действителност? Всичко ми изглеждаше крайно изкуствено, претупано и написано, колкото да се отбие номерът. Липсваше ми плама в цялата схема. Нямаше я онази страст. Може би отчасти бе заради факта, че не е роман. Не знам. С времето обаче се пооправиха тези неща. Историята се заплете, започнаха да се случват поне малко по-интересни неща. Въпреки, че и те се осланяха предимно на стари случки и герои. Бих направил аналогия отново със Star Wars, където през даден етап от действието се появяват познатите ни герои, но вече уж по-стари, а отново използват същите лафове. И сюжетът е същият. Да, но докато пиша тези думи ми хрумна по-добър пример. Последният епизод от сериала Ало Ало, на поредицата BBC. Той е записан години след познатите ни епизоди. При това е записан на живо пред публика. Периодично влизат героите и заедно с Рене Артоа, главният герой в сериала, си спомнят за едно време. Лафовете са същите, но изпълнени в нов аранжимент. И по-важното - разчита се на готови персонажи, които по никакъв начин не се развиват. Даже напротив - част от тях дори е трудно да се повярва коя роля изпълняват. Същото е и в книгата - разчита се на отдавна създадени представи за даден герой и ако, нали, му дадем някакви реплики, то те ще си паснат идеално. Еми, не! Само, за да не разваля удоволствието на тези, които не са чели пиесата, няма да спомена кой точно визирам. Но този човек не говори така и не се навива толкова лесно, за Бога! Радвам се да Ви видя, сър, но... Нали...
Предполагам това създава цялостна картина, а сега ще се спра на някои детайли, отново без спойлери ;) . Нещо, от което се опасявах бе, че главните герои ще завършат като в типичен, съвременен YA роман. Няма лошо де, но ме беше страх Роулинг да не е кривнала по днешните течения. Нищо против нямам хомосексуализма, не ме разбирайте погрешно, но това щеше да даде съвсем различна посока на нещата. За моя радост, а вероятно за други читатели тъга, между главните герои имаше само приятелство. Следващият детайл е, че веднага се досетих кое е прокълнатото дете. Това придаде лек нюанс на скука при елемента на разкриването. За децата сигурно ще е шок, но за по-възрастната аудитория е предвидимо. А съдейки, че книгата е за деца - мисля, че те ще останат доволни. Пиесата, очаквано, има и много положителни неща. На места има оригинален хумор, английският, както винаги е хубав (макар аз да не съм особено добър в тази област - т.е. щом го разбирам - значи е прост. Щом казвам, че е хубав - значи има завъртяни смешни думички, които съм разбрал ;) ), а и на отделни места в сюжета не липсва напрежение. Толкова много хубави емоции искам да споделя с вас, но ще трябва малко или много да издам от сюжета, споменавайки дори и един адрес. Всичко беше като едно среща със стари приятели. Ще използвам следния цитат:
HERMOINE
You remember when we were last here? This feels just like old times.
RON
Old times with a few unwelcome ponytails added to the mix.
Да, всичко е като едно време, но с няколко досадни подробности. Няколко герои, които са само споменати и оставени някъде в небитието, няколко изсмукани реплики, лепнати на първия образ от доброто старо време и отново спомени, спомени, спомени, върху които се гради всичко. Трябва си или шлайфане, или роман. Няма как! Но все пак е хубаво отново да се разхождаш из подвижните стълби на Хогуортс, да се скиташ из Забранената гора или да се разправяш с гоблини. И щом нещо те стресне вкъщи, да изкрещиш EXPELLIARMUS!!! Ей тъй, за едното старо време. И за неполучения билет от Училището за магия и вълшебство. Пък и какво толкова може да се обърка, ако отново се гмурнем в миналото?
,,Хари Потър и прокълнатото дете" е задължителна книга за всеки фен на поредицата. Макар да ни представя старите герои в нова светлина, да ни запознава с нови такива, някои неща си остават същите. Любовта на читателите никога няма да спадне и ние ще приемем всяка книга, която Роулинг напише, защото сме жадни за магията ѝ. Това доколко е хубава или не остава на заден план в момента, в който почувстваме, че имаме нужда да грабнем магическите си пръчки и да се приготвим за битка! И ние никога няма да се откажем, дори да чуваме зад себе си смразяващия кръвта, съскащ звук "Haaarrrryyyy Potteerrr".
За мен, а и за много други читатели, поредицата за Хари Потър не са просто осем книги. (+ добавки (а тези добавки преминават в луксозни издания, илюстрирани издания, чуждоезични издания, допълнителни книги и т.н. и т.н.)). За част от почитателите, магьосническият свят на Дж. К. Роулинг се превърна в начин на живот. От ходене с наметало по улиците, дебнене на сови, подозрително гледане към точно определена порода котки, та до блъскане в един конкретен перон. Хубаво, че поне монтираха количка към въпросния перон, та да може да изглеждаме по-малко луди, когато се опитваме да проникнем в него. Нали. И всеки очаква своя билет за училището по магия. А той все не идва. Ала преди години, билетът ми за Хогуортс пристигаше на всяка Коледа. Той беше под формата на поредната книга за Хари Потър. Веднага след отварянето на подаръците в полунощ, аз се втурвах в стаята си и започвах да прелиствам страниците на чисто новата си книга. Често пъти не заспивах цяла нощ, за да мога на сутринта на 25.12 да вляза тържествено в кухнята с подпухнали очи и да заявя на родителите ми, че съм прочел книгата. Те ме гледаха с ококорени очи и се чудеха дали да се гордеят или да се откажат от мен. Това беше магията на Коледа. После пораснах. Хари също порасна. Може да се каже, че израснахме заедно, с разликата, че той ме изостави. Поредицата беше завършена. Също и детството ми.
В гимназията имах съученици, които бяха направо фанатизирани по книгите за Потър и продължаваха да ги препрочитат, да пишат есета за тях, да участват в различни игри свързани с магьосническия свят. Аз ги отбягвах. Исках споменът да си остане скрит някъде в мен и да не го споделям с никого. Не исках да деля нито късче от света на Роулинг с другите. Та това си беше моят Хари Потър, моята Хърмаяни Грейнджър и моят Рон Уизли. Аз бях всеки един от тях. А сега ми ги навират нон-стоп в лицето. И тези филми... Още повече маниаци по улиците. Нищо де, правех се на готин и гледах да стоя настрана. Не се получаваше особено. После дойде и университетът. Мислех си, че там ще спре да ме преследва проклятието на Роулинг, но не. Стана по-зле. Влюбих се в него. И погледът ми върху поредицата започна да се променя. Започнах да гледам на нея от съвсем друг ъгъл. Започнах да забелязвам съвсем нови неща. И това естествено остави завинаги белег върху мен. Не е върху челото. На друго място е. Не се вижда. Пише Always...
Напоследък забелязвам все повече хора, които също имат своите белези. Било под формата на татус с даровете на смъртта или пък медальон на врата, тениска с покровител или просто двуцветен шал, показващ принадлежност към даден дом. Малко или много искам да се върна към позабравения Хогуортс. Искам да си поговоря със съмишленици, обаче искам и да си го запазя за себе си. И в този момент Роулинг издава нова книга. КРАЙ! Не просто книга, а сценарий за пиеса. Еуфорията на всички е до небесата. Да не говорим, че се е появило цяло едно ново поколение. Мъгъли... В началото се чудех дали да не съм отново сред първите закупили си книгата и да я прочета в предстоящата коледна нощ. И в това чудене отмина моментът. Страховете ми бяха големи. Все пак това нямаше да е роман, а щеше да е просто пиеса. Пиеса... Сериозно!? И то за събития случващи се години след мястото на последната ни среща. Дали всичко е за пари или просто за моментно залъгване на жадната фенска маса? Щеше ли това да е старата песен на нов глас по модела на Star Wars: The Force Awakens? Е, то нямаше да е точно роман, пък и онова не е точно филм, та поне малко може да се спести от срама, ако е така. Но притесненията останаха. След всички очаквания и с цялата сила на магьосническото общество - няма право на провал! Та така, вчера се престраших да започна въпросната книга, няколко страници по-късно и да започна въпросното ревю. Книгата я завърших днес, за второто се съмнявам, че ще успея. Грабнах пиесата на оригиналния английски език и започнах да поглъщам страница след страница. Първите ми впечатления бяха доста отрицателни. Случваше се точно старата песен на нов глас. Вместо да ме залее топла вълна от емоции, аз се чудех защо всяка реплика е предвидима, защо всички са или слабохарактерни или крайно саркастични и защо Рон е направен двойно по-тъп от в действителност? Всичко ми изглеждаше крайно изкуствено, претупано и написано, колкото да се отбие номерът. Липсваше ми плама в цялата схема. Нямаше я онази страст. Може би отчасти бе заради факта, че не е роман. Не знам. С времето обаче се пооправиха тези неща. Историята се заплете, започнаха да се случват поне малко по-интересни неща. Въпреки, че и те се осланяха предимно на стари случки и герои. Бих направил аналогия отново със Star Wars, където през даден етап от действието се появяват познатите ни герои, но вече уж по-стари, а отново използват същите лафове. И сюжетът е същият. Да, но докато пиша тези думи ми хрумна по-добър пример. Последният епизод от сериала Ало Ало, на поредицата BBC. Той е записан години след познатите ни епизоди. При това е записан на живо пред публика. Периодично влизат героите и заедно с Рене Артоа, главният герой в сериала, си спомнят за едно време. Лафовете са същите, но изпълнени в нов аранжимент. И по-важното - разчита се на готови персонажи, които по никакъв начин не се развиват. Даже напротив - част от тях дори е трудно да се повярва коя роля изпълняват. Същото е и в книгата - разчита се на отдавна създадени представи за даден герой и ако, нали, му дадем някакви реплики, то те ще си паснат идеално. Еми, не! Само, за да не разваля удоволствието на тези, които не са чели пиесата, няма да спомена кой точно визирам. Но този човек не говори така и не се навива толкова лесно, за Бога! Радвам се да Ви видя, сър, но... Нали...
Предполагам това създава цялостна картина, а сега ще се спра на някои детайли, отново без спойлери ;) . Нещо, от което се опасявах бе, че главните герои ще завършат като в типичен, съвременен YA роман. Няма лошо де, но ме беше страх Роулинг да не е кривнала по днешните течения. Нищо против нямам хомосексуализма, не ме разбирайте погрешно, но това щеше да даде съвсем различна посока на нещата. За моя радост, а вероятно за други читатели тъга, между главните герои имаше само приятелство. Следващият детайл е, че веднага се досетих кое е прокълнатото дете. Това придаде лек нюанс на скука при елемента на разкриването. За децата сигурно ще е шок, но за по-възрастната аудитория е предвидимо. А съдейки, че книгата е за деца - мисля, че те ще останат доволни. Пиесата, очаквано, има и много положителни неща. На места има оригинален хумор, английският, както винаги е хубав (макар аз да не съм особено добър в тази област - т.е. щом го разбирам - значи е прост. Щом казвам, че е хубав - значи има завъртяни смешни думички, които съм разбрал ;) ), а и на отделни места в сюжета не липсва напрежение. Толкова много хубави емоции искам да споделя с вас, но ще трябва малко или много да издам от сюжета, споменавайки дори и един адрес. Всичко беше като едно среща със стари приятели. Ще използвам следния цитат:
HERMOINE
You remember when we were last here? This feels just like old times.
RON
Old times with a few unwelcome ponytails added to the mix.
Да, всичко е като едно време, но с няколко досадни подробности. Няколко герои, които са само споменати и оставени някъде в небитието, няколко изсмукани реплики, лепнати на първия образ от доброто старо време и отново спомени, спомени, спомени, върху които се гради всичко. Трябва си или шлайфане, или роман. Няма как! Но все пак е хубаво отново да се разхождаш из подвижните стълби на Хогуортс, да се скиташ из Забранената гора или да се разправяш с гоблини. И щом нещо те стресне вкъщи, да изкрещиш EXPELLIARMUS!!! Ей тъй, за едното старо време. И за неполучения билет от Училището за магия и вълшебство. Пък и какво толкова може да се обърка, ако отново се гмурнем в миналото?
,,Хари Потър и прокълнатото дете" е задължителна книга за всеки фен на поредицата. Макар да ни представя старите герои в нова светлина, да ни запознава с нови такива, някои неща си остават същите. Любовта на читателите никога няма да спадне и ние ще приемем всяка книга, която Роулинг напише, защото сме жадни за магията ѝ. Това доколко е хубава или не остава на заден план в момента, в който почувстваме, че имаме нужда да грабнем магическите си пръчки и да се приготвим за битка! И ние никога няма да се откажем, дори да чуваме зад себе си смразяващия кръвта, съскащ звук "Haaarrrryyyy Potteerrr".
събота, 15 юли 2017 г.
Кери
Творбата започва с репортаж за отминали събития в града Чембърлейн. Читателят би ги свързал с действието доста по-късно, но връщайки се към първа страница може да добие допълнителни сведения относно миналото на града. Малко след това вече са ни представени и главните герои. Това естествено ни се поднася по типичния за Кинг начин - брутален, без цензура и с много кръв. Кръвта е водещ спътник на читателя до последната страница. Интересен факт е, че Кинг споменава в своята книга „За писането“, че това не е било нарочно. Самите герои са го отвели в тази плазмена посока. Три основни сцени, облени в кръв. Едно момиче с необикновени способности. Фанатинчно-религиозна майка. Напрегната училищна обстановка. Какво ли може да се обърка? Нищо повече няма да издам от сюжета, но на всеки читател вече трябва да му е ясно за какво иде реч. Отговорът винаги се крие в перфектно изградените личности в романите на Краля. Макар и в първия му роман, още тук виждаме огромните му познания за човешката същност и за действията, които всеки персонаж е склонен да предприеме различна ситуация. Поставен е проблемът за тълпата, а също и за човека като отделен индивид. Кинг редува репортажи, цитати от измислени книги на част от героите, заедно със самото действие, за да оформи цялата картина на романа. Със затварянето на последната страница остава горчилка. Тежестта на думите и отговорността взета при изричането им никога не е имала такова влияние. Творбата ни го демонстрира по безмилостен начин. Нека ние не изпадаме в такива крайности, но все пак да мислим преди да изречем нещо и да знаем, че думите нараняват. Особено изричани в маса.
В тази част от коментара ми към книгата ще добавя няколко негатива към конкретното издание на ик „Плеяда“. Подразни ме начинът, по който се преминава от репортаж/цитат към действие. По-скоро ме подразни липсата му. Би било добре да има поне няколко реда разстояние, а не директно да започва изречението от съвсем друго действие. В началото е объркващо, а после се превръща в досада. Не знам как е в други издания, но според мен можеха даже да се отделят като отделни глави. Плюсът е, че са запазени повече дървета! Не липсват и дребни грешки в превода, правописа и пунктуацията, но съм сигурен, че такива не липсват и в този пост, затова нека просто ги подминем. :)
За финал искам да изкажа благодарност към Табита Кинг затова, че и този път е подкрепила своя съпруг и е повярвала в него. Надявам се всеки един човек да срещне своята опорна сила, а и да бъде такава за любимия си човек. Всички виждаме резултата от силата на вярата в човешките взаимоотношения и мисленето им в полза на ближния. Да, това може да не е най-силният роман на Стивън Кинг, може да не е най-интригуващият, но благодарение на него виждаме еволюцията в писането му. Благодарение на него, днес Кралят е на своя трон. И за всичко това е виновна неговата кралица. И някъде там до тях седи Кери на своето почетно кърваво място...
четвъртък, 13 юли 2017 г.
Безлюбовие
„Безлюбовие“ е стихосбирка на Недялко Йорданов от началото на настоящето десетилетие. В нея водеща тема е именно безлюбовието в съвременния свят. Поставя редица въпроси за загубената обич из улиците на демокрацията.
Още с първите страници ми направи впечатление, че част от стихотворенията се повтарят със стихосбирката „Танц“. Това беше неприятна изненада, тъй като се надявах да се запозная с повече неизвестни за мен творби на автора. Друг проблем с тези стихотворения е, че не са сред най-добрите на поета, което цялостно понижава качеството на сборника. Може би е търсена обща картина, която да отговаря на темата, не знам. За мен те отчасти са излишни. Следващият минус, който откривам за себе си, е непрекъснатите стихове с основна тематика - мутренския живот. Съгласен съм, че той е изпълнен с „безлюбовие“, но при положение, че по цял ден съм свидетел на жестокостта на заобикалящия ме свят, надявах се поне в един сборник на стар поет да мога да избягам от него. Вместо това отново се изправям очи в очи с действителността - къде с лек писателски хумор, къде с грозотата на естествеността. Но дори в тази среда може да се срещнат по един Ромео и една Жулиета. И става хубаво. Хубаво е под цялата кал да се крие едно малко, все още туптящо сърце в ритъма на забързания град. Стига да има кой да го намери в това „безлюбовие“. Стига да има кой да го търси в това „безлюбовие“.
Още с първите страници ми направи впечатление, че част от стихотворенията се повтарят със стихосбирката „Танц“. Това беше неприятна изненада, тъй като се надявах да се запозная с повече неизвестни за мен творби на автора. Друг проблем с тези стихотворения е, че не са сред най-добрите на поета, което цялостно понижава качеството на сборника. Може би е търсена обща картина, която да отговаря на темата, не знам. За мен те отчасти са излишни. Следващият минус, който откривам за себе си, е непрекъснатите стихове с основна тематика - мутренския живот. Съгласен съм, че той е изпълнен с „безлюбовие“, но при положение, че по цял ден съм свидетел на жестокостта на заобикалящия ме свят, надявах се поне в един сборник на стар поет да мога да избягам от него. Вместо това отново се изправям очи в очи с действителността - къде с лек писателски хумор, къде с грозотата на естествеността. Но дори в тази среда може да се срещнат по един Ромео и една Жулиета. И става хубаво. Хубаво е под цялата кал да се крие едно малко, все още туптящо сърце в ритъма на забързания град. Стига да има кой да го намери в това „безлюбовие“. Стига да има кой да го търси в това „безлюбовие“.
сряда, 5 юли 2017 г.
Къщата на езерното дъно
Първият ми досег с Джош Малерман беше с дебютния му роман „Кутия за птици“. Тогава той ме впечатли и очаквах с нетърпение следващата му книга. За щастие не ми се наложи да чакам дълго.
„Къщата на езерното дъно“ е роман, който варира между YA и жанра на ужасите. Не бих си позволил да го слагам в рамка, защото самият автор не може да бъде поставен в такава с поне показаното от него до момента. Действието се развива в едно безгрижно лято по време на емоцията от първата любов. Книгата е увлекателна и грабва още с първите страници. Напоследък, щом се докосна до съвремен роман за влюбени американски тийнейджъри и нещо в мен се обръща и ми прилошава. За щастие тук не се случи това. Напротив. Да, имаше неща от YA литературата, които ме дразнят. Имаше и клишета, на места липсваха описания, личеше си модерния жанр на „мързи ме да пиша обстойно, ще разчитам на емоцията от кратки и бързи изречения, пък дано ми се получи“, На последното съм привърженик, ако на писателя му се получи, just sayin'. Обаче тези „кусури“ бяха умерени дотолкова, че да ми остане положително впечатление от романа. Книгата ме върна в моите тийнейджърски години. Напомни ми за юношеския приключенски дух и неспирния копнеж да се завреш баш там къде не требе... Навява спомени за емоцията от изследване на непознатото. Усеща се, макар и в един по-модерен вид, присъствието на Том Сойер. Нищо не е спестено. Бунтът е скрит в нецензурните детайли по време на пътуването. С всяка следваща страница читателят се гмурва заедно с героите в приключение на опознаването, както на една мистериозна къща, така и на дома на човешката същност. Но някъде там, прикрито зад авантюрата на едни 17-годишни хлапета, нещо наднича. Темата за изоставена къща и деца влизащи в нея е доста изтъркана, но мен всеки път ме плаши, стига писателят да е умел. А Малерман знае как с кратки фрази и изречения да предизвика ужас. И в следващия момент да успокои топката. От 0 до 100 и обратно за 3 страници. Познато, нали? Необходими са само тъмнина, ускорен пулс и нещо да мръдне зад гърба ти. Или да се рее. За главните герои Амели и Джеймс това лято може да не се окаже чак толкова безгрижно, колкото са си го представяли. Тяхна първа среща може би ще остане завинаги нещо, към което ще се връщат. Или може би пък не? Важното е да не се задават въпроси. Без „Защо?“ и без „Как?“. Но дали не пропускат нещо?
„Къщата на езерното дъно“ е от онези романи, които те хващат от първата страница и те дърпат в дълбините на приключнието. Въпросът е дали след това читателят ще може да изпулва или ще се окаже завинаги пленен от тайна, която ще запази само за себе си. Тайна, към която ще се връща отново и отново...
„Къщата на езерното дъно“ е роман, който варира между YA и жанра на ужасите. Не бих си позволил да го слагам в рамка, защото самият автор не може да бъде поставен в такава с поне показаното от него до момента. Действието се развива в едно безгрижно лято по време на емоцията от първата любов. Книгата е увлекателна и грабва още с първите страници. Напоследък, щом се докосна до съвремен роман за влюбени американски тийнейджъри и нещо в мен се обръща и ми прилошава. За щастие тук не се случи това. Напротив. Да, имаше неща от YA литературата, които ме дразнят. Имаше и клишета, на места липсваха описания, личеше си модерния жанр на „мързи ме да пиша обстойно, ще разчитам на емоцията от кратки и бързи изречения, пък дано ми се получи“, На последното съм привърженик, ако на писателя му се получи, just sayin'. Обаче тези „кусури“ бяха умерени дотолкова, че да ми остане положително впечатление от романа. Книгата ме върна в моите тийнейджърски години. Напомни ми за юношеския приключенски дух и неспирния копнеж да се завреш баш там къде не требе... Навява спомени за емоцията от изследване на непознатото. Усеща се, макар и в един по-модерен вид, присъствието на Том Сойер. Нищо не е спестено. Бунтът е скрит в нецензурните детайли по време на пътуването. С всяка следваща страница читателят се гмурва заедно с героите в приключение на опознаването, както на една мистериозна къща, така и на дома на човешката същност. Но някъде там, прикрито зад авантюрата на едни 17-годишни хлапета, нещо наднича. Темата за изоставена къща и деца влизащи в нея е доста изтъркана, но мен всеки път ме плаши, стига писателят да е умел. А Малерман знае как с кратки фрази и изречения да предизвика ужас. И в следващия момент да успокои топката. От 0 до 100 и обратно за 3 страници. Познато, нали? Необходими са само тъмнина, ускорен пулс и нещо да мръдне зад гърба ти. Или да се рее. За главните герои Амели и Джеймс това лято може да не се окаже чак толкова безгрижно, колкото са си го представяли. Тяхна първа среща може би ще остане завинаги нещо, към което ще се връщат. Или може би пък не? Важното е да не се задават въпроси. Без „Защо?“ и без „Как?“. Но дали не пропускат нещо?
„Къщата на езерното дъно“ е от онези романи, които те хващат от първата страница и те дърпат в дълбините на приключнието. Въпросът е дали след това читателят ще може да изпулва или ще се окаже завинаги пленен от тайна, която ще запази само за себе си. Тайна, към която ще се връща отново и отново...
вторник, 4 юли 2017 г.
Годината на върколака
Стивън Кинг е сред любимите ми писатели. Предполагам, че няма нужда да го споменавам всеки път, но аз да си кажа, нали... Минава време и в един момент просто искам да се разходя в неговия свят. Така се и случи. Исках типична история за затънтено градче в стила на краля на ужаса и я получих.
Замислена като колекционерско издание „Годината на върколака“ бързо бива пусната в масова продажба, заради жаждата на феновете към нов роман от Кинг. И е хубаво, че се е случило точно така, защото книгата е уникална. Като сюжет и като цялостна литературна творба романът не е нещо особено, но със страхотните илюстрации и фактът, че напрежението е до последната страница, все пак дават добро крайно впечатление. Действието се развива в Таркърс Милс, което е поредното затънтено от Бога градче и в него нещата не са такива, каквито изглеждат. Още със заглавието е ясно, че е намесен върколак. И то е намесен през цялата година. Няма да разкрия нито грам от сюжета, за да бъде книгата интересна на всеки един читател. Но спокойно, все пак ще се опитам да ви подготвя за срещата със Звяра! Творбата започва с кратки разкази и се съсредоточава върху отделни персонажи. Разглеждат се отделните месеци от една луда и неспокойна година. В края на романа читателят познава и е обикнал малкото градче като свое. С всяка глава се разгръщат персонажите и с леки описания се изгражда цялостната картина. Похват, който е добре изпипан при романите на Кинг. Оново Кралят ни демонстрира способността си да разкрива човешката психика в напрегнати моменти, макар тук това да не е чак толкова ясно изразено, като в други негови творби. Но все пак майсторското перо е на лице. Отначало очаквах книгата да я прочета за отрицателно време, но за мое щастие ми отне точно толкова време, колкото трябваше. Човек не може да подмине с лека ръка илюстрациите на Бърни Райтсън. За фен на комиксите като мен, ми се видяха страхотни. Жалко, че тази книга не е попаднала в мен в тийнейджърските ми години. Вероятно щях да си я препрочитам редовно. Но пък това е възможност за по-младите читатели на този блог да не допускат същата грешка като мен. Стига да имат едно на ум, когато гледат луната.
„Годината на върколака“ е един по-различен роман от Стивън Кинг, но в същото време си е и типично негов. Прекрасните илюстрации допринасят по чудесен начин за потапянето в един далечен край в една нетипична година. А след прочита остава приятното чувство на удовлетворение примесено с лек страх от това, което се крие отвъд прозореца.
Замислена като колекционерско издание „Годината на върколака“ бързо бива пусната в масова продажба, заради жаждата на феновете към нов роман от Кинг. И е хубаво, че се е случило точно така, защото книгата е уникална. Като сюжет и като цялостна литературна творба романът не е нещо особено, но със страхотните илюстрации и фактът, че напрежението е до последната страница, все пак дават добро крайно впечатление. Действието се развива в Таркърс Милс, което е поредното затънтено от Бога градче и в него нещата не са такива, каквито изглеждат. Още със заглавието е ясно, че е намесен върколак. И то е намесен през цялата година. Няма да разкрия нито грам от сюжета, за да бъде книгата интересна на всеки един читател. Но спокойно, все пак ще се опитам да ви подготвя за срещата със Звяра! Творбата започва с кратки разкази и се съсредоточава върху отделни персонажи. Разглеждат се отделните месеци от една луда и неспокойна година. В края на романа читателят познава и е обикнал малкото градче като свое. С всяка глава се разгръщат персонажите и с леки описания се изгражда цялостната картина. Похват, който е добре изпипан при романите на Кинг. Оново Кралят ни демонстрира способността си да разкрива човешката психика в напрегнати моменти, макар тук това да не е чак толкова ясно изразено, като в други негови творби. Но все пак майсторското перо е на лице. Отначало очаквах книгата да я прочета за отрицателно време, но за мое щастие ми отне точно толкова време, колкото трябваше. Човек не може да подмине с лека ръка илюстрациите на Бърни Райтсън. За фен на комиксите като мен, ми се видяха страхотни. Жалко, че тази книга не е попаднала в мен в тийнейджърските ми години. Вероятно щях да си я препрочитам редовно. Но пък това е възможност за по-младите читатели на този блог да не допускат същата грешка като мен. Стига да имат едно на ум, когато гледат луната.
„Годината на върколака“ е един по-различен роман от Стивън Кинг, но в същото време си е и типично негов. Прекрасните илюстрации допринасят по чудесен начин за потапянето в един далечен край в една нетипична година. А след прочита остава приятното чувство на удовлетворение примесено с лек страх от това, което се крие отвъд прозореца.
понеделник, 3 юли 2017 г.
Фауст се превърна в Ерик
Сър Тери Пратчет е един от най-любимите ми писатели и няма начин да му дам оценка, различна от максималната. Всяка негова книга за мен е недостижим литературен връх. От тук може да следва само сравение във височината на тези върхове. И Ерик е със средна височина.
Трябваха ми два опита, за да я прочета докрай. При първия не успях да я завърша, все още не съм бил готов. А и беше преди години, все още бях ученик, бях чел „само“ десетина негови книги и тази просто не успя да задържи вниманието ми на фона на другите. Тогава намирах Ринсуинд за досаден, волната смяна от свят на свят за объркваща и непоследователна. Днес, след като затворих и последната страница си дадох сметка колко съм израснал в литературно и културно отношение. Или поне нямах спомени при предното четене да съм обрщал внимание на толкова много детайли. То по принцип всяко изречение на Пратчет не трябва да бъде изпускано и да му се отдава значение, но нали... Впуснах се във вихъра на историята, във вихъра на времето. Заедно с главните герои в романа достигнахме до самото начало на Вселената. Последва страница след страница осмиване на света около нас от самото му сътворение, та дори и до края му. Зависи коя посока изберете да поемете след щракването с пръсти. Няма да давам примери, за да не разваля удоволствието на читателя от досега с книгата, но ще спомена, че вече не мога да взема хубавата Елена от Троя насериозно. А пък аз, като човек занимаващ се с квантова механикa, установих, че се занимавам с механика на кванта :D Никой не е пощаден от хумора на Пратчет в тази книга, та дори и зловещо място като Адът. И то по модел на Данте. Сериозна работа ви казвам! Особено, като е намесен и демон със съвременно мислене и чиновнически наклонности.
А ако има и един досаден хлапак, който има остра сексуална незадоволесност положението си става направо страшно. Най-вече когато среща Ринсуинд и го моли за нещо. Какво нещо ще разберете, ако прочетете Фауст, пардон, Ерик. Но самият факт, че става дума за молба към най-нескопосания (или способен?) магесник, предвещава хаос и много бягане през страниците. А едно от правилата на Ринсуинд при бягането е никога да не се обръщаме назад! Тя и ентропията общо взето така прави ;)
Трябва да се отбележат и няколко неща, които ме подразниха в българското издание. Като изключим някои неточности в превода, които се разминават с другите романи издадени от ВУЗЕВ (Сандъкът по-известен като Багажът е споменат като Кутийката, Ковчежникът е Касиерът, а един от магьосниците е Старшият преподавател, предполагам Деканът). Това са дребни детайли, но дразнят. Имаше и други герои, на които имената им се различаваха с по 1-2 букви, но да не се хващам за всяка дреболия. Повече ме подразни това, че повечето илюстрации предхождаха събитията и това разкриваше сюжета 20 страници по-рано. Действието се развива в джунгла, а илюстрацията ми показва пустиня. Лично на мен ми е неприятно да знам предварително какво ще се случи и обичам да тръпна в очакване дума след дума. Като изключим тези забележки изданието е страхотно и благодаря, че го има!
За финал ще кажа, че отново сър Тери Пратчет ме удиви с невероятните си познания във всяка една област. Спокойно мога да отдам цял един живот на книгите му и всеки път ще намирам по нещо ново в тях. Стига да не щракна без да искам с пръсти през това време :)
Трябваха ми два опита, за да я прочета докрай. При първия не успях да я завърша, все още не съм бил готов. А и беше преди години, все още бях ученик, бях чел „само“ десетина негови книги и тази просто не успя да задържи вниманието ми на фона на другите. Тогава намирах Ринсуинд за досаден, волната смяна от свят на свят за объркваща и непоследователна. Днес, след като затворих и последната страница си дадох сметка колко съм израснал в литературно и културно отношение. Или поне нямах спомени при предното четене да съм обрщал внимание на толкова много детайли. То по принцип всяко изречение на Пратчет не трябва да бъде изпускано и да му се отдава значение, но нали... Впуснах се във вихъра на историята, във вихъра на времето. Заедно с главните герои в романа достигнахме до самото начало на Вселената. Последва страница след страница осмиване на света около нас от самото му сътворение, та дори и до края му. Зависи коя посока изберете да поемете след щракването с пръсти. Няма да давам примери, за да не разваля удоволствието на читателя от досега с книгата, но ще спомена, че вече не мога да взема хубавата Елена от Троя насериозно. А пък аз, като човек занимаващ се с квантова механикa, установих, че се занимавам с механика на кванта :D Никой не е пощаден от хумора на Пратчет в тази книга, та дори и зловещо място като Адът. И то по модел на Данте. Сериозна работа ви казвам! Особено, като е намесен и демон със съвременно мислене и чиновнически наклонности.
А ако има и един досаден хлапак, който има остра сексуална незадоволесност положението си става направо страшно. Най-вече когато среща Ринсуинд и го моли за нещо. Какво нещо ще разберете, ако прочетете Фауст, пардон, Ерик. Но самият факт, че става дума за молба към най-нескопосания (или способен?) магесник, предвещава хаос и много бягане през страниците. А едно от правилата на Ринсуинд при бягането е никога да не се обръщаме назад! Тя и ентропията общо взето така прави ;)
Трябва да се отбележат и няколко неща, които ме подразниха в българското издание. Като изключим някои неточности в превода, които се разминават с другите романи издадени от ВУЗЕВ (Сандъкът по-известен като Багажът е споменат като Кутийката, Ковчежникът е Касиерът, а един от магьосниците е Старшият преподавател, предполагам Деканът). Това са дребни детайли, но дразнят. Имаше и други герои, на които имената им се различаваха с по 1-2 букви, но да не се хващам за всяка дреболия. Повече ме подразни това, че повечето илюстрации предхождаха събитията и това разкриваше сюжета 20 страници по-рано. Действието се развива в джунгла, а илюстрацията ми показва пустиня. Лично на мен ми е неприятно да знам предварително какво ще се случи и обичам да тръпна в очакване дума след дума. Като изключим тези забележки изданието е страхотно и благодаря, че го има!
За финал ще кажа, че отново сър Тери Пратчет ме удиви с невероятните си познания във всяка една област. Спокойно мога да отдам цял един живот на книгите му и всеки път ще намирам по нещо ново в тях. Стига да не щракна без да искам с пръсти през това време :)
Танц
Това е един интересен сборник със стихотворения. Пиша интересен, защото в него откривам много метафори и символи, които са нетипични за познатата ми поезия на Недялко Йорданов. В този сборник откривам любовта между дядо и внук, започват да изникват мисли за неизбежното, животът върви към своя последен танц. Но все още свети една малка искра, която може да разгори отново пламъка на живота. И тази искра е в наследството на стиховете. Авторът ни среща също така с ежедневни проблеми, показва ни света от погледа на образи, които често подминаваме и на които не обръщаме почти никакво внимание. Личи съвремен и модерен поглед, което за мое съжаление води и до борба с изпитанията на днешния свят. Това по някакъв начин контрастира с последния стих в сборника:
„А днес... Не ща да ме обичат.
Живея още... Извинете.
И бих бил горд да ме наричат
един от старите поети. “
Да, за мен Недялко Йорданов винаги ще бъде един от старите поети. Но не искам да гледам на него като стар поет. Не искам да гледам на него като излязъл от стихотворенията: „Ноември“ и „Малката госпожица“. И двете стихотворения са прекрасни и могат да предизвикат навлажняване в облсастта на очните ябълка на читателя. Но стига тъга. Стига старост. Трябва ни любов...
Искам за финал да отбележа стихотворението „Оксиморон“. За мен то е една красива игра на думи и оксиморони, в която си личи ясно мисълта на поета. Този сборник трябва да се чете бавно и да се обръща внимание на детайлите. Ако се препуска бясно между страниците, накрая читателят може да е изморен и да е пропуснал докосването до същността. А може и да не е. Понякога любовта идва и с бавни стъпки. Но само понякога. Поезията е един ритъм, който постоянно се мени. Точно както и в един „Танц“.
„А днес... Не ща да ме обичат.
Живея още... Извинете.
И бих бил горд да ме наричат
един от старите поети. “
Да, за мен Недялко Йорданов винаги ще бъде един от старите поети. Но не искам да гледам на него като стар поет. Не искам да гледам на него като излязъл от стихотворенията: „Ноември“ и „Малката госпожица“. И двете стихотворения са прекрасни и могат да предизвикат навлажняване в облсастта на очните ябълка на читателя. Но стига тъга. Стига старост. Трябва ни любов...
Искам за финал да отбележа стихотворението „Оксиморон“. За мен то е една красива игра на думи и оксиморони, в която си личи ясно мисълта на поета. Този сборник трябва да се чете бавно и да се обръща внимание на детайлите. Ако се препуска бясно между страниците, накрая читателят може да е изморен и да е пропуснал докосването до същността. А може и да не е. Понякога любовта идва и с бавни стъпки. Но само понякога. Поезията е един ритъм, който постоянно се мени. Точно както и в един „Танц“.
сряда, 28 юни 2017 г.
Дъжд
Сънувах те такава,
каквато си отиде
рошава,
наперена
усмихната накриво,
закачливо.
Фръцна се
неприлично
и ме погали
с аромат на кафе,
първично
ме целуна,
за да трепне
моето сърце.
Тръгна си,
с куфар за чужбина.
Заминаваха мечти,
смях и безсънни
блусарски нощи.
Наведох се през
перваза
изцапан с ръжда..
Ти ми помаха
от улицата
и изчезна в дъжда.
Тогава се събудих.
Валеше от очите ми.
каквато си отиде
рошава,
наперена
усмихната накриво,
закачливо.
Фръцна се
неприлично
и ме погали
с аромат на кафе,
първично
ме целуна,
за да трепне
моето сърце.
Тръгна си,
с куфар за чужбина.
Заминаваха мечти,
смях и безсънни
блусарски нощи.
Наведох се през
перваза
изцапан с ръжда..
Ти ми помаха
от улицата
и изчезна в дъжда.
Тогава се събудих.
Валеше от очите ми.
вторник, 27 юни 2017 г.
ClimBar
Преизпълен с енергия крача покрай университета. Сграда, която наистина може да ти вдъхне респект. А по случайност е и в бароков стил. И въпреки това подминавана от бързащите тълпи. Все едно всеки има някаква страшно неотложна и бърза работа.
Напоследък е модерно да се бърза толкова, че да се изпревари животът и направо да се отиде на среща със Смъртта. Физиците доста си блъскат главата, как е възможно да се подмине един живот със скорост по-висока от тази на светлината. Нали уж нямало такава скорост? Е, аз не ги разбирам тия неща и нямам намерение да бързам. Искам да живея бавно. Да усещам във всеки момент всяка една молекула на въздуха по тялото си. Да чувствам всеки допир на капките дъжд по кожата си. И други такива нудисткo-хипарски сравнения, които само да подчертаят, че ми се живее.
Забелязвам близкия бар, където се събираме след тренировки. Разговорите с катерачи на по бира винаги те карат да се почувстваш значим. Или поне за малко да се излъжеш, че и ти си част от тази гилдия. А ако само слушаш дори има и шанс да не се излагаш. Човек заслужава поне малко почивка от подиума. На шут. Виждам част от познатите лица и се присламчвам към тях, т.е. сядам достатъчно близо до тях, за да чуваам мъдрите им завалени думи. Да се разбира масата навън. От другата страна на уличката. След втората бира човек го налягат екзистенциалните теми. Бийтълс били българи. Хахахах...
Потъвам дълбоко в стола, леко
опиянен от течното злато. Усещам така любимата болка в цялото си тяло. В този
момент не бих станал за нищо на света. Аз и не мога де.
Спомням си как преди няколко вечери седях на същото място с една позната. Красиво момиче. Мдаам, винаги съм имал проблеми единствено и само с две неща – хубавото пиене и красивото момиче. По-точно с липсата им. Или с наличието им. Както и да е. Всички останали проблеми са били просто метафора на тези фактори. Усещам, че пак ме налягат познатите теми, затова си затварям очите и не мисля за нищо. Усещам приятната миризма на есен. Онази специфична миризма на гниещи листа, смесена с аромата на CO2, излъчван от колите, и щипка слънце. Със следващата глътка усещам и лек полъх на хмел от бутилката. Тя се усмихва. Докосва ме. Трепет. Изведнъж скала. Въже. Стъпка – хватка. Обери. Френд. Дай. Синьо небе. Миризма на дива мента. Нов образ. Парти. Клуб. Пак тя. Пак ме докосва. Целувка. Музика. Силна музика. Дъхът ѝ. Настръхване. Врат. Ухапване. Леко. Сини светлини. Коса. Навсякъде. Не. Ден. Мъгла. Кола. Пътувам. Гора. С теб съм. Безкрайност.
Спомням си как преди няколко вечери седях на същото място с една позната. Красиво момиче. Мдаам, винаги съм имал проблеми единствено и само с две неща – хубавото пиене и красивото момиче. По-точно с липсата им. Или с наличието им. Както и да е. Всички останали проблеми са били просто метафора на тези фактори. Усещам, че пак ме налягат познатите теми, затова си затварям очите и не мисля за нищо. Усещам приятната миризма на есен. Онази специфична миризма на гниещи листа, смесена с аромата на CO2, излъчван от колите, и щипка слънце. Със следващата глътка усещам и лек полъх на хмел от бутилката. Тя се усмихва. Докосва ме. Трепет. Изведнъж скала. Въже. Стъпка – хватка. Обери. Френд. Дай. Синьо небе. Миризма на дива мента. Нов образ. Парти. Клуб. Пак тя. Пак ме докосва. Целувка. Музика. Силна музика. Дъхът ѝ. Настръхване. Врат. Ухапване. Леко. Сини светлини. Коса. Навсякъде. Не. Ден. Мъгла. Кола. Пътувам. Гора. С теб съм. Безкрайност.
Разтърсвам си главата. Мисля, че съм задрямал. Или просто съм имал подсъзнателно размишление за живота. Толкова е под, че ми е трудно да попадна отново там. А ако попадна, едва ли ще видя отново светлината горе. Това е място, от което всеки човек с поне малко чувства и разум би се страхувал. Защото там вижда най-големия си враг. Вижда себе си. Двамата се гледат. Могат да бъдат сразени само за секунда, когато огледалото се счупи. И тогава какво?
В този момент ушите ми долавят
вибрациите на позната мелодия:
And when the broken-hearted people
And when the broken-hearted people
Living in the world agree
There will be an answer, заеби...
Я!? Донесоха ми пуканки. Подарък
към новата бира.
Време
Беше някакъв ден. Не помня какъв,
не помня кога. Бързах. Тъкмо бях изпил третото си кафе за деня, когато излязох
навън и се затичах, за да хвана идващия тролей. Успях да се вмъкна току преди
шофьорът да затвори вратите. Ако го бях изпуснал щях да закъснея за работа.
Псето, което ми се водеше шеф щеше да мърмори, а до него послушното му пале –
синът му, щеше да ме гледа укорно и да върти опашка щом баща му спре погледа си
на него. Недостатъците да работиш в нечия семейна фирма. Вероятно за назидание
щеше да ми даде възможно най-гадната папка с разпечатки от някой неадекватен
клиент, за да изведа статистика от продажбите му през последнето тримесечие. Но,
както казваше майка ми „храната е с пари в магазина“, затова щях да стисна
зъби.
Седнах на свободното място до прозореца. Някакво дете срещу мен се беше опулило. Отклоних погледа си към случващото се навън. Децата имат таланта да проникват директно до мозъка ти с невинните си очи. Счита се, че хората трябва да имат страх от Бог, че от Него не могат да скрият нищо. Той е Всевишен. Според мен едно дете може да се отъждестви с божествени качества. Детето вижда всичко. Кара ме да се чувствам гол, обкръжен от вътрешната си мръсотия. Често задава болезнени въпроси. От къде са ти тези белези? Защо си тъжен? Защо имаш цигара зад ухото? Не мога да го излъжа. То винаги разбира.
Сложих си слушалките и се надявах погледът му да не ме застига все още. Когато умра ще срещна отново подобни очи, които ще преценят дали съм за Рая или Ада. За момента не исках да ме прогарят. Музиката се понесе в ушния ми канал, но нищо не чувствах. Времето напредваше, а все още не бях стигнал. Тоя боклук, шофьорът, не можеше ли да кара по-бързо!? Започвах да усещам задух и разкопчах най-горното копче на ризата си. Скапаният тролей нямаше климатик, което беше напълно нормално за страната на абсурдите. Подпрях глава на стъклото с надеждата да се охладя. Загледах се напред. Наближаваше завоят при кварталните вторични суровини. Очаквах някоя каруца да изскочи на пътя и движението да стане още по-бавно. Ако беше възможно разбира се.
Малко след завоя, обикновено лежи едно куче, което често гледам при пътуването си сутрин. Жълтеникаво, с много козина по врата и лисича муцунка. Караше да ме да се усмихна, макар и за миг. Ако някога имах куче, щях да си взема подобно. Нито много голямо, защото не можех да го гледам в гарсониерената си кутийка, нито прекалено малко, че да ме е срам от него, когато го разхождам. Но за съжаление го нямаше. Виждах единствено боклуци. И малко по-надолу видях нещо, което ми се запемети завинаги в съзнанието. Видях причината да ви разкажа тази кратка история. Там, малко по-надолу по пътя, точно до оградата на бившата печатница, стоеше възрастен дядо – инвалид. Беше в количката си. Не просеше. Просто стоеше и гледаше към небето. Усмихваше се. Слънце препичаше сбръчканото му лице и галеше трапчинките по бузите му. Явно е излязал, само за да се порадва на хубавото време. Без да бърза. Без да трябва да се напряга, без да го обзема яд от работата. Този човек дори не обръщаше внимание на отпадъците, които бяха около него. Мизерията, обхванала държавата беше като обръч около му, но не го достигаше. Защото имаше слънцето, имаше небето и само тези две простички неща му бяха достатъчни. Беше щастлив. Чувсто, за което всички ние нямахме време. Той, който нямаше дори крака, беше облечен съвсем бедно и сигурно се хранеше веднъж дневно, не бързаше за никъде. А ние със скъпите си смартфони, дрехи от мола и часовници от чужбина се бяхме засилили с бясна скорост към погледа на Всевишния. Та аз дори не бях забелязал какво е времето. Не бях почувствал топлината на деня. Сигурно е имало птички, които да пеят или поне някоя улична котка, която да мяука подмазвачески. За мен съществуваше само цифреблатът на часовника. Този човек го мернах за не повече от няколко секунди, вероятно на ден подминавам поне няколко такива, но го запомних. Заобичах го. Той се превърна в малко кътче в съзнанието ми, към което се връщам понякога, когато искам отново да се почувствам свободен. Дано всеки има поне по няколко такива кътчета, които да го карат да се усмихва при спомена за тях. А сега ще ви оставям, защото съм към края на третото си кафе и предчувствам, че ще закъснея. Изгревът е след няколко минути и не искам да изпусна и секунда от днешното слънце. Колко приятно влажна е росата рано сутрин...
Седнах на свободното място до прозореца. Някакво дете срещу мен се беше опулило. Отклоних погледа си към случващото се навън. Децата имат таланта да проникват директно до мозъка ти с невинните си очи. Счита се, че хората трябва да имат страх от Бог, че от Него не могат да скрият нищо. Той е Всевишен. Според мен едно дете може да се отъждестви с божествени качества. Детето вижда всичко. Кара ме да се чувствам гол, обкръжен от вътрешната си мръсотия. Често задава болезнени въпроси. От къде са ти тези белези? Защо си тъжен? Защо имаш цигара зад ухото? Не мога да го излъжа. То винаги разбира.
Сложих си слушалките и се надявах погледът му да не ме застига все още. Когато умра ще срещна отново подобни очи, които ще преценят дали съм за Рая или Ада. За момента не исках да ме прогарят. Музиката се понесе в ушния ми канал, но нищо не чувствах. Времето напредваше, а все още не бях стигнал. Тоя боклук, шофьорът, не можеше ли да кара по-бързо!? Започвах да усещам задух и разкопчах най-горното копче на ризата си. Скапаният тролей нямаше климатик, което беше напълно нормално за страната на абсурдите. Подпрях глава на стъклото с надеждата да се охладя. Загледах се напред. Наближаваше завоят при кварталните вторични суровини. Очаквах някоя каруца да изскочи на пътя и движението да стане още по-бавно. Ако беше възможно разбира се.
Малко след завоя, обикновено лежи едно куче, което често гледам при пътуването си сутрин. Жълтеникаво, с много козина по врата и лисича муцунка. Караше да ме да се усмихна, макар и за миг. Ако някога имах куче, щях да си взема подобно. Нито много голямо, защото не можех да го гледам в гарсониерената си кутийка, нито прекалено малко, че да ме е срам от него, когато го разхождам. Но за съжаление го нямаше. Виждах единствено боклуци. И малко по-надолу видях нещо, което ми се запемети завинаги в съзнанието. Видях причината да ви разкажа тази кратка история. Там, малко по-надолу по пътя, точно до оградата на бившата печатница, стоеше възрастен дядо – инвалид. Беше в количката си. Не просеше. Просто стоеше и гледаше към небето. Усмихваше се. Слънце препичаше сбръчканото му лице и галеше трапчинките по бузите му. Явно е излязал, само за да се порадва на хубавото време. Без да бърза. Без да трябва да се напряга, без да го обзема яд от работата. Този човек дори не обръщаше внимание на отпадъците, които бяха около него. Мизерията, обхванала държавата беше като обръч около му, но не го достигаше. Защото имаше слънцето, имаше небето и само тези две простички неща му бяха достатъчни. Беше щастлив. Чувсто, за което всички ние нямахме време. Той, който нямаше дори крака, беше облечен съвсем бедно и сигурно се хранеше веднъж дневно, не бързаше за никъде. А ние със скъпите си смартфони, дрехи от мола и часовници от чужбина се бяхме засилили с бясна скорост към погледа на Всевишния. Та аз дори не бях забелязал какво е времето. Не бях почувствал топлината на деня. Сигурно е имало птички, които да пеят или поне някоя улична котка, която да мяука подмазвачески. За мен съществуваше само цифреблатът на часовника. Този човек го мернах за не повече от няколко секунди, вероятно на ден подминавам поне няколко такива, но го запомних. Заобичах го. Той се превърна в малко кътче в съзнанието ми, към което се връщам понякога, когато искам отново да се почувствам свободен. Дано всеки има поне по няколко такива кътчета, които да го карат да се усмихва при спомена за тях. А сега ще ви оставям, защото съм към края на третото си кафе и предчувствам, че ще закъснея. Изгревът е след няколко минути и не искам да изпусна и секунда от днешното слънце. Колко приятно влажна е росата рано сутрин...
Вещица
Тази история не е точно история. Даже няма и конкретен сюжет. Просто е една
малка случка, която напира да излезе от мен и да бъде разказана. По-скоро
написана, защото тези думи са по-лесни за писане, от колкото за изговаряне.
Един път написани те все пак ще бъдат излезли от мен, далече от гърдите ми, но
все пак ще съм пропуснал частта, в която ще трябва да ги изговарям. По този
начин ще избягам за пореден път в живота си от отговорност и ще поема по лесния
път. Но поне нещото между ребрата ми ще е по-малко заседнало.
Беше студен зимен ден. От онези дни, в които всичко е заледено, стъпките са несигурни, а вятърът изгарящ. Трудно е да се гледа право напред, хората са предимно прегърбени и смешни в опитите си да бързат. Напрежението се усеща навсякъде във въздуха, но само за миг, защото бива бързо отнесено от поредния повей. Всичко това наблюдавах от замъгления, заради въздуха втора употреба прозорец на трамвая.Губех се в сивотата и това ми харесваше. И аз като околните исках само по-бързо да стигна до крайната си цел. Бях се полуизлегнал в седалката, с подпрян на коляното лакът и гледах вторачен навън. Чудесно! Нова спирка. Сега щеше да нахлуе още студен въздух, а с него и още повече студени хора, за да се получи блъсканица от елементарни частица рано сутрин. Мечтата на всеки човек, който не си е изпил кафето. Както можеше и да се очаква се случи точно това. Качиха се няколко малки ученика с раници от по 15кг, които активно си правеха пого, същият такъв брой изнервени родители, няколко общи работника, няколко цигани в униформи на „ от цистота сме бе бате“ и за цвят една бабичка. И то не просто бабичка. Клошарка. Бях я виждал няколко пъти преди. Повярвайте ми, тя се запомня и то не само заради зловонията, носещи се от нея. Ако някога хванете книга с приказки за малки деца и там има нарисувана вещица, то точно така изглеждаше и обектът на тази история. При предните пъти на нашите трамвайни срещи, мигновено си пъхах ръцете в джобовете, за да не би да ми открадне нещо с черните си дълги нокти. Този навик съм го развил и заради онези с униформите, споменати по-горе. Сплъстената ѝ коса, малкото зъби в устата ѝ и наболото катинарче не допринасяха особено за красотата ѝ. Побързах да извъртя поглед от нея преди да ми залюти на очите. Но не успях. Наистина ми залютя. Но този път не беше заради миризмата, а заради очите ѝ. Причината е, че едно момиче щом я видя, веднага стана да ѝ отстъпи мястото си. Явно тя не беше забелязала това, което виждаха всички останали – погнуса. Беше видяла просто една възрастна жена. Върху лицето на бабичката се появи толкова красива и чиста усмивка, че за миг бръчките ѝ се изгладиха и останаха само очите ѝ. Така ярко греещи очи. Така по детски чисти, дълбоки. Този поглед беше много по чист от всички нас, бързащите. Беше по-истински от всяко едно чувство, което сме претендирали, че притежаваме през последните години, за да задържим някого при себе си. Беше по-мил от всяка ласка, която сме дали през шоколадовите романтични вечери. Беше по-... Беше по-... Беше...
Тя посочи земята, визирайки, че е само за една спирка и скромно се обърна усмихната. Не седна. Продължи да се вози стъпила на стъпалото точно до вратите, отритната на прага.
А трамваят навлизаше в побелялата от сняг гора. Наистина ми залютя.
Беше студен зимен ден. От онези дни, в които всичко е заледено, стъпките са несигурни, а вятърът изгарящ. Трудно е да се гледа право напред, хората са предимно прегърбени и смешни в опитите си да бързат. Напрежението се усеща навсякъде във въздуха, но само за миг, защото бива бързо отнесено от поредния повей. Всичко това наблюдавах от замъгления, заради въздуха втора употреба прозорец на трамвая.Губех се в сивотата и това ми харесваше. И аз като околните исках само по-бързо да стигна до крайната си цел. Бях се полуизлегнал в седалката, с подпрян на коляното лакът и гледах вторачен навън. Чудесно! Нова спирка. Сега щеше да нахлуе още студен въздух, а с него и още повече студени хора, за да се получи блъсканица от елементарни частица рано сутрин. Мечтата на всеки човек, който не си е изпил кафето. Както можеше и да се очаква се случи точно това. Качиха се няколко малки ученика с раници от по 15кг, които активно си правеха пого, същият такъв брой изнервени родители, няколко общи работника, няколко цигани в униформи на „ от цистота сме бе бате“ и за цвят една бабичка. И то не просто бабичка. Клошарка. Бях я виждал няколко пъти преди. Повярвайте ми, тя се запомня и то не само заради зловонията, носещи се от нея. Ако някога хванете книга с приказки за малки деца и там има нарисувана вещица, то точно така изглеждаше и обектът на тази история. При предните пъти на нашите трамвайни срещи, мигновено си пъхах ръцете в джобовете, за да не би да ми открадне нещо с черните си дълги нокти. Този навик съм го развил и заради онези с униформите, споменати по-горе. Сплъстената ѝ коса, малкото зъби в устата ѝ и наболото катинарче не допринасяха особено за красотата ѝ. Побързах да извъртя поглед от нея преди да ми залюти на очите. Но не успях. Наистина ми залютя. Но този път не беше заради миризмата, а заради очите ѝ. Причината е, че едно момиче щом я видя, веднага стана да ѝ отстъпи мястото си. Явно тя не беше забелязала това, което виждаха всички останали – погнуса. Беше видяла просто една възрастна жена. Върху лицето на бабичката се появи толкова красива и чиста усмивка, че за миг бръчките ѝ се изгладиха и останаха само очите ѝ. Така ярко греещи очи. Така по детски чисти, дълбоки. Този поглед беше много по чист от всички нас, бързащите. Беше по-истински от всяко едно чувство, което сме претендирали, че притежаваме през последните години, за да задържим някого при себе си. Беше по-мил от всяка ласка, която сме дали през шоколадовите романтични вечери. Беше по-... Беше по-... Беше...
Тя посочи земята, визирайки, че е само за една спирка и скромно се обърна усмихната. Не седна. Продължи да се вози стъпила на стъпалото точно до вратите, отритната на прага.
А трамваят навлизаше в побелялата от сняг гора. Наистина ми залютя.
Абонамент за:
Публикации (Atom)